На 30 октомври с логото на ИК Хермес  излиза луксозното колекционерско издание на „Ломски разкази“ от Емил Андреев.

За книгата

Всеки, ако не друго, има поне свое вечно селище. Не, не онова, в което се е родил или живее, а селището на неговите спомени и сънища. Там обикновено обитават какви ли не образи и сенки; гонят се страсти и желания, зверове и хора; разнасят се мелодии, че и миризми дори. Понякога се явяват случайни думи, звънят непознати знаци и камбани, вихрят се такива енергии, че човек дълго не може да се освести наяве. А когато той не успее да издържи, или по-скоро предпочете своето вечно селище пред онова, в което се е родил или живее, тогава той се превръща в един явен сънувач и несъзнателно се насочва към небесата.

Тези разкази описват такива хора. Не знам как се казва тяхното вечно селище, но градът, в който някога ги срещах, бе Лом, чезнещ сега край едноименната си река и митичния Дунав.

Авторът

За Емил Андреев

         Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите: Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, романите Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др.

Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговият роман Стъклената река е екранизиран. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали Под прикритие, Четвърта власт и др.

Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.

Откъс

Щъркел в кафез

      Аз съм луд и ако пиша това, то е не за да ви се похваля, нито пък за да се оправдая, а за да ви разкажа как се пропих, останах съвсем неочаквано сирак, вследствие на което съм ненормален и сега лежа в Психоневрологична болница – Лом, четвърти километър.

      Още щом полудях и казах, че съм Христо Ботев, всички плеснаха с ръце от учудване, майка ми коленичи и се разплака, а баба ми Кераца изсъска: „Иване, Иване… Иване!“. После аз заминах, като на излизане се провикнах: „Не бойте се! Ще се върна с чета“. И запях „Тих бял Дунав“. Наоколо се разхлипаха, дори и баба ми Кераца, която през целия си живот съм я чувал само да съска, освен един-единствен път, когато ми разказа приказката за Силян Щърка.

       Преди да напиша, че се казвам Иван Лазаров Пеин от село Н., Белоградчишко, че съм на двадесет години, без да съм успял да завърша средно образование, тъй като точно щях да завърша и полудях; бих искал да ви се похваля, че с изключение на главния лекар и портиера, аз съм най-умният в цялата лудница. Това би могъл да го потвърди всеки, стига само да го попитате за Христо Ботев.

      „Знам го – ще ви каже Гошо Лудия (класически тип, всеизвестен в Лом), – разказва приказки.“ И е вярно. Още едно доказателство за превъзходството ми.

      Приказки знам от малък, още от деня, в който баба Кераца ми разказа нейния си вариант на приказката за Силян Щърка. И понеже много си го обичам, искам да го прочетете и вие, ала ако евентуално не сте в настроение – прескачайте спокойно! Започва с „Нямало едно време…“ и завършва с „Имало едно време…“. И така:

 

ПРИКАЗКАТА ЗА СИЛЯН ЩЪРКА

 

      Нямало едно време щъркели, ала всички искали да има. Скучно било наесен да гледаш как нищо не отлитало на юг, а напролет как нищо не се връщало. Тогава се появил Силян. Беден селянин, той имал кравица, женица и рояк гладни деца, които по цял ден плачели и искали: ако не ядене – щъркел, ако не щъркел – ядене.

      Додеяло му на човека и една вечер се простил с жена си, тихо излязъл от къщи и се превърнал в щъркел.

      На другия ден орачите по полето, като се изправили да ги отболи кръстът и да погледнат към небето, видели над главите си щъркел. Зарадвали се, а до вечерта цялото село научило и щастливо зачакали есента, когато той щял да отлети, за да се върне напролет с цяло ято. Дошла есента, Силян отлетял към топлите страни; ала след това пролетта, вместо да доведе ято, Силян се върнал сам. Единственото нещо, което донесъл, било малко орехче. Пуснал го в двора си и в мига щом то паднало на земята, от него поникнал огромен орех, висок чак до небето. На един от клоните Силян свил гнездо, за да може спокойно да гледа децата си, които сияели от щастие, че най-после мечтата им се сбъднала и в двора им имало щъркел.

