С настъпилата пролет идва и новата книга на известната детска писателка Юлия Спиридонова. След „Бъди ми приятел“ и „Каква магия крие се в снега“ (ИК „Кръгозор“) „Къде си, слънце“ е последна част от трилогията приказки за краставото жабче. Луксозното издание с твърди корици отново е с красивите илюстрации на художника Пенко Гелев.

Юлия Спиридонова, която през изминалата година получи номинация за най-голямата световна награда за детска литература „Астрид Линдгрен”, е сред най-обичаните от децата писатели. Те обикнаха героя й – краставото жабче, защото то е необикновено – не заради грапавата си кожа, а заради сърцето си, изпълно с обич и смелост.

В „Къде си, слънце“ жабчето е изправено пред следващото предизвикателство. Пролетта е дошла, дърветата са покрити с листа, цветята цъфтят, животните се събуждат от зимен сън, а самодивите се връщат от далечното Самодивско царство. Без да искат, жабчето и таласъмът разбуждат халата – най-голямото чудовище на света. Халата е спала няколко века и е толкова гладна, че гълта слънцето. Над земята пада черен мрак, става студено и страшно, в гората пристигат зловредните създания. Жабчето се впуска във вълнуващо приключение, за да освободи слънцето.

В книгата Юлия Спиридонова отново ни среща с приказни герои и създания от българския фолклор – самодиви, таласъм, хала, горска вещица, дидиен, караконджо, стопан и други. Това е приказка за приятелството и смелостта, за светлината, която носи живот и радост. Чудесен финал на трилогията, посветена на верните приятели, на безкрайната мъдрост на природата, на обичта и надеждата.

Книгата се издава с подкрепата на Национален център за книгата към Национален дворец на културата – Конгресен център София

Юлия Спиридонова: Прототип на краставото жабче е всяко дете, което се е чувствало самотно и неразбрано.

Какво или кой Ви вдъхнови за заглавията на трите приказки за краставото жабче?

Вдъхновиха ме любими творци – писателят и философът Албер Камю, поетесата Емили Дикинсън и поетът Уолт Уитман. Не знам дали са харесвали жаби, даже има едно стихотворение на Емили Дикинсън, в което се присмива на една самовлюбена жаба. Но си мисля, че може би краставото жабче щеше да ѝ стане симпатично.

Последната, трета приказка се казва „Къде си, слънце“. Какво е за Вас слънцето, без да ни издавате къде е то?

Може би защото не съм зловредно създание като юдинките и мамниците, много обичам слънцето. И наистина ми липсва, когато го няма.

Жабчето има ясно изразени човешки черти на характера. Има ли то в човешкия свят прототип и кой е той?

Прототип на краставото жабче е всяко дете, което някога се е чувствало самотно и неразбрано.

Приказките за деца са с добри и лоши герои, а Вашите герои търпят развитие и лошите в даден момент правят добри неща. Защо?

Защото вярвам, че и в най-лошото създание се крие едно добро същество. Понякога на доброто същество му трябва съвсем мъничко помощ, за да се покаже.

Всички обикнахме малкото жабче – и деца, и възрастни. В творческите си планове какви други животинки или същества предвиждате за главни действащи лица във Ваши книги? 

Сега пренаписвам един детективски роман, в който детективът попада на Долната земя. Там той среща някои от съществата, които се появиха първо в жабешките книжки – змеят, ламята, няколко дидеина, безброй малки таласъми и самодиви. Тези същества от българския фолклор май решиха да останат при мен след приказките за жабчето. На всичкото отгоре дойдоха и още странни създания! Те не искат да си отидат и подозирам, че ще останат доста дълго при мен. Това е хубаво, защото така ще успея да напиша цели три детективски романа. В тях ще има много приключения, смях и изненади и се надявам да станат любими на читателите ми така, както станаха любими и жабешките приказки.