На 12.03.2012 г. излезе първият том от „Кървави книги“ на Клайв Баркър. Да четеш Баркър е като да изследваш магистрали на собственото си подсъзнание – може неистово да се забавляваш, но може и да се препънеш в дълбоко заровени неща… в които е по-добре да не се спъваш.

„Кървави книги“, том I (превод: Иван Атанасов, цена 14 лв., 248 стр.) включва разкази със зловещо-предизвикателни заглавия като „Кървав свински блус“, „Секс, смърт и звезден блясък“, „Среднощният влак за месо“. Това е проза колкото страховита, толкова и красива – поетичен сюрреализъм, маркиран с оригинални идеи. Някои от историите са странни и гротескни, други са плашещи и шокиращи, трети са комични. Но всички са проникнати от забележително черно чувство за хумор, отличават се с неочаквана за жанра дълбочина – иронизират нравите и пороците на съвременното общество.

Клайв Баркър е не само писател, но и филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Написал е над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки. Издадената у нас фантастична приказка „Абарат“ и „Кървави книги“ са отличени с престижни литературни награди: „Уърлд Фентъзи“, „Бритиш Фентъзи“ и „Брам Стокър“. Стилът на Баркър е толкова метафоричен и изтънчен, че завладява въображението без остатък. Разказът тече живо и убедително и ви кара да повярвате и на най-невероятната случка. И не просто да й повярвате, а да заживеете в нея. Затова, когато настоящият сборник с разкази и новели е публикуван в САЩ, Стивън Кинг възкликва: „Видях бъдещето на ужаса… и то се казва Клайв Баркър“.

Днес шестте тома на „Кървави книги“ са издадени в над 40 държави, името на писателя е една от емблемите в жанровете хорър и фентъзи, а много от произведенията му, включително разкази от тази поредица, са екранизирани, превърнати в пиеси, комикси и видеоигри.

 

Кървавата книга

Мъртвите имат магистрали.

Те пресичат пустошта след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде съзрян, когато сърцето е пред пръсване, и гледки, които е трябвало да останат  скрити, внезапно станат видими.

Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища.

Тъкмо на кръстовищата, където тълпите от мъртъвци се смесват и разминават, е най-вероятно тази забранена магистрала да проникне в нашия свят. На тези места движението е натоварено и гласовете на мъртвите отекват най-силно. Тук бариерите, които отделят едната реалност от другата, са изтънели от преминаването на безброй крака.

Такова кръстовище на магистралата на мъртвите имаше на „Толингтън Плейс” номер 65. Обикновена, самостоятелна, с нищо незабележима тухлена къща в псевдоджорджиански стил. Стара невзрачна постройка, лишена от някогашното си евтино великолепие, необитаема от десетилетие, а може би и от повече.

Не избилата влага бе прогонила обитателите на Номер 65, нито плесента в избите или пропадането, отворило пукнатина във фасадата от входните стъпала до стрехите, а шумът от движението. На горния етаж глъчката от онази магистрала никога не спираше. Тя напука мазилката по стените и изкриви носещите греди. Тя разтърсваше прозорците и ги караше да дрънчат. Тя разтърсваше и съзнанието. Къщата на „Толингтън Плейс” номер 65 бе обитавана от духове и никой не можеше да я притежава за дълго, без да полудее.

Някога в тази постройка се бе разиграла ужасна трагедия. Никой не знаеше кога, нито какво точно се е случило. Но дори и необученият наблюдател усещаше потискащата атмосфера в къщата, особено на горния етаж. Във въздуха на Номер 65 витаеха спомени и обещание за кръв – миризма, която нахлуваше в носа и караше и най-здравия стомах да се преобърне. В сградата и околностите й не се въдеха гризачи, отбягваха я птиците и дори мухите. В кухнята й не пъплеха мокрици, на тавана й не гнездяха скорци. Каквато и жестокост да бе извършена в къщата, тя я беше разпорила така, както нож разпаря рибешки корем и през този разрез, през тази рана в тъканта на света мъртвите надничаха и говореха.

Или поне такава бе мълвата…

Среднощният влак за месо

Лион Кауфман вече не се чувстваше чужденец в града. Преди, в дните на своето невежество, го наричаше Палатът на удоволствията. Но тогава живееше в Атланта и за него Ню Йорк беше обетована земя, място на неограничените възможности.

