Минало и настояще влизат в жестока схватка, за да определят победителя в дългогодишната горчива битка между две фамилии в дебютния роман на младата писателка Джордан Стела. Психологическата драма Моето преди и твоето сега (ИК „Сиела”) излезе от печат преди броени дни, а премиерата ѝ е насрочена за 19 септември от 18:30 часа в книжарница „Сиела-Ректората”.

Миналото на две големи фамилии в Калифорния, САЩ, е белязано от ужасяващо самоубийство. По-малката дъщеря на известния бизнесмен Деймиън Остин слага неочакван край на живота си, а по-голямата – Адриана Остин, хвърля вината изцяло върху приятеля на сестра ѝ Нийл Касиди. След като го прогонва позорно от погребението и го унижава публично, Адриана поставя началото на свирепа война, която ще засегне живота и бъдещето и на двете семейства. Минават цели 7 години преди двамата да се срещнат отново. 7 години, в които Нийл е планирал в детайли отмъщението си, а Адриана се е отдала изцяло на алкохола. 7 години на съспенс и болка от загубата на любим човек. Странно стечение на обстоятелствата води до тяхната среща, на която се оказва, че двамата ще трябва да работят заедно, ако искат да подсигурят бъдещето на семействата си. Ръкавицата е хвърлена – войната между миналото, което никога няма да изчезне, и настоящето, което е твърде страхливо, за да надделее в тази психологическа драма, е неизбежна. А всяка битка оставя след себе си жертви. Но дали въобще ще бъде излъчен победител? Предстои да разберем от страниците на дебютния роман на Джордан Стела Моето преди и твоето сега.

Корицата на книгата е дело на Фиделия Косева.

Джордан Стела е творческият псевдоним на Стела Гюдорова. Майка на 4-годишен син, по образование и професия Стела е ландшафтен архитект, който прекарва всяка свободна минута в четене на книги. „Моето преди и твоето сега” е дебютният роман на родената в София авторка.

Премиерата на книгата ще се състои на 19 септември (вторник) от 18:30 часа

в книжарницаСиела-Ректората” в подлеза на СУ „Св. Климент Охридски”.

Откъс от „Моето преди и твоето сега”, Джордан Стела

Събудих се дезориентирана, мръсна и потна. Огледах се с още сънен поглед и осъзнах, че се намирам в собственото си легло, което си беше чисто облекчение. Бавно в съзнанието ми се върнаха спомените от предишната вечер – страхот­но парти, забавни хора, твърде много алкохол и финалният завършек – позорното ми сгромолясване на пода пред майка ми. Отметнах кичур коса от лицето си и погледнах към про­зореца. Навън беше сумрачно, но това не можеше да ме ориентира колко е часът. Затърсих телефона си и го вклю­чих. Изпиука няколко пъти, имах девет пропуснати обаж­дания и две съобщения. Игнорирах ги и погледнах часа – 19:26. Бях спала целия ден. На нощното ми шкафче имаше чаша вода и две таблетки обезболяващо.

„Лили“ – помислих и се усмихнах. Изпих хапчетата и тръгнах към банята.

„Махмурлукът може да е такава кучка.“

Горещият душ в комбинация с двете хапчета успя да ме освежи и вече бях готова за нови подвизи. Докато търках дългата си коса с една кърпа, включих гласовата си поща. Имах няколко пропуснати обаждания от мъже, с които се бях запознала вчера или поне така се подразбираше от това, което ми казват, защото не ги помнех. Не можех да свържа нито един глас с някакво определено лице. Просто група хора, които не ми бяха оставили дори изречение, с което можех да ги запомня. Имаше едно пропуснато от Катерина и едно от Сте­фан, който ме питаше дали ще се видим тази вечер.

Със Стефан имахме някакво подобие на връзка, без как­вото и да било чувство за обвързване от моя страна и без по­ложени усилия за обратното от негова. Той беше типичното средностатистическо богато леке. Взаимоотношенията ни ме устройваха, тъй като твърде много държах на личното си пространство и освен това не бях в състояние да поддържам връзка с мъж в истинския смисъл на думата. Не умеех да се обвързвам с хората, да ги допускам до себе си. Не исках да ме виждат в истинската ми светлина, защото това ме пра­веше уязвима, а уязвима беше единственото нещо, което се опитвах с всички сили да не бъда. Откакто се помнех, бях та­кава, каквато исках да изглеждам в очите на хората. Да бъда лоша и непокорна, бе станало истинското ми аз до такава степен, че дори не знаех къде започва истинската Адриана и къде свършва, коя е и какво таи дълбоко в сърцето си. И се чувствах истински добре, горчиво истински добре.

