„Момичетата от хотел „Барбизон“ – блясък, мечти, тайни и една емблематична сграда в Ню Йорк

Хотел „Барбизон” в Ню Йорк е легендарна сграда с блясък и притегателна сила, която е събрала в себе си много тайни и противоречиви истории. От 30-те до 60-те години на 20. век хотелът, който е бил само за жени, съчетава в едно училище по етикет и пансион за млади дами и дава подслон на многобройни бъдещи звезди като Джоан Кроуфорд, Грейс Кели, Кандис Бъргън, Силвия Плат, Али Макгроу и много други.

Емблематичната града присъства в много литературни проиведения. Силвия Плат я използва като прототип за хотела в романа си „Стъкленият похлупак“. „Барбизон” е един от главните герои и в романа на Фиона Дейвис „Момичетата от хотел „Барбизон”, който излезе на български език с логото на ИК „Кръгозор”. История за притегателната сила на Ню Йорк и за мечтите и амбициите на две млади жени от миналото и настоящето.

След подробни проучвания Фиона Дейвис успява майсторски да улови пулса на Ню Йорк през 50-те, наподобяващ забързания ритъм на джаза. Тя разказва историите на жените на Ню Йорк – от миналото и настоящето – силни и амбициозни, устремени към мечтаните живот и кариера.

През 1952 г. в „Барбизон“ амбициозни моделки, секретарки и редакторки живеят заедно, като всяка от тях със зъби и нокти си пробива път към заветния успех или към принца на мечтите си.

Дарби Маклафлин пристига в Ню Йорк, за да учи за секретарка. Тя е всичко, което манекенките, отседнали в хотела, не са: обикновена, стеснителна, обзета от носталгия по дома и самотна в големия град… Когато се сприятелява с Есми, прислужница в „Барбизон“, пред Дарби се открехва една напълно непозната страна на Ню Йорк – джаз клубове със съмнителна репутация, където изумителните импровизации на велики виртуози са толкова пристрастяващи, колкото и хероинът, който се продава там. Тя открива страстта си към музиката, дарбата си да пее, а може би дори и романтичната любов, но майка й има други планове за нея…

В настоящето хотел „Барбизон“ вече е жилищна сграда и обитателките от миналия век отдавна са забравени – дори и тези, които все още живеят там. Но слухът за скандал между две млади жени през 1952 г.  и смъртта на едната от тях все още витае из коридорите на сградата, както и меланхоличната музика, която се носи от апартамента на странната възрастна жена с воалетка – съседка на журналистката Роуз Люин. Обсебена от мистериозната дама и за да забрави разпадащата се връзка с любимия си, Роуз решава да напише статия. Но не за известни личности като Грейс Кели и Силвия Плат, посещавали в миналото хотела, а за не по-малко интересните и загадъчни обитатели сега. Докато прави своето разследване заедно с очарователния фотограф Джейсън, тя стига до шокиращата истина за трагедията, скрита в миналото на „Барбизон“.

Звездното минало на хотел „Барбизон“ – блясък и разбити мечти

Емблематичната сграда в Ню Йорк намира място в американската литература

Не са много сградите в Ню Йорк, които са обезсмъртени в американската литература, както хотел „Барбизон“.

От 30-те до 60-те години на 20. век той е един от най-известните хотели за жени, в който те отсядали, когато пристигали в Манхатан. Много от тях са имали амбициите да останат за постоянно в Ню Йорк и да си намерят работа. Хотелът е бил предпочитан от  родителите от провинцията, които били загрижени за дъщерите си и искали да ги защитят от явните грехове на града.

„Барбизон“ е прочут най-вече с впечатляващия списък от известни личности, които са отсядали там в началото на звездната си кариера. Сред тях са Джоан Кроуфорд, Грейс Кели, Кандис Бъргън, Силвия Плат, Али Макгроу. Всички гостенки имат силна емоционална и често противоречива връзка с мястото.