Сега, след три месеца и половина в бленувания град, Палатът на удоволствията изобщо не му се струваше така възхитителен.

Наистина ли бе изминал само един сезон, откакто слезе на автобусната спирка в Порт Оторити и погледна към мястото, където Четиридесет и втора улица се пресича с Бродуей? Толкова малко време, а толкова много разрушени илюзии.

Сега му ставаше неловко само при мисълта какъв наивник е бил. Побиваха го тръпки при спомена как спря и заяви високо: „Ню Йорк, обичам те”.

Любов? Нищо подобно.

В най-добрия случай сляпо увлечение.

Три месеца съвместен живот, три месеца денонощно съжителство и неговата възлюбена бе загубила аурата си на съвършенство.

Ню Йорк бе просто един град.

Лион беше виждал как любимата му осъмва като курва, която вади жертви на убийства от зъбите си и самоубийци от сплъстените си коси. Беше я виждал късно нощем, когато мръсните й задни улички гъмжаха от поквара. Беше я наблюдавал през горещите следобеди, ленива и грозна, равнодушна към жестокостите, които се извършваха на всеки час в глухите й пресечки.

Градът не беше никакъв Палат на удоволствията.

Беше източник на смърт, не на наслади.

Всички, които Лион познаваше, бяха имали досег с насилието; такъв бе животът. Считаше се едва ли не за модно да познаваш някой, умрял от насилствена смърт. Това доказваше, че живееш в този град.

Но Кауфман бе обичал Ню Йорк от разстояние близо двадесет години. Бе планирал любовната си връзка през по-голяма част от зрелостта си. Затова не му бе лесно да се отърси от страстта си и да се преструва, че тя никога не е съществувала. Имаше моменти, рано сутрин, преди да се включат полицейските сирени или по здрач, когато Манхатън все още му се струваше чудесен.

Заради тези моменти и заради мечтите си той продължаваше да оправдава своята любима, дори когато тя не се държеше като истинска дама.

* * *

Но да й се прощава не беше лесно. През няколкото месеца, които Кауфман прекара в Ню Йорк, улиците на неговата възлюбена почервеняха от кръв.

Всъщност не толкова самите улици, колкото тунелите под тях.

„Касапница в метрото” беше най-употребяваната през този месец фраза. Само предишната седмица бе съобщено за три нови убийства. Телата били намерени в един вагон на „Авеню ъв ди Америкас”, изкормени и с частично извадени вътрешности, сякаш някой е прекъснал работата на опитен касапин. Убийствата бяха извършени толкова професионално, че полицията разпитваше всеки с криминално досие, който някога се е занимавал с търговия на месо. Фабриките за консервирано месо по бреговата линия бяха поставени под наблюдение, скотобойните бяха претърсени за улики. Беше обещано, че скоро ще има арести, но така и не арестуваха никого.

Последните три тела не бяха единствените, намерени в подобно състояние; в деня на пристигането на Кауфман в града „Таймс” публикува статия, която още се обсъждаше от всяка секретарка с нездрави наклонности в офиса.

Статията съобщаваше, че германски турист, изгубил се в метрото късно нощем, намерил труп в един влак. Жертвата била стройна, привлекателна тридесетгодишна жена от Бруклин. Всичките й принадлежности били свалени. Не само дрехите, но и бижутата. Дори обеците.

Но най-странен бил систематичният и спретнат начин, по който дрехите били сгънати и поставени на седалката до трупа в индивидуални полиетиленови торбички.

Това не беше дело на някой безмозъчен убиец. Това бе работа на високо организирано съзнание, на лунатик със силно развито чувство за подреденост.

А още по-странно от грижливото събличане на трупа бе насилието, извършено над него. Статията твърдеше – нещо, което така и не бе потвърдено от полицията, – че тялото било най-щателно обръснато. Бил премахнат всеки косъм – от главата, от слабините, от мишниците; всички били отрязани до дъно. Дори веждите и миглите били оскубани.

Накрая това напълно голо парче месо било провесено за краката на една висяща от тавана ремъчна дръжка, а под него била поставена черна пластмасова кофа, облицована с черна полиетиленова торба, в която да се събира шуртящата от раните кръв.

Така било намерено тялото на Лорета Дайър – съблечено, обръснато, провесено с надолу главата и напълно обезкървено.