Мисълта ми се върна към сутрешната реплика на баща ми. Категоричният му тон и желанието за разговор наистина ме изненадаха, тъй като разпуснатото ми поведение, както мнозина го наричаха, датираше вече от доста време, а до­сега той сякаш стоеше настрана, незасегнат от това, което правех със себе си. Помислих си, че наближаващият ми 30-и рожден ден има някаква връзка. Дори и да не го признавах открито, мисълта, че скоро щях да ги навърша, някак ме респектираше. Вече не бях дете, но и не бях готова да бъда това, което родителите ми и обществото очакваха да бъда на тази възраст, затова упорито въртях в обратна посока. Но някак си усещах, че неминуемо всичко щеше да се промени.

Баща ми притежаваше огромна компания за транспорт и логистика с бази в Щатите и в няколко европейски града. Бизнесът му беше в своя апогей или поне това бях чувала от него, не че напоследък разговаряхме. Той беше наследил компанията от баща си, беше я доразработил и разраснал, разчитайки на аналитичния си ум, а не само на наследените пари. Беше работохолик и такъв го помнех от съвсем малка, но последните седем години се беше впуснал с такава сила в работата сякаш се опитваше да компенсира всичко оста­нало в живота си и в живота на семейството ни, а то беше прогнило и ставаше все по-зле, обратно пропорционално на успехите му в логистичния бранш.

Избрах една тъмна рокля от гардероба си, в който не фигурираше почти никакъв друг цвят освен черния, и я об­лякох. Изсуших косата си, без да си правя труда да се грими­рам. Поех дълбоко въздух и тръгнах към вратата, подготвена за битка. Едно беше да се опитвам да привлека вниманието му с лошо поведение, и съвсем друго бе наистина да го при­влека. Настоящият разговор не вещаеше нищо добро.

Докато слизах надолу по стълбите, дочух приглушените гласове на майка ми и баща ми. Вътрешно се стегнах, усе­щах в корема си някаква тежест, която по мои подозрения скоро нямаше да изчезне. Влязох в стаята и разговорът им внезапно секна. Цялото ми тяло говореше, че този път ве­черта щеше да е различна. Прииска ми се да се обърна и да си тръгна, да се обадя на Катерина или на когото и да е от другите ми приятели и вечерта да се превърне в поредната такава, подобно на върволицата еднакви вечери, изпълне­ни с изкуствени забавления и мнима радост. Но не посмях. Една малка част от мен, дълбоко заровена и умишлено по­тисната, не ми позволи да се измъкна този път. Тази част се опитваше да надделее, да ми припомни старото ми аз, това, което зарових преди точно седем години. Надигаше глава и се опитваше да надвие новото ми аз, колкото и да се стараех да го набутам обратно. Бях твърде силна, за да му позволя да успее, защото така ми беше добре. Гледах на живота с иро­ния и цинизъм и упорито отказвах да се почувствам уязвима отново.

– Не е възпитано да се говори за някого зад гърба му – казах вместо поздрав.

И двамата ме погледнаха сериозно и открито. Не дола­вях и капка яд или разочарование от думите ми в очите им, което ме постави нащрек. Мразех изненадите от дъното на душата си и усетих, че точно такава ме очаква. Баща ми по­сочи с ръка единия от празните столове около масата, което беше знак за мен да седна и да прекратя опитите си за заяждане.

– Искаш ли да ти сипя нещо, или смяташ да си починеш тази вечер? – каза той с присъщия си невъзмутим тон.

– Ще изпия едно голямо уиски без лед, моля – отговорих с ясното съзнание, че не исках да близвам какъвто и да е алкохол тази вечер, но нямаше начин да разваля изградената представа за себе си. Не и в този момент, когато виждах го­лемия черен облак, кацнал над главата ми.

Той не даде индикация, че моят отговор го е подразнил по някакъв начин, и се обърна, за да ми налее. Подаде ми чашата и невъзмутимо посочи още веднъж стола, тъй като аз не бях помръднала от мястото си до вратата сякаш ме беше страх, че ако седна, няма да мога да избягам толкова бързо, колкото, ако стоях права. Заех не особено възпитано посо­чения ми стол и без да казвам и дума, повдигнах едната си вежда в ням въпрос. Майка ми стоеше от дясната му стра­на и потриваше нервно изпотената чаша с показалеца си. Учудвах се, че въобще е слязла за вечеря. Обикновено пре­карваше дните си затворена в собствения си свят, без да има интерес към когото и да било друг, освен към себе си.

– Както много добре знаеш, никога досега не съм повди­гал въпроса за твоето така наречено бунтарско поведение по простата причина, че те разбирам до някаква степен. Ти си ми дъщеря, познавам те по-добре от всеки друг и знам, че това е начин, по който изразяваш вътрешните си емоции.