В хотела са отсядали и уважавани писателки като Рената Адлър и Джоан Дидион. Но той невинаги е представян в положителна светлина в произведенията, които тези авторки създават, особено в писаните през 50-те и 60-те години. Може би най-известното описание на „Барбизон“ е в „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат. В романа й хотелът е преименуван на „Амазон“ и е задушаващо и тъжно място за героинята й по време на депресиращия й престой в града през лятото.

Освен описанието му в книгата на Плат, „Барбизон“ също така е силен образ в масовата култура на ритуалното преместване на „момичетата от малкия град“ в Манхатън. Той е преход между родителския контрол и съблазните на големия град. Хотелът подхранва надеждите на гостенките си за перспективна работа, свобода и разбира се – за мъже. Част от причината наративът за „Барбизон“ да е толкова популярен е заради известните гостуващи редактори в списание „Mademoiselle”.

През 40-те години „Mademoiselle” започва практиката да кани в Ню Йорк току-що завършили гимназия момичета от цялата страна за един месец като „гостуващи редактори“. Част от програмата са били Бетси Джонсън, Джоан Дидион, Али Макгроу – те всички живеят в „Барбизон“, докато карат редакторския си стаж. Писателката Гейл Грийн споделя за преживяването си: „Имаше много привилегии, много примамливи развлечения за човек като мен от Средния запад“.

По време на тези стажове в „Mademoiselle” много от момичетата обикалят неспирно редакциите на „Ню Йорк Таймс“, където ги глезят с черен хайвер в италиански кристални купи по време на изискани обеди или пък се забавляват на партита с коктейли в бляскавите апартаменти на издателите. „Барбизон“ играе ролята на майчина закрила по време на престоя им.

През 40-те и 60-те години на 20. век „Барбизон“ насърчава конкуренцията между гостенките. Кандидатстването за стая в хотела бил стриктен процес и се предпочитали кандидатките, които имали определени цели за постигане по време на престоя си в Ню Йорк. Много от бившите обитателки на хотела, които не се занимавали с писане, включително Джоан Кроуфорд, Кандис Бъргън и Лайза Минели, разказват за начина, по който там са ги тласкали към успех в избраната от тях кариера и в същото време хотелът се рекламира като най-доброто място за младите жени, които искат да сбъднат мечтите и целите си.

Но след всеки разказ за блясъка и прекрасното пребиваване в „Барбизон“ има и такъв с много по-тъмни краски. Тези, които се чувствали потиснати, докато живеели там, били доста повече от дръзналите да пишат за това. През 50-те вълна от самоубийства залива хотела, много от които били редовно на страниците на таблоидите в Ню Йорк и по-късно ги кръстили „самоубийствата в „Барбизон“. Много млади жени изпитали силна депресия от пребиваването си на това място. Голяма част от жените се стремели да постигнат вече набелязани цели – кариера, творческа работа и брак, но също такъв голям брой напускат града отхвърлени, самотни и с незадоволени амбиции. Много често хората наричали хотела „куклената къща“, което прозвище присъства и в романа на Фиона Дейвис „Момичетата от хотел „Барбизон”.

Възраждането на „Барбизон“ в литературните произведения напоследък се дължи на носталгията по славното му минало, а също така и на скорошната му трансформация от хотел в луксозна жилищна сграда. Благодарение на известната статия на Майкъл Калахан във Vanity Fair за сградата, която не само разкрива неизвестни факти от културната история на Ню Йорк, но също така интервюира многобройни бивши гостенки на хотела.

Сега сградата вече се казва „Барбизон 63“ и е превърната в луксозен жилищен комплекс за елита на Ню Йорк с апартаменти за милиони долари с прекрасна локация в Горен Ийст Сайд. Според доклад от 2006 г. там все още живеят повече от 10 жени в апартаменти с контролирани наеми, което означава, че са останали от времето, когато „Барбизон“ е бил хотел.