Едно отвратително, педантично и дълбоко смущаващо престъпление.

Изнасилване нямало, нито следи от мъчения. Жената била убита бързо и ефективно, като обикновено парче месо. А касапинът така и не бил заловен.

Градската управа постъпи мъдро и забрани на пресата да коментира убийството. Говореше се, че мъжът, намерил тялото, бил под полицейска защита в Ню Джърси, далеч от полезрението на любопитните журналисти. Но прикритието се беше провалило. Алчно ченге беше издало пикантните подробности на репортер от „Таймс”. И сега нямаше човек в Ню Джърси, който да не знае за ужасното убийство. То бе предмет на разговори във всички барове и заведения за бързо хранене, както и, разбира се, в метрото.

Но Лорета Дайър не беше единствената.

Бяха намерени още три трупа при сходни обстоятелства, с тази разлика, че при тях убиецът вероятно е бил прекъснат, поради което работата му бе останала недовършена. Имаше необръснати тела, а югуларните вени не бяха срязани, за да бъде източена кръвта. Имаше и още една, по-съществена разлика – на местопрестъплението не беше попаднал случаен турист, а репортер на „Ню Йорк Таймс”.

* * *

Кауфман отвори очи, като се подготви за касапницата, която го очакваше.

Нямаше как да избяга от нея.

Тя изпълни всичките му сетива: миризмата на оголени вътрешности, гледката на телата, допирът на пръстите му до разлятата по пода течност, скърцането на ремъчните дръжки, които се опъваха под тежестта на труповете, въздухът, който имаше солен вкус заради кръвта. Намираше се в леговището на смъртта и пътуваше в неизвестна посока през мрака.

Този път не му се догади. Не изпита нищо, освен най-обикновена погнуса. Даже установи, че се взира в телата с известно любопитство.

Най-близкият труп принадлежеше на пъпчивия младеж, който бе видял в Първи вагон. Висеше с надолу главата и се поклащаше напред-назад в ритъма на влака, в унисон с трите трупа до него – скверен танц на смъртта. Ръцете му се полюшваха, освободени от раменните стави, в които бяха направени дълбоки три-четирисантиметрови разрези, за да могат телата да се сместят едно до друго.

Всяка част от анатомията на мъртвото хлапе се полюшваше. Езикът, провиснал през отворената уста. Главата, увесена на прерязания врат. Дори пенисът, който се размахваше от обезкосмените слабини. От раната на главата и от срязаната югуларна вена все още бликаше кръв в една черна кофа. В цялата сцена имаше някаква елегантност – признак за добре свършена работа.

До това тяло бяха окачени труповете на две млади бели жени и един по-мургав мъж. Кауфман наклони глава, за да разгледа лицата им. Бяха напълно безизразни. Една от жените беше красива. Мъжът приличаше на пуерториканец. Всички бяха с обръснати глави и тела. Всъщност, във въздуха още миришеше на стрижене. Кауфман плъзна гръб по стената, за да се изправи и едно от женските тела се завъртя с гръб към него.

Този последен ужас го свари неподготвен.

Плътта на гърба беше разрязана от врата до задника, а мускулите бяха обелени от лъщящия гръбнак. Това беше последният триумф на занаята на Касапина. Тези провесени, обръснати, обезкървени и нарязани човешки тела, разпорени като риби и готови за консумация.

Плямпалото и Джак

Плямпалото така и не успя да разбере защо могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жупел върху главите на прокълнатите) го бяха извадили от Ада, за да тормози Джак Поло. Всеки път, когато изпратеше по каналния ред колебливо запитване до своя господар, изразяващо се в простичкия въпрос „Какво правя тук?”, го порицаваха набързо за любопитството. Това не е твоя работа, гласеше отговорът, работата ти е да го направиш. Или да загинеш, докато се опитваш. И след като бе измъчвало Поло в продължение на шест месеца, Плямпалото започваше да гледа на смъртта си като на съвсем приемливо решение. Тази безкрайна игра на криеница не беше от полза за никого и го разстройваше ужасно. То се боеше, че ще получи язви, страхуваше се, че ще пипне психосоматична проказа (заболяване, което поразяваше често низшите демони като него) и, което беше най-лошото, опасяваше се, че ще си изпусне нервите и ще убие човека в неконтролируем изблик на наранена гордост.

А какъв беше Джак Поло всъщност?

