В съзнанието на всеки от нас, когато чуем думите „българско“ и „джаз“ , едно от първите имена, които изплуват в съзнанието ни е това на легендата Милчо Левиев. Вчера (14.06.2017г.) най-сетне се осъществи публична прожекция на дългоочаквания документален филм на реж. Андрей Чертов, който в края на миналия месец бе ЗАБРАНЕН за публичен показ, от самият Милчо Левиев.

„Silent movie“  е  заснет в Пловдив, на места свързани с биографията на главния герой. В лентата се преплитат откъслечни спомени от живота на музиканта,  историите на неговите приятели и познати, музиканти и художници, част от тогавашната бохема.

Сценограф на филма е Анастас Янакиев, художник по костюмите е Ралица Томова. Сценарият е на Александър Томов и Андрей Чертов, който ще стои и зад камерата.

Продуцент на филма е компанията ARS Digital Studio.

Милчо Левиев
Милчо Левиев

Този път мястото е друго- Fabrika 126. Средата на работната седмица, 19:00 часа, приятна и леко undreground обстановка. Много хора. Неочаквано за мен самият- МНОГО хора за такава прожекция и за такъв филм. Имайки предвид изключително слабият PR на събитието и самият филм. Светлините биват приглушени. Белият екран светва. Магията започва.

С каквито и нагласи да тръгнете за прожекция на документален филм, за ЖИВ музикант, те НЯМА да ви подготвят за това, което всъщност е „Silent movie“! Не познавам режисьора. Не познавам и детайли от живота и биографията на Милчо Левиев. Но познавам киното. Смея да твърдя, че разбирам киното. Неговите похвати и красота. Неговата магия. Андрей е сътворил истински учебник по майсторско кино и сценография. Брилянтен. Това е първата дума, която изплува в съзнанието ми, гледайки този филм. Още с първите кадри, той ме потапя в една отминала епоха. Толкова чиста, толкова истинска и толкова…. липсваща. Калдъръмените улички, колелетата, тесните разстояния между сградите и това черно и бяло. Господи това черно и бяло придава такъв неповторим щрих и живот на тази епоха, че аз мигновен бивам увлечен и потъвам в нея. Филмът е черно бял. Целия. С една малка подробност, за която ще ви разкажа на финала. Вниманието на режисьора към детайла на епохата е изумителен. Сцената с плакатът и неговите „клавиши“. Хора това е една толкова проста и същевременно толкова въздействаща сцена- малкият Милчо гледа плаката и се възхищава, започвайки да натиска клавишите, преставяйки си, че свири. И същевременно тръгва този звук. Брилянтен. Чист. Професионален. Милчо натиска клавишите на плаката, а ние сме в неговото съзнание и чуваме всеки звук от всеки клавиш, които се преплитат в съвършена мелодия.

Именно звукът е може би вторият от изключително успешен детайл, към който режисьорът е обърнал изключително внимание. Българските филми се славят с тотално безхаберие и неглижираност към звукът и неговата чистота. Факт неоспорим е, че филм чиято продължителност над 95% е покрита от музикален бекграунд НЯМА КАК да неглижира своя звук. И Андрей го доказва. Музикалните моменти са всъщност думите, диалогът, който „Silent movie“ ни поднася. А те са чисти, ярки, ясни и неописуеми. Дори в сцените с най-обикновен диалог между актьорите ОТСЪСТВА моментът да ги чуваш някъде в далечината, записвани от „Nokia с фенерче“.

реж. Адрей Чертов
реж. Адрей Чертов

Сценографията на Андрей е висш пилотаж. България от 40-те години на миналия век. Следващите десетилетия. И тази Америка. САЩ от златните години на миналия век. Това черно. Магнетофони. Грамофони. Плочи. Ах тези коли. Тази камера и този някак по старому разфокусиран обектив. Дълбок поклон, носещ очарованието и носталгия по онези техники, онези похвати, които някога влюбваха зрителите в себе си.

Филмът носи изключително много заряд. В сърцата ви ще забушуват емоции, носталгия, тъга, но и много, много смирение. Това време отдавна си е отишло. Милчо Левиев го е надживял и режисьорът успява да ни го покаже и припомни в неговия разказ по най-добрия възможен начин. Така както не отдавна „Артистът“ ни върна към ерата на нямото/черно бялото кино, така сега българският, родният „Silent movie“ ни потапя в една подобна, но чисто българска епоха. Която всички помним и по която ВСИЧКИ въздишаме.

За финал ако трябва да открия някакъв пропуск, недъг, проблем – не мога да не споделя моментът от филма, който ме накара да се плесна през устата. В една от сцените от Ню Йорк от миналия век, на една от сградите има светеща табела, реклама. Рекламата е на филм. Филмът е на „Лудия Макс: Пътят на яростта“. На плакатът са Чарлийз Терон и Том Харди. Филмът е от 2015г. :) Освен да ви разсмее, едва ли ще ви подразни или ядоса това бих казал недоглеждане от страна на режисьора.

След финала на прожекцията, залата избухна в аплодисменти. Клавир, бас, духов и ударни се бяха събрали в брилянтна симбиоза за да дадат един истински Jam Session, в духа на филма и всичко, което слушахме, докато гледахме този поклон към онази отминала епоха от екрана.

Едно толкова леко, някак случайно поднесено преживяване, но представено с изключително майсторство, дух и сърце.

Някак винаги съм обичал да излизам от прожекция на филм и да се чувствам сякаш… стъпвам по облачета……