На 29 юни с логото на ИК Хермес излиза „Лятото преди войната“ – новата книга на Хелън Саймънсън, позната у нас с романа „Последната битка на майор Петигрю“.

Наричат Хелън Саймънсън „съвременната Джейн Остин“. И има защо. С богатия си език, английски хумор и остроумен диалог, тя продължава традицията на великата си предшественичка.

За книгата

Източен Съсекс, 1914 г., краят на поредното безметежно английско лято. Студентът по медицина Хю гостува на любимата си леля Агата в крайбрежното градче Рай. Към тях се присъединява и братовчед му Даниъл, който учи в Оксфорд и мечтае за бохемския живот на поет.

Агата току-що е рискувала репутацията си, издействайки назначението на жена като преподавател по латински език в местното училище. Това нечувано нововъведение се сблъсква с огромния скептицизъм на консервативното провинциално общество.

След като се запознава с новата учителка, Агата също е обзета от съмнения. Беатрис е много по-свободолюбива и привлекателна, отколкото подобава на учителка. Тя вярва в силата на образованието и държи да остане свободна от брачните окови. Чарът на Даниъл и чудесният характер на Хю обаче я карат да преосмисли решението си.

Идиличният живот в английската провинция е към своя край. Жителите на Рай са повлечени във вихъра на Първата световна война, който поставя на изпитание крехкия прогрес и закостенелите традиции.

Беатрис и Хю откриват път един към друг, а светът покрай тях си поема дъх и като на шега прави крачка към бездната… 

За авторката

Хелън Саймънсън e родена в Англия. Завършила е Лондонския колеж по икономика и е работила като специалист по туристически реклами. Впоследствие се премества в Америка.

Живее заедно със съпруга си и двамата им синове в района на Вашингтон.

Благодарение на семейството си Хелън Саймънсън успява да сбъдне голямата си мечта – да стане писател. Пътят е дълъг, но резултатът определено си заслужава.

Отзиви

„Лятото преди войната“ ще се хареса на почитателите на „Имението Даунтън“.

Уошингтън Поуст

Книга за достойнство и кураж… Отлично написана и морално устойчива.

Къркъс Ривю

Този роман ще бъде приет радушно от феновете на „Последната битка на майор Петигрю“, но и от всеки читател, който се интересува от историята на Острова и харесва специфичния английски хумор.

Буклист

 

Откъс 

След закуска Беатрис последва Хю и двамата пъргаво се спуснаха по една кална пътека до града, а след това се заизкачваха по стръмните като в швейцарско село калдъръмени улички. На главната улица Беатрис се умълча, опитвайки се да не диша прекалено тежко, и се облегна на удобен уличен стълб за краткотрайна почивка. Бе следвала напълно равностойно хода на Хю, но тъй като й предстоеше среща с Агата Кент в дома на новата й хазяйка, бе принудена да обуе обувките си с токове и бе стегнала корсета си по-здраво, отколкото бе подходящо за такива натоварвания. Лицето й пламна и въпреки леката памучна рокля, усещаше съвсем отчетливо тънката струйка пот, която се спускаше по гръбнака й.

– Добре ли сте? – попита Хю. – Изглеждате малко уморена.

– Напълно добре съм, благодаря ви.

– Може би не беше съвсем джентълменско от моя страна, че приех думите ви за темпото буквално?

– Единствено моето облекло е виновно, че не можах да ви бъда напълно пълноправен спътник. – Беатрис бръкна в джоба си за една от обикновените големи носни кърпи на баща си и си повя с нея, докато се оглеждаше край себе си. – Ако може само един момент, за да се поогледам наоколо?

Главната улица изглеждаше приятна еклектика от фасади на магазини в тюдорски и джорджиански стил с ярки тенти. Множество купувачи, прекалено натруфени за обикновен ден, по типичния за провинциалните еснафи навсякъде по света начин, влизаха и излизаха от магазинчетата. Покрай тях мина каруца, от която пръскаха хладка вода по нагорещената калдъръмена улица. Голям автомобил се влачеше нетърпеливо зад нея и изкашляше механичните си пари, чиято остра миризма се смесваше с влажния мирис на коне, кошници с цветя и месни пайове, охлаждащи се на отворения прозорец на някой магазин.