Вносител на корнишони; проклет да е Левит*, той беше най-обикновен вносител на корнишони. Животът му беше банален, семейството скучно, политическите убеждения наивни, а вярата му я нямаше никаква. Човекът беше напълно безполезен, кръгла нула – защо да се занимава Плямпалото с някой като него? Поло не беше фаустовски тип, не беше някой, дето ще сключи договор и ще си продаде душата. Не би проявил интерес към шанса да бъде богопомазан – щеше да изсумти презрително, да вдигне рамене и да продължи да внася корнишони.

* Третата книга от Стария завет. – Б. пр.

И все пак Плямпалото беше обвързано с тази къща, трябваше да стои в нея през дългите нощи и още по-дългите дни, докато не докара този мъж до лудост или до състояние, близко на лудостта. Процесът щеше да е продължителен, ако не и безконечен. Да, понякога дори психосоматична проказа му се струваше приемлива, стига да се отърве от тази невъзможна мисия.

Колкото до Джак Дж. Поло, той продължаваше да бъде най-наивният измежду хората. Както винаги досега; всъщност, в миналото бе страдал многократно от своята наивност. Покойната му, непрежалима съпруга му изневеряваше (в поне два от случаите той беше в къщата и гледаше телевизия), но Джак научи последен. А колко улики бяха оставили след себе си! Дори един сляп, глух и ням човек би станал подозрителен. Не и той. Джак бе обсебен от глупавия си бизнес и изобщо не забеляза остатъчния мирис от одеколона на прелюбодееца, нито необичайната честота, с която жена му сменяше спалното бельо.

Същата незаинтересованост прояви и в случая, когато по-малката му дъщеря Аманда му призна, че е лесбийка. Отговорът му се състоеше във въздишка и озадачено изражение.

–         Само да не забременееш, скъпа – каза й той и отиде да се поразходи в градината, безгрижен както винаги.

Какъв шанс имаше един бяс с подобен човек?

За същество, обучено да бърника с досадни пръсти в раните на човешката психика, Поло представляваше една гладка ледена повърхност без никакви отличителни белези, по която бе невъзможно да се задържи каквато и да било злонамереност.

Очевидно нищо не бе в състояние да наруши пълното му безразличие. Нещастията в живота му сякаш изобщо не го засягаха. Когато най-накрая откри, че жена му го мами (свари ги да се чукат в банята), той не се почувства нито наранен, нито унижен.

–         Случват се такива работи – рече си и излезе заднешком от банята, като ги остави да довършат започнатото.

Кървав свински блус

Огромната безименна свиня в кочината на границата на имота беше гладна.

Тя усещаше хода на дните и с напредването им желанията й растяха. Знаеше, че времето на застоялата помия в коритото е отминало. Други апетити бяха заместили тези свински удоволствия.

Искаше храна с определена консистенция, с определени качества – като онази, която веднъж вече бе вкусила. Не държеше постоянно да бъде хранена с нея, а само когато я завладееше нуждата. Желанието й бе скромно – от време на време да опитва ръката, която я храни.

Свинята стоеше до вратата на своя затвор и чакаше ли, чакаше. Тъпчеше на място, сумтеше, а нетърпението й се превръщаше в сляп гняв. В съседната кочина кастрираните й синове усетиха страданието на майка си и на свой ред пощуряха. Те познаваха нрава й, знаеха, че е опасна. В крайна сметка тя бе изяла двама от братята им – живи, току-що родени, още влажни от собствената й утроба.

После през синьото було на здрача се разнесе тих шум – някой вървеше през копривата, – придружен от мърморенето на гласове.

Две момчета се приближаваха към кочината, а стъпките им бяха предпазливи и пълни с уважение. Свинята ги изнервяше и това бе разбираемо. За номерата й се разказваха безброй истории.

Не говореше ли, когато е ядосана, с онзи демоничен глас, който караше дебелата й свинска уста да се подчинява на нечий чужд език? Нима не се изправяше понякога на задните си крака, розова и царствена, и не караше да водят в сянката й най-малките момчета, за да сучат от нея, голи като прасенца? Не тропаше ли яростно по земята с копита, докато не нарежат донесената храна на мънички парченца, които да поднесат към пастта й с разтреперани пръсти? Правеше всичко това.

И по-лоши неща.

