PrintЕдна от най-именитите съвременни турски писателки, подписала заедно с Орхан Памук и други известни турски интелектуалци протестната декларация под надслов „Угрижени сме“, Айфер Тунч, излага възгледите си за случващото се в Турция, изразявайки коректна и точна позиция, която би могла в известна степен да бъде съотнесена и към нашата действителност в момента.

Междувременно нейна книга излиза за първи път на български език – „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница” (изд. “Еднорог”).

За автора

Айфер Тунч, една от най-именитите и популярни писателки на съвременна Турция, е родена през 1964 г. Завършва политология в Истанбулския университет. Започва работа като журналист през 1989 година, когато получава и най-престижната награда за разказ в Турция, „Юнус Нади”. Дълги години ръководи издателство „Япъ Креди Яйънларъ“. През 2003 година печели международната награда „Балканика“. Айфер Тунч е автор на три сборника с разкази, много сценарии и романи.–

 За книгата

В нескончаемия поток на времето, от мрака на миналото по пътя към безкрайността, се преплитат по невероятен начин човешки съдби. Разгръща се подобната на микрокосмос панорамна картина на живота в малък черноморски град, белязан от политически и обществени превратности. Образите на някогашни люде и на наши съвременници, на лекарите и пациентите в една психиатрична болница, на паши и бедняци, красавици и прислужници, политици и уличници, техните житейски истории, любов и скръб, страсти и изневери, се сменят като в калейдоскоп. И както често става в живота, се питаме кой всъщност е луд?

Семейни предания, историите на мюсюлмани и християни, турци, гърци, арменци, румънци, българи, преливат в заслепяващо многоцветие от деветнайсети век до наши дни. Героите страдат, вълнуват се, мразят и обичат, изневеряват и се разкайват, смеят се и плачат, вярват и се надяват в една трагикомедия, чийто главен герой е самата Турция.

rsz_ayfer_tun19За случващото се в Турция

Скъпи читатели,

преди всичко ви благодаря за интереса и съпричастността.

Пиша това писмо, за да изразя възгледите си за парка „Гези” по-обстойно, отколкото би ми позволил един туит.

Първото, което искам да подчертая, е, че никога не съм приемала гостоприемство, ако името на домакина е обвързано с политиката.

За мен концепцията за власт винаги е била малко или много опетнена. И антипатията ми по никакъв начин не се влияе от типа или притежателя на тази власт.

Ето защо, дори и моята съвест на лаик да ме задължава да ценя постиженията на правителствата, неделима част от задълженията ми като човек и писател е да се противопоставям на потисничество от всякакъв тип, на престъпленията, извършени от властите.

Целта на политиката e да създаде приемлив за обществото ред, но днес тя е станала прекалено корумпирана. И това важи за всички форми на политическо влияние.

Старая се да подхождам към гражданските инициативи също така предпазливо, огорчена от неприятни преживявания в моята младост. От друга страна, животът сам по себе си е политика: когато двама души се срещнат, винаги има борба за власт. И за да няма каквото и да било недоразумение, подчертавам, че в този случай не говоря за мръсотията на политическото ежедневие.

В едно интервю обявих, че съм се родила “с леви убеждения”. Моята представа за лявото обаче няма нищо общо с онова, което е изразено на който и да е плакат на площад “Таксим” днес.

Вместо това тя се основава на съюза на съвест, справедливост и милосърдие. Моята философия за живота се базира на уважение към другите, свобода на мисълта, съвест, чувство за справедливост, достойнство и добродетели – концепции, които са наранени от времето, в което живея, от времето, което ме измъчва.

Дори предметите имат свое достойнство. А оскърбеният човек за мен е една от най-унизителните гледки на света. Не вярвам, че лишените от достойнство общества са способни да се възстановят или да оцелеят.

Скорошните събития ме наскърбяват. Измъчвам се от скандалите, обидите и унижението, с които ме обсипва най-влиятелният човек във властта.

Не е необходимо тези обиди да са непременно лично адресирани към мен, бих била също толкова обидена, ако те са отправени към който и да е друг, дори съвсем различен от мен човек. Запазването на достойнството е основно човешко право.

Не съм религиозна, никога и не съм била. Но се надявам, че ще повярвате в моята искреност, когато споделя готовността си да отдам живота си за страна, в която всеки може да живее свободно според своята собствена вяра.