Когато Беатрис се възстанови, продължиха нагоре към тесните улички около църковния двор, минаха покрай старите елизабетински къщи от черно дърво с малки оловни стъкла, схлупени покриви и тухли, изронени от неспиращия от векове лек английски дъжд; след това се озоваха на широка зелена морава около древна каменна кула, която се издигаше високо над плоската равнина под тях.

– Прилича на картина – каза Беатрис, докато двамата попиваха с очи натрупаните един върху друг покриви по стръмния хълм и ширналите се в целия си блясък мочурища, стигащи до блестящия в далечината Ламанш. – Изглежда така, сякаш морето е точно под нас.

Ветрецът предложи да изсуши влажните им чела и тя свали сламената си шапка, за да приглади косата си назад.

– Било е така преди векове – каза Хю. – Сега сме зарязани сред блатата, а лодките се мъчат много и затъват в калта.

Вляво от тях едно-единствено огромно платно се носеше сякаш сред поле от овце, а лодката, към която бе прикачено, бе невидима зад затревената дига.

– Това е Кралският военен канал, построен за защита от Наполеон – добави Хю.

– Трудно ми е да си представя, че такъв тесен воден път може да ни предпази от нападение. Докъде стига?

– Дълъг е двайсет и осем мили от Хейстингс до Фолкстън – обясни Хю, доволен, че учителката явно нямаше нищо против срещу това, което Луси Рамзи нежно бе иронизирала като мъжката му нужда да обременява всички приятни гледки с досадни факти. – Защитата от французите е била национална игра в продължение на векове. Този замък в далечината е принос на Хенри VIII.

– Какво ще правим сега, когато сме постигнали толкова „сърдечно съглашение“ с Париж?

– Ще ги използваме като огромен буфер срещу всяка друга неприятност в останалата част от Европа. И ще наемаме френски готвачи за нашите вечерни партита.

– Звучи чудесно. Макар да не мисля, че в непосредственото ми бъдеще има място за френски готвач.

– Да, съгласен съм. От личния си опит съдя, че хазяйките предпочитат овнешки пържоли и пудинг с цариградско грозде – кимна Хю.

– Имали сте хазяйка?

– Да, мисис Роджърс. Добра жена, но нейният начин да се увери, че аз и другите трима студенти по медицина не гладуваме, бе да обвие колкото е възможно повече храна в пудинг с много лой или в пай с твърда коричка. Само усърдните упражнения ме предпазиха от напълняване.

– Лекар ли ще ставате?

– Хирург, за ужас на родителите ми. Току-що приключих с едногодишния си стаж при сър Алекс Рамзи и той явно е харесал работата ми, защото ме помоли да остана да работя при него.

Нотка на гордост се промъкна в тона му: все пак не беше малко постижение да бъдеш одобрен от най-уважавания хирург в Лондон.

– Семейството ви не е ли съгласно с избора ви? – попита спътничката му. Хю забеляза, че го погледна напрегнато, сякаш самата тя имаше опит с подобно неодобрение.

– Баща ми се радва на дълга и забележителна кариера в банковото дело. Мисля, че родителите ми биха предпочели да въздигна честта на семейството чрез по-джентълменска и по-малко кървава дейност от медицината.

– А какво са имали предвид? Брак с богата вдовица?

– Богатите вдовици са в недостиг, дори грозноватичките.

– Какво ще правите?

– Хирургът, при когото стажувам, има рицарско звание и практика в най-популярния край на Харли Стрийт, така че през последните месеци родителите ми почнаха да гледат по-благосклонно на кариерата ми. Но все пак биха предпочели да бъда джентълмен с по-неангажиращо всекидневно занимание и повече време за забавления.

– А вие сте човек на действието?

