В „Кралицата на краставиците“ авторката Йорданка Маринова поема по стъпките на едни от най-големите ни класици, за да ни разходи през историята на последния век и половина и да ни разкаже за живота, духа, борбата за оцеляване и любовта на жените на България.

Съдбата на пет поколения българки от едно семейство, техните радости и горести, любов и мъка, слабости и сила и начина, по който всяка се справя с предизвикателствата на времето си ще ви завладеят и ще останат завинаги с вас, дълго след затваряне на последната страница на романа „Кралицата на краставиците“.

Приходите от продажбата на книгата ще бъдат предоставени благотворително за изографисването на новите икони в изгорелия и ремонтиран вече храм „Свети Никола“ в Мелник.

…И помни – никой да не знае какво ти е вътре, защото никой не ти мисли доброто на сърцето. Всеки ще ти иска нещо и нема да те жали, ако не го получи от теб, сине. Само ти си, която ще мислиш за сърцето си, никой друг. За това не давай на никой да те разплаква. Не давай на любовта и мъката да те водят. От мен запомни това. Сложи си най-добре тапа на челото, това да ти е звездата отпред на короната. И живей като кралица, сине, винаги с дигната глава. Ти решавай кога е твоя ред, не другите да те слагат по техния ред кога им дойде мерака. Кралица бъди в живота, сине. Кралицата на краставиците…

Глава I – Хоро

Тракането на шевната машина беше най-хубавия звук, който беше чувала. Държеше плата и го водеше леко под иглата, докато обутият є в шарен вълнен чорап крак натискаше плавно и равномерно тежкия механичен педал от ковано желязо под машината. Майсторката є беше дала да довърши бръченика си този следобед и Мица нямаше търпение да покаже на какво е способна. Малкото помещение имаше две машини Сингер, донесени от София и една дълга кроячна маса, на която се трудеха няколко девойчета. Майсторката им винаги седеше на по-хубавата машина близо до вратата, за да става и посреща лесно клиентите. Тя наричаше себе си Мадам Вичева, а малката работилничка –

Aтелие, защото беше ходила и работила в София и това личеше във всяка нейна дума, движение и дреха. Получаваше журнали веднъж месечно от приятелка от столицата и това беше деня, който никое от момичетата не пропускаше. Мирисът на особената тънка хартия, елегантните скици на дамите вът­ре и дори израженията на лицата им по рекламите открехваха на момичетата врата към един друг далечен и недостижим свят. Мадам Вичева изваждаше внимателно кройките от средата на списанието и ги отваряше полека на кроячната маса под благоговейните погледни на останалите в ателието. Понякога това бяха само момичетата, които работеха и се обучаваха при нея, но понякога имаше и нетърпеливи клиенти, които искаха първи да видят и поръчат някой нов модел било за годеж, било за сватба. Ако клиентките бяха от заможните по-първи семейства в района – те получаваха и малка изящна чашка с кафе придружена в чинийката от две-три арменски сладки с локум, рецептата за които Мадам Вичева

бранеше повече и от журналите. За обикновените клиенти привилегията с почерпката беше немислима поради рисковете, които криеше близостта на кафето с платовете и журналите.

Втората шевна машина беше разположена в по-далечния ъгъл на ателието. На стената точно под тавана имаше малко прозорче и за да ползват светлината от него бяха повдигнали машината на куха дървена платформа, под която дори бяха организирали малък склад. Момичетата трябваше леко да се покатерят, за да стигнат до стола с допълнителна твърда възглавница, която издигаше по-ниските от тях до самата машина. Макар и в дъното, момичето, което работеше на платформа беше първото нещо, което човек вижда с влизането си в ателието и с времето мястото справедливо бе наречено Трона.

Мица водеше плата сръчно и шарения бръченєк пееше под иглата. Беше почти готов, плисетата се лееха равни и прави изпод ръцете є, колана беше като залепен за тях, а малките игриви гайтанчета се смееха от време на време измежду подгъвите, подавайки се само за наблюдателните. Това беше първата изцяло самостоятелна работа на Мица, модела си беше неин и тя вложи цялата си душа в направата му. Нарисува си го сама, разкрои го пак сама и го шиеше винаги, когато машината беше свободна от поръчки на клиенти. Плата не беше от най-скъпите, но Мица го избра нарочно на райета, които умело вплете в кройката. Тя мислеше за носенето на бръченика и искаше да изглежда един цвят когато се носи спокойно, а съвсем друг, когато заиграе на хорото и той разтвори плисетата си при въртене. Шевната машина тракаше бързо и напевно, а Мица подаваше плата в такт с ръченицата, която играеше в главата си с новия бръченик. Цветовете се сляха пред очите є и както винаги напоследък се превърнаха в пъстрите очи на Саво. Той винаги я гледаше така, сякаш иска да я налее в чашка и да я изпие и Мица, макар и изчервена всеки път, когато мислеше за това, не искаше да свали очи от красивото му лице.