Тази вечер момчетата не й носеха онова, което искаше. И го знаеха. В чинията й не лежеше месото, което й се полагаше. Не беше сладкото бяло месце, което бе поискала с онзи променен глас; месото, което би могла да си вземе насила, ако пожелае. Тази вечер месото беше обикновен стар бекон, отмъкнат от кухните. Храната, за която тя наистина жадуваше, месото, което бе преследвано и докарвано до ужас, за да се напълнят мускулите с кръв, а сетне млатено за нейна наслада, както се начукват пържолите – това месо бе под специална защита. Щеше да мине известно време, докато легне под ножа.

Междувременно момчетата се надяваха, че свинята ще приеме извиненията и сълзите им и няма да ги погълне в яда си.

Секс, смърт и звезден блясък

–         Ти каза, че се връщаш, за да довършиш…

Той млъкна. Тя си разкопчаваше роклята.

„Шегува се – помисли си Калоуей. – Не може да е сериозна. Секс? Сега?”

–         През последните няколко часа мислих много – каза тя, като изхлузи измачканата рокля от бедрата си, остави я да падне на земята и я прекрачи. Носеше бял сутиен, който се опита безуспешно да свали. – И реших, че не ми пука за театъра. Ще ми помогнеш ли?

Даян се обърна с гръб към него. Той разкопча механично сутиена, без да се замисля дали наистина го иска. Изглежда бе изправен пред fait accompli*. Тя се бе върнала, за да довърши онова, с което се бяха занимавали, преди да ги прекъснат – и нищо повече. Въпреки странните звуци, които излизаха от гърлото й, въпреки стъкления поглед, Даян си оставаше привлекателна жена. Завъртя се отново към него и той се втренчи в заоблените й гърди, които бяха по-бледи, отколкото ги помнеше, но все така прекрасни. Панталоните започнаха да му отесняват, а представлението й влоши още повече нещата – Даян разлюля ханш в духа на най-горещите стриптийзьорки в Сохо, като плъзгаше ръце между краката си.

* Свършен факт (фр.) – Б. пр.

–         Не се тревожи за мен – успокои го тя. – Взех решение. Всичко, което наистина искам… – Тя махна ръце от слабините си и ги сложи върху лицето му. Бяха ледено студени. –   Всичко, което наистина искам, си ти. Не мога да имам секса и сцената. В живота на всеки настъпва момент за вземане на решения.

Тя облиза устни. Езикът й се плъзна по тях, но не остави влажна следа.

–         Инцидентът ме накара да се замисля, да преценя какво е наистина важно за мен. И честно казано… – Започна да разкопчава колана му. – …не давам пукната пара… – А сега ципа. – … за тази или за която и да е друга шибана постановка.

Панталоните му паднаха на пода.

–         Сега ще ти покажа какво е важно за мен.

Даян бръкна в слиповете му и го стисна. Студената й ръка направи допира още по-възбуждащ. Той се засмя и затвори очи, а тя смъкна гащите до средата на бедрата му и коленичи пред тях.

Професионалистка както винаги, Даян отвори гърло като водосточна тръба. Устата й бе по-суха от обичайното и езикът й го жулеше, но това усещане го побърка. Беше толкова хубаво, че почти не забеляза лекотата, с която го погълна, като го пое по-навътре, отколкото някога бе успявала, използвайки всеки известен й трик, за да засили възбудата му. Поемаше го бавно докрай, после увеличаваше темпото, а щом усетеше, че той е на път да свърши, забавяше отново, за да му даде възможност да се овладее. Беше изцяло в нейна власт.

Калоуей отвори очи, за да наблюдава действията й. Тя се нанизваше на него, а на лицето й бе изписан възторг.

–         Господи – изпъшка той, – толкова е хубаво. О, да, о, да.

Физиономията й не се промени и тя продължи да го обработва мълчаливо. Не издаваше обичайните звуци, нямаше го доволното сумтене и тежкото дишане през носа. Поглъщаше плътта му в пълна тишина.

Той сдържа дъха си за момент, защото му хрумна нещо. Тя продължи да движи главата си със затворени очи и свити около члена му устни, напълно погълната от заниманието. Измина половин минута, минута, минута и половина. И Калолуей усети, че го обзема ужас.

Даян не дишаше. Свирките й бяха толкова невероятни, защото не правеше паузи да вдишва и издишва.

