Lin_UtanЛин Ютан, авторът на „Бит и душевност на моя народ(ИК „Изток-Запад), е един от най-влиятелните китайски творци на ХХ в. Редактор на труда му е американската писателка Пърл Бък, която подчертава, че това е книга „истинска, проникната от дълбокия дух на този народ“.

„Бит и душевност на моя народ“ е много мъдро четиво, написано от автор с изключителна ерудиция, проницателност и фин хумор. Създадена с много любов и поетичност, тя е пропита с важни познания за народа на тази древна източна страна. Ютан пише:„Аз се обръщам към хората, които не са изгубили усета за най-възвишените човешки ценности. Защото само те ще ме разберат.“

В първата част на писателят ни въвежда в наблюденията си върху душевността, ума и житейски идеали на китайците, а във втората навлизаме в обществените и политически сегменти, в книжнината и изкуството. Макар да е написана преди осемдесет години, книгата не е загубила своята актуалност и е ценен източник на информация за китайските менталност. „Бит и душевност на моя народ“ ще е от огромна полза за всички интересуващи се от „Поднебесната империя“.

Лин Ютан (1895-1976) e именит китайски писател, преводач и езиковед. Пише на китайски и английски език. След 1935 г. живее и твори в САЩ. Книгата му „Миг в Пекин“ (1938) e номиниран за Нобелова награда за литература. Лин Ютан е автор на над 30 книги, посветени на китайския народ, култура и литература, превежда на английски език значими произведения на класическата китайска литература.

Преводът на книгата е дело на Петко Хинов, носител на наградата „Христо Г. Данов“. „Бит и душевност на моя народ“ излиза като част от поредицата „Изток“ на издателство „Изток-Запад“. Другите заглавия, излезли до момента в поредицата, са: „36-те стратегеми“, „Шътао и неговите „Беседи за живописта“ от Евгения Завадска, „Дзен и японската култура“ от Дайсецу Судзуки, „Дао на водата“ от Алън Уотс и „Нощни разговори край огнището“ от Уан Юнбин.

Откъс от Втора част „Живот“

Любов и ухажване

Може да се яви въпросът: как при такова усамотение на жените са били възможни в Китай влюбването и ухажването? Или по-скоро, по какъв начин естествената любов между младите е повлияла на тази класическа традиция? За младостта, романтиката и любовта светът е общо взето същият, отличават се единствено психологическите реакции като резултат от различните обществени традиции. Защото колкото и да са откъснати от обществото жените, никое класическо учение все още не е успяло да ги откъсне от любовта. Може да се изменят нейният глас и външният ѝ вид – та нали любовта е едно силно бликащо и завладяващо природно чувство, – и тя може да се превърне в тих глас вътре в сърцето и мислите. Цивилизацията може да преобрази любовта, но никога не може да я заглуши. Тя е все още там, само че приучена към друг глас и изразяване, случайно заимствани, тъй да се каже, от друга социална и културна среда. Тя наднича иззад завесите от перлени нанизи, изпълва въздуха на скритите зад дома градини и тегли сърцата на девойките. Навярно тя няма любим, ала не знае какво точно я тревожи. Навярно никой определен мъж не я интересува, ала девойката е вече влюбена и нейната любов към неизвестния мъж е любовта ѝ към живота. Това ѝ дава вдъхновение, от което бродерията ѝ става по-подредена, а девойката си представя, че е влюбена в пъстроцветната бродерия, която ѝ се струва още по-красива, защото е символ на живота. Твърде вероятно девойката бродира изображения на патици-мандаринки за нечия възглавница – тези патици са вечно неразделни: движат се заедно, плуват заедно, гнездят заедно по двойки, една мъжка и една женска. Ако тя разпростре въображението си твърде надалеч, тя може дори да се забрави и да направи погрешен бод. Тогава тя опитва отново, но пак греши. Девойката опъва силно копринената нишка, дори прекалено силно, и тя се изнизва от иглата. Момичето прехапва устни и се чувства обидена. Тя е влюбена.

