kralqt_beglec_coverИзпълненото с интриги, опасности и съспенс продължение на Фалшивият принц на Дженифър Нилсен – Кралят беглец (ИК „Сиела”), е вече по книжарниците. Книгата е сред финалистите за детско издание в Goodreads, както и в списъка за любими книги на читателите в Амазон за 2013 г.

След излизането на романа Фалшивият принц– получил одобрението не само на сериозната критика, но и на многобройните читатели по света – дойде ред и на втората книга от трилогията „Пътят към трона” на Дженифър Нилсен: Кралят беглец е вече тук, а „отговорен” за превода му на български език е Камен Велчев, превел и Фалшивият принц.

Кралят беглец отново ни среща с вече добре познатия „фалшив” принц Джейрън (наследник на трона на Картия), който е изправен пред тежката задача да стабилизира държавата за особено кратко време. Едва броени дни след коронацията, улисаният в държани дела млад крал бива нападнат от маскирани убийци, които проникват в двореца и са на косъм да се поздравят с успешно покушение над владетеля на Картия. Постепенно чужди армии се мобилизират по границите на държавата, а слуховете за гражданска война се разпространяват светкавично… Макар всичко да изглежда на пръв поглед обречено, Джейрън е убеден, че ако се откаже от името си и се впусне в лудешка гонитба с тези, които са се опитали да го убият, ще спаси кралството си. Без да е наясно колко далеч ще се наложи да избяга, нито дали ще успее да се върне жив, любимият ни герой е напълно сигурен, че неговата саможертва в името на Картия си струва.

Изцяло в духа на Фалшивият принц историята и в Кралят беглец се разказва от първо лице. Вълнуващото продължение е не по-малко изпълнено с адски напрегнато действие, коварство и интриги, както и със спиращи дъха опасности.
Сценаристът на „Игра на тронове” Брайън Когмън пише сценарий за филм по Фалшивият принц и Кралят беглец.

Дженифър Нилсен – родом от Юта (САЩ) и майка на три деца – е сред най-продаваните автори на New York Times. От дете се интересува от театър, а с писането се захваща още в ранните си ученически години. Трилогията „Пътят към трона” е втората й юношеска поредица, която е посрещната положително от любителите на фентъзи жанра по света.

Откъс от „Кралят беглец”, Дженифър Нилсен

Бях подранил за собственото си покушение.

Тази вечер беше погребението на семейството ми и вече трябваше да съм в параклиса, но мисълта да скърбя пред всички онези самодоволни пуяци, които също щяха да са там, ме отвращаваше. Ако бях някой друг, щях да изживея скръбта си сам.

Бях крал на Картия от месец. Роля, за която никога не бях подготвян и за която повечето картианци ме намираха за напъ­лно неподходящ. Дори и да исках да споря с тях, никой не би ми повярвал. Не бих казал, че угаждането на общественото мнение е било мой приоритет за тези първи седмици на управлението ми. Вместо това се бях нагърбил с далеч по-мащабна задача: да убедя регентите да започнем подготовка за война, която считах за неизбежна.

По-голямата заплаха идваше от Авения, която беше на за­пад от нас. Нейният управник, крал Варган, изненадващо бе дошъл за погребението. Макар и уверенията му, че е пристиг­нал да засвидетелства уважението си, да звучаха искрено, не се оставих да бъда заблуден. Той щеше да тъжи повече, ако му се наложеше на обяд да пропусне десерта, отколкото за смъртта на родителите и брат ми. Не, Варган бе дошъл, за да открие слабостите ми и да оцени силата ми. Бе дошъл, за да ме под­ложи на изпитание.

Преди да се изправя срещу него, имах нужда да помисля, да изградя позицията си. Така че, вместо да отида на погребе­нието, бях наредил да започнат без мен, след което дойдох тук, в кралските градини.

