Наследствена пакостливост – възможно ли е? Героят в „Машина за ангели” – часовникарят Джо Спорк – е „обременен” по сходен начин. За бедите и приключенията, спохождащи Джо, ще прочетем в големия роман на Ник Харкауей, който пък изобщо не е случаен писател – неговият талант също е наследен от големия му баща Джон льо Каре.

Бащино-синовната връзка е особено застъпена в Машина за ангели. От едната страна имаме симпатичния часовникар Джо, който е доста добър в занаята си. Толкова добър, че е единственият, който може да поправи странна машина, от която излитат рояк пчели и се задейства механизъм за унищожението на света… От другата страна е таткото на Джо, прочутият лондонски гангстер Матю „Картечния” Спорк – фактор, който не е за пренебрегване.  Колкото и да се опитва синът да живее кротко и почтено, случват се неща, които излизат извън контрола му.

В шантавия и красиво заплетен сюжет се вмъкват куп интересни персонажи, като например Еди Банистър – привидно мила възрастна жена, зъл Макиавели в кожата на азиатски диктатор, гениален учен… Героите попадат в невероятни ситуации, които люшкат романа между трилъра и комедията, но все пак динамиката определя жанра. А там някъде, измежду гонките и приключенията, жужат пчели…

Ник Харкауей е роден в зеления Корнуол, Великобритания, а човек би очаквал романтичните пейзажи на родното му място да провокират по-лирично писане. Той обаче опровергава очакванията и пише дръзко, сурово и чисто. Сам той твърди, че любовта към разказването на истории е наследство от родителите му и семейната традиция всяка случка от ежедневието да се превръща в разказ. Вярваме му – Машина за ангели показва, че също като героя му Джо Спорк Харкауей има дарбата да надмине баща си.

Ако харесвате добре построени изречения и си падате по бързоговорещи английски тарикати, прочетете „Машина за ангели” дори само заради писането!

Wired

Идеите бликат от всяко ъгълче и го правят с лингвистичен замах и впечатляващо чувство за хумор.

The Guardian

Откъс от „Машина за ангели” от Ник Харкауей

В седем и петнадесет сутринта в спалнята си – малко по-студена от вакуума на космоса – Джошуа Джоузеф Спорк[1] носи въздлъжък кожен шлифер и чифт от бащините си чорапи за голф. Папа Спорк не беше роден играч на голф. Като изключим всички други разлики, истинските любители на играта не се сдобиват с чорапите си посредством кражба на цял камион с товар, предназначен за дружеството в Сейнт Андрюс[2]. Така не се прави. Голфът е религия на търпението. Чорапите се появяват в живота и го напускат, а мъдрият играч на голф изчаква да забележи желания от него чифт и го купува без суетене. Идеята да се тикне картечен пистолет „Томпсън“ в лицето на едрия шофьор шотландец и да му се каже да слиза от кабината, че инак ще я декорира… ами, така де. Човек с подобно поведение никога няма да си свали хендикапа под двуцифрено число[3].

Хубавото в случая е, че Джо не смята тези чорапи за собственост на Папа Спорк. Те са просто един от двата хиляди чифта, наследени, когато баща му отиде в големия небесен пандиз, част от съдържанието на склад на самообслужване на „Брик Лейн“. Той върна плячката, поне колкото му беше по силите – наследи странна, шарена колекция, извънредно типична за присъщия на Папа Спорк твърде ексцентричен престъпен живот, – и се оказа, че са останали няколко куфара с лични вещи, семейни библии и албуми, разни дреболии и финтифлюшки, които бащата на Джо явно бе откраднал от своя баща, и няколко чифта чорапи, които председателят на клуб „Сейнт Андрюс“ му предложи да запази като спомен.

– Оценявам жеста с връщането, не ви е било никак лесно да го сторите – каза му председателят по телефона. – Стари рани и тъй нататък.

– Всъщност просто се срамувам.