Последната реплика пречупи невъзмутимата роля, която бях решила да играя и тръгнах да му отговарям, но той ме спря с вдигнат показалец, явно предусетил гневния ми изблик.

Не бях никак лесна за контролиране, но не вдигнатият му пръст като към малко дете ме спря, а сериозният поглед в очите му. Баща ми беше строг човек, не се поддава­ше на импулсите си, повишаваше тон твърде рядко, но най-плашещото в него беше точно сегашното му поведение. Излъчваше авторитет и в очите му се долавяше решимост. Дори аз не можех да се преборя с това.

– Отдавна отмина времето, когато се карахме за това защо се прибираш пияна, с какви хора излизаш, какво точно правиш и така нататък, и така нататък. Сама знаеш, че пове­дението ти е саморазрушително. Знам, че няма да те уплаши нито тонът ми, нито заплахите ми. Знам също, че не е реше­ние да ти спра парите или да те изгоня от вкъщи, което аз нито искам, нито смятам да направя. Затова имам предложе­ние към теб, което ще те помоля сериозно да обмислиш. Но преди това ще трябва да ти споделя някои неща, свързани с моя бизнес, които, за твое съжаление, пряко те засягат.

Направи пауза и ме погледна открито, опитвайки се да разбере каква част от казаното достига до размътения ми от махмурлука мозък.

Това беше нещо ново – целият този разговор тип баща-дъщеря, който не бяхме водили от много години. Определе­но изпитах любопитство към това, което беше измислил, но имаше и още нещо, едва доловимо, което усещах с цялото си тяло. Не исках да го чуя, просто знаех, че има да ми съоб­щава лоша новина и то не каква да е. Напрегнах се и продължих да го гледам невъзмутимо, като бавно отпивах от чашата си. Догади ми се от алкохола, но лицето ми остана безизразно. Баща ми погледна към майка ми с леко съжале­ние в очите и я видях как видимо се напрегна. Явно тя също беше в неведение.

– Компанията ми няма да е вече само моя – заяви и аз чух, сякаш от много далеч, шокиращото „О-о-о“ на майка ми.

Погледнах към баща ми с недоверие, неспособна да пророня и дума.

Какви ги приказваше?

– Неизбежно е. Вчера се проведе събрание на акционе­рите. Стойността на акциите падаше от известно време и бях принуден да продам голяма част от моя дял на други хора. Вината е моя, че ви оставих в неведение за случващото се в компанията ми, но така или иначе изходът надали щеше да бъде различен, дори и да ви бях казал.

– Не разбирам. Какво означава това за всички нас? – по­пита майка ми с голяма доза тревога в гласа.

Тя беше такъв тип жена, която не умееше да скрива нито една емоция. Всичко се четеше в нея като в отворена книга.

– Това не променя почти нищо за вас, надявам се, но променя всичко за мен. Без да ви отегчавам с излишни под­робности, направих няколко по ред грешки и в комбинация със срива на икономиката и засилването на конкуренцията в бранша, всичко това ми коства мажоритарния пакет акции от собствената ми компания. Все още притежавам останали­те, които ще са достатъчни, за да не променяме по никакъв начин живота си, но за съжаление, компанията вече няма да е само моя. Това е.

Майка ми мълчеше с поглед забит надолу, а аз бях по­вече от шокирана. Вярно е, че през последните години не ме вълнуваше почти нищо, свързано с бизнеса на баща ми, не че той споделяше нещо с мен, но новината беше сериозна. Учудих се на видимото му спокойствие, защото бях сигурна, че това го е срутило психически, дори и да не го показваше. Дожаля ми за него, но нашите взаимоотношения бяха из­хабени до такава степен, че нямаше връщане назад. Затова предпочетох да се държа така, както го бях правила досега, пренебрежително към всичко ставащо около мен.

– След като няма да се отрази на нас, в каква връзка ми го казваш и какво е предложението, за което спомена първо­начално?

Идеше ми да си ударя един шамар вместо него, защото го заслужавах, но стиснах зъби и продължих да го гледам твърдо. Той си пое леко дъх и продължи:

– Крайно време е да се вземеш в ръце и за съжаление, ще трябва да стане по трудния начин – направи пауза и ме погледна сериозно. Твърде сериозно.

– На 30-ия си рожден ден ще получиш собствеността върху 24.5% от акциите на компанията, които, заедно с мои­те, ще образуват всичките ни 49%. Това означава, че всички решения ще трябва да бъдат взимани от теб и мен заедно. Влизаш като акционер и ще трябва да работиш наравно и заедно с мен. Това е краят на въжето, Адриана. Имам нужда от дъщеря си, а ти имаш нужда да превъзмогнеш болката и да се биеш редом с мен. Влизаме заедно във войната, скъпа.