Това чувство на обида за нещо смътно и незнайно, особено напролет и сред цветята, това ненадейно връхлитащо я чувство на самота всред света, е знак от природата, че момичето е узряло за любов и женитба. В едно общество с толкова ограничения и обичаи момичето прави всичко по силите си, за да прикрие неясния и мощен копнеж, ала подсъзнателно младата ѝ същност продължава да мечтае. В стар Китай обаче предбрачната любов е била забранен плод, откритото ухажване е било невъзможно и девойката знае ясно – любовта е равносилна на страдание. Поради това тя не смее да задържи тъй нежните си мисли върху пролетта, цветята и пеперудите – все символи на любовта в древнокитайската поезия, – за да не би чувствата ѝ да се трогнат твърде дълбоко. Тя се грижи да е винаги заета с домашните си задължения и пази чувствата си със свещения трепет на нежното цвете, което се бои от преждевременния допир на пеперудите. Тя иска да изчака времето, когато любовта ѝ ще бъде законна и осветена от брака – и щастлива е девойката, която е успяла да избегне всяко заплитане в страстта. И все пак понякога природата взема връх, въпреки всички човешки юзди. Както всички забранени плодове, неотстъпчивостта на сексуалното привличане се усилва от рядката възможност – това е природният закон за равновесието. Ако веднъж сърцето на девойката бъде пленено, според китайската теория любовта тя не ще се спре пред нищо. В това са вярвали всички в ония времена на предпазливо женско усамотение.

Дори в най-дълбокото усамотение всяка девойка узнавала за всички градски младежи принадлежащи към нейната класа, които са достигнали брачна възраст, и тайно в сърцето си вече имала готовност за одобрение или отхвърляне. Ако случайно срещнела някого от одобрените от нея младежи, дори един взаимен поглед помежду им бил достатъчен, за да я покори и от тоя миг тя изгубвала покоя на душата си, с който така се е гордеела до днес. Започвал период на тайно, откраднато ухажване. Независимо от това, че ако то излезело наяве, това би означавало позор и често пъти даже самоубийство, и въпреки пълното съзнание, че с такова поведение тя погазва всички правила на нравственото поведение и дръзко предизвиква обществено порицание, девойката често пъти отивала на тайна среща с любимия момък. За това любовта винаги намирала начини.

В лудешкото взаимно привличане между половете е трудно да се каже кой е ухажвал и кой е бил ухажван. Една девойка знаела множество находчиви начини, за да покаже присъствието си осезаемо. Най-невинният от тях бил да покаже малките си алени обувки изпод дървените паравани. Друг бил стоенето на верандата при залез слънце. Трети бил случайно да покаже лицето си сред разцъфналите праскови. Четвърти – да отиде в януарска или юнска нощ на празника на фенерите. Пети начин било да дърпа струните на цина така, че младежът от съседния дом да чуе музиката му. Шести начин – да помоли учителя на по-младия си брат да поправи съчинените от нея стихове, при което малкото момче било вестоносец. Ако учителят бил млад и романтичен, той можел да изпрати отговор в стих. Още един начин на общуване била прислужницата или съчувствената снаха, или жената на готвача от съседната постройка, или пък някоя монахиня. Ако привличането било взаимно и от двете страни, тогава неизменно можело да се уреди тайна среща. Подобни срещи били извънредно нездравословни – младата девойка не знаела как да се защити и любовта, на която било отречено веселието на флирта, се връщала за отмъщение – както всички китайски любовни истории я описват или целят да я опишат. Девойката можела дори да забременее. Реалното време за пламенно ухажване и любене идвало след това, съкрушително и все пак нежно, драгоценно, понеже е откраднато, и в края на краищата твърде щастливо, за да продължи дълго.

В това положение можело да се случи всичко. Младият мъж и девойката можели да бъдат сгодени за другиго не по своя воля и момичето щяло да плаче за загубената чистота. Или момъкът е можело да отиде далеч, да мине успешно императорските изпити, може да го накарат насила да се ожени за девойка от по-знатно семейство. Или едно от семействата можело да се пресели в друг град и младите никога вече да не се видят. Или дори ако в чужбина момъкът останел верен, между държавите можело да избухне война и да настане време на несвършващо очакване и отлагане. За девойката, оградена в своите покои, това означавало единствено печал и копнение. Ако пък девойката се окажела истинска и страстна любовница, тя се поболявала от любов (това се среща удивително често в китайските любовни истории), всичката светлина и радост изчезвали от очите ѝ, а родителите ѝ, разтревожени от това положение, започвали да разпитват и спасявали живота ѝ като уреждали жадувания брак, така че най-накрая младите можели да живеят дълъг и щастлив живот.

Ето защо за китайците любовта е примесена с печал и блян, а вследствие от женското усамотение във всичката китайска любовна поезия преобладава музиката на плачевност и изтома. От времето на династия Тан китайската любовна песен е неизменно пропита от копнение, примирение със съдбата и безбрежна тъга. Често това е поезията на усамотената девойка, която чезне и вехне по своя любим – поезията гуйюан, или стиховете цифу; и колкото и странно да звучи, тези два вида поезия са изключително любими на поетите-мъже.

Вашият коментар