Те се бяха превърнали в любимото ми място, където можех да се оттегля в многобройните случаи, когато исках да избя­гам от всички. Ярките пролетни цветя бяха оградени от най- разнообразни растения, а всичко това се криеше зад високи и гъсти плетове. През почти всички сезони на годината корони­те на величествени дървета не позволяваха ничий поглед да ги прескочи, а тревата беше толкова мека, че ходенето бос бе едва ли не задължително. В центъра се издигаше мраморен фонтан със статуя на крал Артолиус Екбърт I, далечен мой прадядо, извоювал независимостта на Картия. Моето име, Джейрън Ар- толиус Екбърт III, бе частично заимствано от неговото.

Сега като се замисля, градините всъщност бяха чудесно място за осъществяване на тих и дискретен опит за убийство.

Тази вечер изобщо не си представях, че мога да седя спо­койно. Претоварено от противоречивите емоции, съпътстващи погребението, както и от появата на Варган в последния мо­мент, тялото ми бе напрегнато, а чувствата ми бушуваха неудъ­ржимо. Имах нужда да изразходя енергията си.

Бързо се изкатерих до втория етаж на замъка, като стъпвах по ръбовете на грубо одяланите камъни на зида и забивах пръсти във фугите между тях. По-ниският корниз в тази част на стената бе широк и покрит с бръшлян, но на мен ми харесваше. Направо можех да се сгуша сред гъстите листа и да гледам пар­ка, сякаш съм част от него, а не някакъв страничен наблюдател.

След по-малко от минута вратичката към парка под мен се отвори, което бе много странно. За градинаря беше прекалено късно, а на всички останали бе забранено да влизат тук, освен ако не ги поканя лично. Пристъпих към края на стената и за­белязах облечена в черно фигура да се промъква внимателно напред. Не беше някой слуга, тъй като той щеше да съобщи за присъствието си както трябва, ако изобщо се осмелеше да при- пари тук. Фигурата огледа набързо градината и извади дълъг нож, след което се скри в едни храсти точно под мен.

Поклатих глава по-скоро изненадан, отколкото ядосан. Всеки би се досетил, че ще дойда тук, за да остана сам със себе си, но никой не очакваше да го направя преди погребението.

Убиецът си мислеше, че елементът на изненада е на негова страна. Само че сега предимство имах аз.

Тихо свалих наметалото си, за да не ми пречи. Извадих собствения си нож и го стиснах здраво в лявата си ръка, при­клекнах на ръба на перваза, след което скочих точно на гърба на човека.

В момента на скока той се отмести, така че успях само да го закача леко по рамото, докато се претъркулвахме в различни посоки. Пръв се изправих аз и замахнах с ножа си към кра­ка му, но не успях да го порежа толкова дълбоко, колкото се надявах. Той ме изрита на земята, коленичи върху ръката ми, изтръгна ножа от нея и го запокити надалеч.

Усетих силен удар в челюстта, от който главата ми изтрещя в земята. Не бях достатъчно бърз, за да се изправя, но когато нападателят посегна към мен, го изритах с всичка сила. Той залитна назад и се удари в една висока ваза, след което се стро­поли и повече не помръдна.

Извъртях се с лице към стената на замъка и започнах да раз­тривам челюстта си. Вероятно фактът, че дланта ми вече бе на лицето, ми спаси живота. Защото сякаш отникъде се появи втори нападател, който хвърли въже на врата ми. Затегна го толкова силно, че ми изкара въздуха. Ръката ми обаче бе останала под въжето, затова все пак успявах някак си да дишам.

Рязко замахнах с лакът назад и за мой късмет ударих на­падателя си в гърдите. Той изсумтя, но бяха нужни още два подобни удара, докато се принуди да смени позата си и така да охлаби затегнатото около гърлото ми въже. Веднага се извъ­ртях с вдигнат за удар лакът.

И замръзнах. В момента, в който погледът ми срещна този на нападателя, времето спря.

Пред мен стоеше Роудън. Бивш мой приятел. Бивш мой враг. Настоящ мой убиец.

 

Вашият коментар