jojo-moyesРоманът “Корабът с булките“,както всички книги на Джоджо Мойс, се чете на един дъх. Аз се потопих в тази история, написана отново по действителен случай, и не можах да оставя романа до самия край. Това всъщност е история, разказана на писателка от нейната баба, която е била една от булките на самолетоносача “Виктория“ само една година след края на Втората Световна война. Историята въвежда читателите в Индия през 2002 година, където възрастна дама попада на стар кораб, изхвърлен за скрап. Тя познава своето плавателно средство от младостта си и едва не припада. След това започва своя разказ, който ни отвежда назад във времето към 1946 година. Във фокуса на тази история е спомен са четири много различни жени, които заедно с още над 650 други жени преживяват едно шест седмично плаване от Австралия до Великобритания, за да видят своите съпрузи, британски военнослужещи, които току- що са се прибрали от фронта на Голямата война. Корабът “Виктория“ става свидетел на многото приключения, които булките предприемат – гледат филми, участват в курсове за готвене, участват в конкурс за красота, страдат от морска болест, пишат писма, флиртуват с екипажа, съревновават се една с друга, завиждат си и си помагат. И още много други случки, които правят пътуването на Австралийските булки незабравимо. Никоя от тях не е виждала своя избраник. Какво ги очаква на Албиона-безкрайно щастие или несигурно бъдеще? Отделете време и прочетете романа на Джоджо Мойс за да разберете.

korabut-s-bulkite-minЕто и откъс от книгата:

Не бях очаквала да го видя отново. Не и на подобно място. Отдавна го бях заровила дълбоко в спомените си. Не просто физическата представа за него, но и всичко, което бе означавал за мен. Всичко,през което ме бе накарал да мина. Защото не бях осъзнала какво е сторил с мен, докато не мина много време-цяла вечност. Не бях осъзнала, че по милион причини той е едновременно и най-хубавото,и най-ужасното нещо,което някога ми се е случвало. И не беше просто шокът от физическото му присъствие. Имаше и тъга. Предполагам, че в мислите ми той е съществувал какъвто беше някога,преди толкова много години. Когато го видях сега , заобиколен от всички тези хора, изглеждащ някак остарял,смален…мислех си само,че това място не е подходящо за него. Тъгувах за онова,което някога бе толкова красиво,великолепно дори,принизено до… Не знам. Може би не е напълно честно. Никой от нас не живее вечно, нали? Ако трябва да съм откровена ,когато го видях в сегашния му вид,това неволно ми напомни за собствения ми край. За онова,което е било. И какво ще стане с всички.