– Мили Боже, ама недейте! Достатъчно лошо е, че греховете на бащите ще се предадат и прочие, та да вземете и да се срамувате от тях. Моят баща беше в Бомбения отряд. Помагаше да планират бомбардировките на Дрезден. Представяте ли си? Кражбите на чорапи са направо добродетелна проява спрямо това, какво ще кажете?

– Предполагам.

– Това с Дрезден е било по време на войната, разбира се, така че сигурно тогава си е било в реда на нещата. Голям герои-зъм, без съмнение. Но съм виждал снимки. А вие?

– Не.

– Постарайте се и да не ви попадат, честно. Запечатват се в паметта. Но ако някога ви се случи по някаква проклета от Бога причина, сигурно ще се почувствате по-добре, ако носите чифт чорапи с шарка на ромбчета. Слагам няколко в колет. Ако това ще намали вината ви, ще избера абсолютно най-ужасните.

– О, да, ами добре. Благодаря ви.

– Аз самият съм пилот, да знаете. Цивилен. Едно време ми харесваше, но напоследък не мога да прогоня от мислите си онези ми ти сипещи се фугасни бомби. Та малко съм се поотказал да летя. Срамота, честно казано.

– Да, така е.

Следва пауза, докато председателят на дружеството обмисля възможността да е разкрил за себе си доста повече, отколкото е възнамерявал.

– Добре тогава. Ще бъдат цвят шартрьоз. Аз самият доста ги харесвам и ще взема един чифт и за мен, ще ги нося следващия път, когато ида да навестя стария бащинко горе в „Хоули Чърчярд“. Ще му река: „Глей ся тука, старо страшилище такова, докато ти си се навивал, че е абсолютно наложително да размажем пълен с цивилни град, бащите на другите хора са се ограничавали до кражба на грозни чорапи“. Туй ще му покаже къде зимуват раците, а?

– Предполагам.

Ето така се стига до обутите на краката на Джо плодове на този странен разговор, които са твърде добре дошли между неподлаганите му на педикюр стъпала и ледения под.

Коженият шлифер обаче е предпазна мярка срещу нападение. Джо притежава халат – или по-скоро хавлия за баня, – но макар тази дреха да е по-удобна за носене, тя също така е и по-уязвима. Джо Спорк обитава надстройката на складовото хале, в което се намира работилницата му – работилницата на дядо му, Бог да го прости, – в овехтял, тих лондонски квартал недалеч от реката. Напредъкът на прогреса е подминал тази част на града, понеже гледката е сива и ъгловата, а в халето силно мирише на речна тиня, та Джо на практика се шири самичък в цялата огромна сграда, макар да е, пресвети небеса, донякъде обвързан и с банки и наемодатели. Матю – както се наричаше безпътният му баща – се отнасяше небрежно към дългове на хартия; парите бяха нещо, от което винаги можеш да си откраднеш още.

Като става дума за дългове, когато умува върху веселите дни и мрачните мигове от времето, прекарано като наследник на престъпник, Джо понякога се чуди дали Матю някога е убивал човек. Или по-скоро дали е убивал хора. В крайна сметка гангстерите ги тегли към доста кървави спорове помежду им и изходът от подобни спречквания често са тела, преметнати като мокри кърпи върху столове в бара или зад воланите на коли. Дали нейде е скрито тайно гробище, или има свинеферма, където са положени за вечен отдих последствията от духовитата аморалност на баща му? И ако е така, каква законова отговорност наследява синът му по този въпрос?

[1] Spork (англ.) – хибрид от вилица и лъжица (лъжица със зъбци); споркът е изобретен през 1870 г. и е учудващо популярен и до днес. – Б. пр.

[2] Град недалеч от Единбург, известен като „домът на голфа“ – там през 1754 г. е учредено дружеството The Royal and Ancient Golf Club of St Andrews (Кралски и древен голф клуб на Сейнт Андрюс), който днес има законодателно право върху играта в цял свят (с изключение на САЩ и Мексико). – Б. пр.

[3] Броят на допълнителните удари, позволени на играча за достигане на резултат, близък до съответния пар на игрището. – Б. пр.