– Ще си готова ли скоро, Мице? – Мадам Вичева беше дошла до Трона, но Мица не беше забелязала това.

– Ами то е готово, Мадам Вичева, само да му поорежа конците – Мица свали бръченика от машината, изтупа го и го заоглежда, едновременно чистейки малките полеп­нали по време на шиенето кончета и ловко подрязвайки излишно стърчащите. Вършеше всичко с такова желание и лекота, че майсторката се усмихна.

– Дай, дай, после ще го дочистваш, дай да видим сега какви си ги натворила.

Мадам Вичева взе бръченика, изтупа го рязко, за да изправи плисетата и го заоглежда с опитно око. Всички в шивачницата стаиха дъх, защото знаеха, че Мадам Вичева е честна и справедлива, а Мица беше най-надарената измежду тях и беше очевидно, че бръченика є беше един по рода си. Майсторката огледа внимателно как правите червени райета се стичаха надолу, а в плисетата се криеха зелените шарки, готови да изскочат при въртене. Тъмно-жълтият бродиран колан беше майсторско творение, а малките златисти гайтанчета около подгъва придаваха вкус на жежък летен ден с натежали от плод житни ниви. Шевовете и отвътре, и отвън бяха невидими, а кройката почти съвършена, особено като се има пред вид, че беше правена на ръка, а не вадена от журнал. Мадам Вичева погледна Мица, погледна бръченика в ръцете си отново и се обърна към останалите момичета.

– Тази тук ще ми вземе хляба, хубаво я вижте! – каза тя, подавайки на Мица бръченика с едната ръка и нежно потупвайки гърба є с другата. Ще извадиш модела на хартия, за да могат и другите да го работят занапред. Ако имаш и други модели, за които си мислила – извади и тях на хартия, ще ги погледна. – Ще работиш от другата седмица по булчинската рокля за горната неделя заедно с мен. За плащането ще говорим утре, сега затваряме.

Мадам Вичева се отдалечи към входа, а момичетата зажужаха помежду си, гледайки в Мица. Тя грееше. Толкова отдавна искаше да работи лично с майсторката и толкова є стана гордо от похвалата, че цялата пламна. Засмя се щастливо в шепите си и скочи от Трона долу при другите, които я наобиколиха с ококорени очи, обръщаха и разглеждаха бръченика є, докато оживено обясняваха една на друга подробностите от изработването му. Всички разбраха, че майсторката е много доволна от талантливата си ученичка, че Мица е преминала своеобразния изпит и понеже е наясно с основата на кроенето и шиенето – от сега нататък ще изучава тайните на заная­та лично от Мадам Вичева. Това ставаше за пръв път, до сега всички момичета бяха равни и изпълняваха еднакви задачи. От утре Мица ставаше по-главна от тях и имаше право дори да им помага, без да се налага да викат повече майсторката за всяко дребно нещо.

– Леле, Мицеее, блазя ти! Майсторка ще станеш скоро и ти, ще си отвориш собствена работилница – редяха една през друга момичетата. Мица отричаше със засрамен смях цялата почервеняла, но това бяха най-дълбоките є и смели мечти и да се говорят така свободно и като закачка от други хора я сконфузваше.

– Я, я,стига глупости, пък и вие! Къде ще ставам майсторка, аз едвам машината карам с краката.

– Ми, караш я, ти, караш сега, ама ако все така рипаш на хорото може и сила да не ти остане за тая машина. –

момичетата се кикотеха тихичко, за да не пречат на майсторката да си гледа работата, но беше ясно, че се забавляваха по свой собствен начин.

– Рипам аз, рипам, то от работа тука и вкъщи за рипане сили толкова няма вече. – Мица беше доволна, че разговора се насочи на друга страна.

– Ааа, силата ти веднага идва, само като мернеш Саво ти, ма и той пък седи ли кротък или ти-само-мушка пръти у огиня, ма! – сега вече смехът достигна върха си, момичетата подпискваха и се бутаха, а на Мица дъх не є остана от неудобство. Не знаеше какво да каже, нито как да ги надвика.

– Вие тука ли ще спите тая вечер?– гласът на Мадам Вичева ги разпръсна, но не пресекна закачките им. Мица взе да си събира нещата по-щастлива от всеки друг ден. Искаше да се прибере много бързо, да каже на домашните си за успеха си и да се подготви за хорото утре. Знаеше, че Саво ще бъде там.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here