Тялото му се скова и ерекцията му спадна. Това не я спря – тя продължи да помпи неуморно члена му, докато в съзнанието му се зароди една немислима мисъл:

„Тя е мъртва.”

„Намирам се в устата й, в нейната студена уста, а тя е мъртва.”

Ето защо се беше върнала, ето защо бе станала от масата за аутопсии и се бе върнала. Нямаше търпение да довърши започнатото и не се интересуваше нито от спектакъла, нито от жената, която й бе отнела ролята. За нея беше важно само това, което правеше в момента. И искаше да го прави цяла вечност.

Въпреки прозрението си, Калоуей не стори нищо, а продължи да зяпа като проклет глупак трупа, който му правеше свирки.

После Даян изглежда усети ужаса му. Отвори очи и погледна нагоре към него. Как е могъл да сбърка дори за миг мъртвешкия й взор с погледа на жив човек? Тя извади внимателно спадналата му мъжественост от устата си.

–         Какво има? – попита го Даян и високият й музикален глас подхрани илюзията, че е още жива.

–         Ти… ти не… дишаш.

Главата й клюмна. Тя го пусна.

–         О, скъпи – каза Даян, като заряза всякакви преструвки, че е жива. – Не играя много убедително ролята си, нали?

Сега гласът й бе глас на призрак – тънък и жалостив. А кожата й, за която одеве Калоуей си бе помислил, че е възхитително бледа, при повторен поглед се оказа восъчнобяла.

–         Ти си мъртва?

–         Страхувам се, че да. Умрях преди два часа в съня си. Но трябваше да се върна, Тери; имах толкова много недовършена работа. Направих своя избор. Би трябвало да си поласкан. Поласкан си, нали?

Даян се изправи и бръкна в дамската чанта, която бе оставила до огледалото. Калоуей погледна към вратата и направи опит да се размърда, но крайниците не му се подчиниха. Освен това панталоните му бяха смъкнати до глезените. На втората крачка щеше да се строполи по лице на земята.

Даян се обърна към него, като стискаше нещо сребристо и остро в ръка. Той се помъчи да види какво е, но не успя да го фокусира. Във всеки случай беше предназначено за него.

В хълмовете, градовете

Подуйево пищеше – предсмъртен вик. Някой в слабия хълбок беше умрял от напрягане и беше предизвикал верижно разпадане в системата. Един човек развърза съседа си, който развърза своя съсед, разпространявайки като рак хаос в тялото на града. Кохерентността на извисяващата се структура се разпадна с ужасяваща бързина, защото повредата в една част от анатомията стовари непоносима тежест върху друга нейна част.

Шедьовърът, който добрите жители на Подуйево бяха построили от собствената си плът и кръв, залитна и… започна да пада като взривен небостъргач.

От пострадалия хълбок се изсипаха граждани като пръски кръв от прерязана артерия. После, с грациозна мудност, която направи агонията на жителите още по-страшна, градът се наклони към земята и се срути сред разпадащи се крайници.

Гигантската глава, която доскоро бе докосвала облаците, се отметна назад върху дебелия си врат. Десет хиляди усти нададоха един-единствен писък вместо огромната уста – един лишен от думи, безкрайно жалостив апел към небето. Вой на загуба, вой на молба, вой на недоумение. Как, питаше този писък, как е възможно този ден на дните да завърши така, с хаос от падащи тела?

* * *

–         Чу ли това?

Писъкът несъмнено беше човешки, въпреки че беше почти оглушителен. Стомахът на Джъд се сви. Той погледна към Мик, който беше пребледнял като платно.

Джъд спря колата.

–         Не – каза Мик.

–         Чуй, за бога…

Въздухът се изпълни с предсмъртни стонове, молби и клетви. Врявата се разнасяше от място, съвсем близо до тях.

–         Хайде да тръгваме – примоли се Мик.

Джъд поклати глава. Той бе подготвен за някакъв военен спектакъл – цялата руска армия, струпана зад близкия хълм, – но звуците, които ехтяха в ушите му, бяха звуци от човешка плът – прекалено човешки. Те възкресиха в ума му неговата детска представа за ада – безкрайните, неописуеми мъчения, с които го бе заплашвала неговата майка, ако не прегърне Христовата вяра. Ужас, за който не се бе сещал от двадесет години. Но ето го отново, съвсем жив пред очите му. Може би самият пъкъл бе зейнал нейде наблизо, а майка му стоеше до ръба на бездната и го приканваше да вкуси от неговите наказания.