– Вече строим летящи машини и разговаряме помежду си с помощта на медни телефонни кабели; медицината се развива толкова бързо, че учебниците трябва да бъдат преработвани през две-три години. – Хю млъкна и се усмихна, сякаш отново бе казал повече, отколкото трябва. – Не мога да си представя просто да седя, да играя голф, да ходя в своя клуб и да си губя времето в любезни разговори по партита.

– Мисля, че това е прекрасно – каза Беатрис. – С какво се занимавате?

– Е, проучвах как влияе шокът на пациентите след операция. Много любопитно е колко голям брой пациенти оцеляват след мозъчна операция без проблем и след това просто умират в отделенията.

Опасявайки се, че темата е твърде мрачна, реши да смени посоката, като добави:

– Но разбира се, през лятото съм в почивка. Моят хирург и дъщеря му заминаха за италианските езера.

– Напредъкът на новия век трябва да изчака, докато се отдадем на малко грижа за себе си и къпане в морето – кимна Беатрис. – А дъщерята на известния хирург навярно е впечатлена от вашата упорита работа?

– Луси? – попита Хю и в същия миг му се прииска да я бе споменал като „мис Рамзи“. Притесни се, че се е изчервил, и леко заекна, обмисляйки отговора си. – Тя е млада и прекалено чувствителна, за да възприеме всички детайли от нашата работа. С баща й правим всичко възможно, за да я предпазим от тази материя.

– Никога не съм искала да се отнасят с мен като с някакво деликатно създание. Предпочитах да бъда рамо до рамо с баща си.

– Е, Луси помага много на баща си с кореспонденцията му и е прекрасна домакиня. Ходя у тях на чай няколко пъти седмично.

– Сигурно сте много самотен, когато тя е толкова далече – отбеляза Беатрис. Усмихваше се и той знаеше, че го дразни съзнателно.

– Имам доста работа през това лято.

Хю се смути от приятелското предизвикателство на спътничката си. Луси също често го дразнеше, но винаги спазваше тон на очарователно уважение към него, а той, от своя страна, реагираше снизходително, имайки предвид по-зрялата си възраст и повечето си знания.

– Някои следобеди обикалям със стария доктор Лоутън – добави, за да промени насоката на разговора. – Сред по-бедните семейства има много интересни случаи.

– Навярно селският лекар е подобаващо впечатлен от вас? – попита Беатрис.

– Ни най-малко – призна Хю. – Той ме познава от най-ранна детска възраст и все още ме смята за същия глупак, какъвто бях, когато си ожулвах коленете при съвместните ни набези с братовчед ми из овощните градини. Но той е забравил повече от медицината, отколкото предполагам, че ще науча някога, и затова просто смирено се надявам, че все пак съм му от някаква, колкото и да е скромна, помощ.

– Ако човек не може да промени възрастта на другите, то може би е достатъчно да бъде поне полезен с нещо – въздъхна Беатрис и ироничните нотки в гласа й отстъпиха място на искреността. – Надявам се, че някой ден ще мога да кажа това и за себе си.

– Надявам се, че освен да сте просто полезна, тук ще бъдете и щастлива. Този град винаги е бил спокойно убежище за мен, но на вас може да ви се стори прекалено скучен след досегашния ви живот в движение.

– Приемам новото си поприще и съм готова да бъда отшелник. – Хю забеляза, че светлината в очите й леко помръкна. – След изминалата година копнея само да ми бъде позволено да върша работата си и да си отдъхна, далеч от глупавата суета на висшето общество. Ще бъда като Луси Сноу, героинята на Шарлот Бронте, доволна да се грижи за малкото си училище и за децата на търговците.

– Е, опасявам се, че в града има няколко благотворителни комитета и няколко дамски организации. Съмнявам се, че ще ви оставят на мира задълго. У нас положението е същото – леля ми заплаши да сложи бухалка за крикет в антрето, за да ги държи на разстояние.

– Благодаря за предупреждението – усмихна се Беатрис. – Ще дам указания на хазяйката да казва, че не съм си у дома.