      Но тъй като орехът бил много висок и стигал чак до небето, хората решили да се покатерят на върха му и да пипнат небето с пръст. И започнали един през друг да се катерят, понеже всеки искал да пипне. Ала станало чудо: който докоснел небето, начаса се превръщал в щъркел и литвал от дървото.

      Накрая всички се превърнали в щъркели, само Силян се спуснал към земята, кацнал и станал отново човек. Тогава той разказал тая приказка, започвайки с неизменното „Имало едно време“, многоточие, нов ред.

Баба ми Кераца всъщност е Силян, който при второто си превъплъщение станал жена. Баба ми Кераца, която винаги ми е казвала: „Иване, не кай се праиш на алу!“, което – преведено от нашия диалект – означава: „Иване, не се прави на луд!“, е била един-единствен път добра с мене, т.е. когато ми разказа тая приказка. Иначе все ме е клела и аз не съм сигурен дали тя не е причината да бъда сега в Лом. Но както и да е! Няма да я упреквам, тъй като и бездруго е станала трийсет кила, плаши се от смъртта и по цял ден плаче от страх и злоба. Невъзможно е да е тя. Аз полудях от друго.

      Беше Йеремия. Църковен празник, когато се обикалят къщите и се удря с ръжен по тенекия, за да се гонят злите духове. В нашия край много народни и църковни обичаи са запазени и до днес. Та на Йеремия полудях. Ала преди това…

      Валеше дъжд. В стаята ми свиреше транзистор. Беше следобед. Трябваше да ходя на училище, а не отидох. Тогава не знаех, че така и няма да завърша. Баща ми все още беше жив, в Ракова болница – София. Аз пиех, дори се бях пропил. Съзнавах, че татко няма да изкара дълго, но не исках да умре. Плашех се и пиех. Сега, като луд, мога да ви кажа, че смъртта никога не се усеща, преди да се изживее. Невероятно, но и смъртта се изживява. Това може да ви го каже изживял я и аз.

      Челото и носът ми бяха залепени за стъклото на прозореца, а очите гледаха напред в разкаляните от дъжда улици. През стичащите се капки всичко изглеждаше разплакано: неприлично разголените дървета, пустите дворове, кухите къщи, антените с мокрите гугутки по тях и т.н.

      Чу се шум от стъпки в коридора. Някой спря до вратата и тихо, много тихо се стекоха две капки по вътрешната страна на стъклото. Обърнах се. Няма да я пусна, нека чака отвън! Беше ме страх. „Върви си, чуваш ли! Иди другаде и по-добре никога не идвай!“ Исках да ме остави, да не се показва, да ме остави спокойно да ходя на училище.

       Дъхът зад вратата се усили, но аз побързах и я залостих здраво. Седнах на леглото. Започнах да мисля за татко, ала нещо ме сепна. Погледнах към вратата. Беше отворена, а на прага стоеше жена – стара и вечна. Потръпнах от вида й. А тя:

      – Погледни насам. – И ми посочи коса. – Трябва да накосиш трева за тоя млад елен!

      Еленът беше прежълтял до восък и слаб, завит с бяло платно.

      – Свали го, не се бой! Той е добър, но гладен. Накоси му! – И ми даде косата.

      Бях косил на село, но сега нищо не се получаваше. Тревата не падаше, стоеше непокътната. Замахнах още няколко пъти, ала отново напразно. А еленът простена и очите му се напълниха със сълзи. Все още платното не бе покрило лицето му.

      – С тая коса не може – обърнах се към старицата и без да мисля, започнах да скубя тревата с ръце. Тревата се изхлузваше, но не помръдваше. Тогава старицата рече:

      – Да тръгвам. – И поведе елена.

      – Почакай! Може би… ако му донеса вода!

      – Жива вода трябва!

      – Жива! Добре!

      Но откъде? Тръгнах към чешмата, дано все пак… И видях как платното покри главата.

– Стой – изкрещях лудо и побягнах към вратата. Старицата беше на прага.

Вашият коментар