Различните и противоречиви мнения на жените, живеели в хотела, са повод интересът към енигматичната сграда да е все така голям. И днес емблематичната сграда се завръща по забележителен начин в литературата. В романа „Момичетата от хотел „Барбизон“ (ИК „Кръгозор”) авторката Фиона Дейвис черпи вдъхновение от славното минало на хотела, за да представи историите на две жени  – една от миналото и една от настоящето. Дарби Маклафлин е младо и неопитно момиче, което отива да живее в Ню Йорк през 50-те. Дейвис добавя и съвременна история за журналистка, обсебена от мистерията около загадъчна жена с воалетка, която обитава сградата, и от смъртоносен инцидент в хотела няколко десетилетия по-рано.

Източник: Lithub.com

Фиона Дйвис за ролята на жените в миналото и настоящето

Фиона Дейвис е родена в Канада и е израснала в Ню Джърси, Юта и Тексас. Започва кариерата си в Ню Йорк като актриса, където се изявява на Бродуей и в регионални театри. След десет години сменя кариерата си и започва работа като редактор и писател. Романът „Момичетата от хотел „Барбизон” е дебютната й книга.

 Какво Ви накара да напишете този роман?

Харесва ми да научавам нови неща за историята на сградите – независимо дали става дума за замък в Англия, или музей в Ню Йорк. „Барбизон“ е емблематичен хотел, който е дала подслон на много жени и на техните истории. Исках да проуча доколко ролите на жените са се променили през годините и доколко са останали същите. Исках да разбера повече за проблемите, свързани с класата и статуса.

Докато самата аз си търсех жилище, разгледах един апартамент в сградата „Барбизон“ и се учудих колко много се е променило мястото от черно-белите снимки от 50-те години на миналия век. Когато научих, че на няколко от дългогодишните обитателки на хотела им е било позволено да останат в апартаментите си, когато хотелът е бил превърнат в жилищна сграда, осъзнах, че съм се натъкнала на материал за роман.


Какво проучване направихте за книгата си?

Проучването ми беше невероятно интересно. Освен че прочетох всичко, което успях да намеря за онази епоха, също така интервюирах няколко от жените, които са живели в хотела през 50-те и 60-те години, и вплетох техните преживявания в книгата. Също така прегледах и няколко списания за жени от началото на 50-те и намерих стари издания на вестник „Ню Йорк Таймс“, за да усетя какъв е бил животът тогава.

Ню Йорк зае централно място в проучването ми. Едно посещение до легендарния магазин за подправки на Лиор Лев Серкарц „La Boîte” ми даде идеята да създам герой, който да е страстен почитател на смесването на подправки. Също така посещавах един курс по бибоп джаз в университета Суинг, воден от брилянтния тромбонист Винсент Гарднър. Това беше вълшебно преживяване.

Кои от местата и хората в книгата са истински и кои – измислени?

Burt Glinn, David Amram at the Five Spot Cafe, New York, 1957

Истински са сградата „Барбизон“, фонтанът „Бетесда” в Сентръл Парк, ресторантът на Хектор, който се е намирал на „Бродуей” и Петдесета улица. Нощният клуб „Флатид Фифт“ е измислица – микс от няколко реални клуба от онова време като „Five Spot” и „Half Note“, както и „Smalls“, който се намира на Западна десета улица и Гринидж Вилидж. Повечето музиканти, споменати в романа, са реални личности освен Стик Хокинс, чийто прототип е Телониъс Монк. Много исках да включа сцена, в която Монк свири, но разрешението му е било отнето през 1951 г. заради арест за наркотици, което пък означава, че му е било забранено да свири в който и да било клуб в Ню Йорк. Използвах Стик Хокинс като дубльор, тъй като тази част от книгата се развива през 1952 г. За нещастие, Монк си връща лиценза чак през 1957 г. – представете си каква загуба е било това за феновете на джаза по онова време.