Разкриването на ужаса, властвал в така наречените “стаи за убеждаване”, ме кара да настръхвам, и този срам ме обзема отново при всяко припомняне, срам, който е хиляди пъти по-лош от този, който изпитвам днес.

“Жена”, тормозеща забрадено момиче с консервативни убеждения в “стая за убеждаване”, е не по-малко отвратителна от полицейски началник, измъчващ човек с леви убеждения.

Белезите от психологическо мъчение са много по-тежки от тези от телесното.

Турция никога не е била истински демократична. Демокрацията не означава да дадеш пълна свобода на мнозинството, а е или поне би трябвало да бъде справедлива и съвестна система, която защитава и правата на малцинствата.

Нито една система, лишена от съвест, свобода или справедливост, не може да бъде хуманна.

Жестокостта на полицията на тази страна не е нещо ново за мен, както и за консерваторите. Бруталното и кърваво насилие, упражнявано от властимащите, за съжаление е изписало нашата история и дори един бърз поглед по нейните страници на срама е достатъчен да се убедим в отсъствието на съвест, справедливост и милосърдие и в отпращането на човечността на заден план.

Страната ми открай време няма добро име по отношение на хуманността: мога да я обичам само както дете обича родителите си психопати, и това дълбоко ме измъчва.

А колкото до парка “Гези”…

Със сигурност ще се съгласите, че при подобни спонтанни движения първоначално се вдига облак прах и източникът на добра воля е ясно видим за всички, но впоследствие прахта покрива всичко.

Когато това се случи, единият начин е да се отдръпнеш, а другият – да продължиш да подкрепяш тези, чиито честност, милосърдие и съвест продължават да съществуват въпреки облака прах.

Аз избрах второто. Сърце не ми даде да изоставя тези, които продължават да упорстват въпреки прахта.

Днес бях в “Гези” парк. Всички тези плакати и други символи на опортюнистичните политически организации –малки или големи – само ме разсмяха. Дребните опортюнисти винаги съществуват. Големите провокатори почти винаги – също, а освен това са и много опасни.

Но не е ли задължение на държавата да ги отличи от истинските и невинни активисти?

Предпочитам да гледам широкомащабно. Младото поколение ме опроверга, поколението, което бях отписала като повърхностно и егоистично, без значение колко болезнено може да е подобно определение. Тяхната способност да се обединяват независимо от индивидуалните им възгледи, техните напълно безкористни усилия да запазят оцелялото, тяхната висока нравственост, отказът им да приемат опортюнисти, противопоставянето им срещу измамите и тяхната поразителна проницателност. Те ме удивиха с всички тези свои качества – качества, които днес осъзнавам като безценни.

Шапка свалям на ума, който превръща един заплашителен, опасен и милитаристки лозунг като “Ние сме армията на Мустафа Кемал” в изключително забавния “Ние сме армията на Мустафа Кесер”, като се вземе предвид, че Мустафа Кесер е известен като кралят на ориенталския стил в музиката, наричан още “арабеск”.

Трябва да спомена още едно нещо: аз, която бях на 16 години по времето на преврата от 12 септември, се страхувам от посоката, в която могат да поемат протестите.

Изворът на моя страх е не толкова провокацията, колкото полицейското насилие. Бях ужасена от безскрупулни полицаи и власти, свикнали и дори нещо повече – изпитващи удоволствие – от смазването на най-малкото искане за свобода с невероятно насилие.

И за съжаление все още съм ужасена – от перспективата за кръвопролитие, от възможността тези справедливи и безкористни искания да бъдат манипулирани от агенти провокатори, но също така от безочливите и потиснически власти, което не познават друг начин за действие освен насилие и жестокост.

Ужасена съм от бруталната репресия, с която би могло да се сблъска това младо и изпълнено с енергия поколение.

Живеем в нова ера, чиято история се пише от дигиталното поколение. Аз, като представител на по-старото поколение, с моите остарели виждания и отживял опит, не мога нито да насочвам младите, нито да ги поучавам, а мога единствено да се надявам да ги разбирам. И този опит е единственото, което ме подържа млада.

Желая на вас и на вашите близки светло и лишено от срам бъдеще.

С най-добри чувства, Айфер Тунч