–         Ако не подкараш колата, ще го направя аз.

Мик слезе от фолксвагена и заобиколи предния капак, загледан нагоре по пътя. Поколеба се само за миг, не повече от секунда, като примигна невярващо, после се обърна към предното стъкло, пребледнял още повече и отрони „Исусе…” с глас, натежал от потиснато отвращение.

Любовникът му продължаваше да седи зад волана, стиснал главата си с две ръце, и се мъчеше да прогони спомените.

–         Джъд…

Джъд вдигна бавно очи. Мик се взираше в него с налудничав поглед, а лицето му лъщеше от внезапно избила студена пот. Джъд погледна зад него. Няколко метра по-нататък пътят бе потъмнял мистериозно, а към колата прииждаше гъста, дълбока вълна от кръв. Разумът на Джъд се сгърчи и се опита да потърси друго обяснение на гледката, освен неизбежното. Но по-смислено обяснение нямаше. Това беше кръв, кръв в непоносими количества, безкрайно много кръв…

А сега въздухът се изпълни с мириса на прясно отворени трупове – миризма, излизаща от вътрешността на човешкото тяло, отчасти сладникава, отчасти апетитна.

Мик се върна с олюляване до вратата на пасажера и натисна вяло дръжката. Вратата се отвори внезапно и той залитна навътре с изцъклени очи.

–         Карай.

Джъд посегна към стартера. Вълната от кръв вече се плискаше в предните гуми. А светът пред тях бе боядисан в червено.

–         Тръгвай, по дяволите, тръгвай!

Джъд не правеше никакви опити да запали колата.

–         Трябва да погледнем – каза той, без да звучи убеден. – Трябва.

–         Не трябва да правим нищо – рече Мик, – а да се разкараме оттук. Не е наша работа…

–         Самолетна катастрофа…

–         Няма дим.

–         Онова са човешки гласове.

Инстинктът подсказваше на Мик да не се меси. Можеше да прочете за трагедията във вестника – и да я види на снимки утре, когато щеше да изглежда сива и зърнеста. Днес всичко бе прекалено прясно, прекалено непредсказуемо…

Не се знаеше какво ги очаква в края на пътя, какво кърви…

–         Трябва…

Джъд запали колата, а до него Мик започна да стене тихо. Фолксвагенът се понесе напред, като пореше реката от кръв, гумите му се въртяха в противната разпенена течност.

–         Не – каза Мик съвсем тихо, – моля те, недей…

–         Трябва – беше отговорът на Джъд. – Трябва. Трябва.

* * *

На броени метри от тях оцелелият град Пополач се съвземаше от първите си конвулсии. Взираше се с хиляди очи в останките на ритуалния си враг, разпилян в хаос от въжета и тела върху сплесканата земя, разрушен завинаги. Пополач се отдръпна със залитане от гледката, огромните му крака смачкаха дърветата, които растяха около мястото на срещата, ръцете му се размахаха във въздуха. Но успя да запази равновесие, когато всеобща лудост, предизвикана от ужаса в нозете му, изпълни мускулите му и смрази мозъка му. Бе издадена заповед – тялото се люшна, извърна се от ужасяващия килим, в който се бе превърнал Подуйево, и хукна между хълмовете.

Когато се втурна в самозабрава, високата му като кула фигура попадна между колата и слънцето, хвърляйки студена сянка върху кървавия път. Мик не видя нищо заради сълзите си, а Джъд, който бе присвил очи заради гледката, която се страхуваше, че ще види зад следващия завой, регистрира едва-едва факта, че нещо е препречило за миг светлината. Навярно облак. Или ято птици.

Ако бе вдигнал поглед в този момент, ако бе погледнал на североизток, щеше да зърне как главата на Пополач, огромната, гъмжаща от хора глава на обезумелия град, изчезва под линията на зрителното му поле, докато гигантът навлиза сред хълмовете. И щеше да разбере, че е изправен пред нещо, което не е способен да проумее; че в този ъгъл на ада няма спасение за никого. Но той не видя града и двамата с Мик достигнаха точката, от която връщане назад нямаше. От този момент нататък, също като Пополач и мъртвия му близнак, двамата изгубиха здравия си разум и всякаква надежда за живот.