Как преминахте от журналистичекото писане към писането на роман?

Като журналист обичам да създавам истории, правейки проучвания и интервюта. Когато реших да напиша тази книга, подходих по същия начин. Но понеже е литературно произведение, можех също така да използвам и въображението си и да създам история, базирана на факти, но в същото време без техните ограничения. Надявам се, че читателите ще усетят атмосферата на ранните 50 години на миналия век – какво се е очаквало от жените тогава и колко е било трудно да се освободят от тези ограничения. В същото време се надявам, че ще им е приятно да четат за две поколения жени и как те си влияят и си помагат да бъдат чути и зачитани.

В „Момичетата от хотел „Барбизон“ се преплитат две истории – в настоящето и в миналото. Структурата е сложна, балансът е деликатен. Бяхте ли съставила подробен план за развитието на цялата история, преди да започнете да пишете романа? Беше ли трудно да поддържате темпото на историята и в същото време да запазите напрежението и в двете истории?

Мисля, че ако знаех колко ще е трудно да вплетеш две истории в едно, никога нямаше дори да се опитам. Но аз подходих по същия начин, както правех и с журналистическите си материали, и много внимателно планирах историята. Доста време обмислях какви точно да са героините на Дарби и Роуз – какви да са целите им, какво ги вдъхновява и мотивира, какво ги плаши. След това си направих брейнсторминг за идеи за сцените в книгата и ги написах на залепващи се листчета – сини за Дарби и розови за Роуз. Залепих ги върху стената в кабинета ми и ги подредих, така че да се редуват една след друга. След това написах план на сюжета и чак тогава започнах да пиша първата чернова. Знаех, че не мога да оставя нищо на случайността. Ако издадях нещо прекалено рано в някоя сцена, това щеше да се отрази негативно върху напрежението и мистерията.

В романа става ясно, че през 50-те години жените са били настанявани в хотела по социален статус – моделките са живели на най-горния етаж в „Барбизон“, после са били жените, работещи в издателския бизнес, а на най-ниския етаж – учещите за секретарки. Тази социална йерархия изглежда остаряла днес, но въпреки това сякаш обществото ни не я загърбило изцяло.

През 50-те години жените не разполагат с икономическа сила, така че бракът е бил най-сигурният начин да се сдобият с такава. Спомням си как интервюирах една от бившите обитателки на „Барбизон“ и я попитах какви са били цените в хотела, а тя ми отговори, че няма представа, защото родителите й плащали престоя. На всичкото отгоре женските списания по онова време дават съвети на омъжените млади жени като: „Всяка сутрин си слагайте червило преди закуска“. Но дори и днес срещам жени, които се определят само като съпруги и майки, а след развод или след като децата се отделят се опитват да изградят наново идентичността си. Така че имах голямо желание да включа в книгата темите за социалната йерархия и за брака каквито са били тогава и как все още са се запазили и в наши дни.

Една от героините в книгата Есми е прислужница в хотела и е от пуерторикански произход. Жените в хотела не я харесват и предупреждават главната героиня Дарби да не ходи с нея по джаз клубове. Дали я съдят заради пуерториканските й корени и ниския й статус на прислужница? И дали се е гледало с лошо око на джаз клубовете по онова време като на места с лоша репутация?

През 50-те години на 20. век има голям наплив на пуерторикански имигранти в Ню Йорк и те са посрещани с недоверие, враждебност и са подложени на дискриминация. Поради тази причина Есми никога не била приета в „Барбизон“ през главния вход като гостенка на хотела, защото момичетата, които са пребивавали там, е трябвало да представят три препоръки, за да бъдат приети и за да докажат, че са от „добри“ семейства.

През 50-те е имало много известни джаз клубове – като „Бърдленд“ и тези на 52-ра улица, които са били много популярни сред различен тип хора и не са били смятани за подозрителни. Но в процеса на проучването ми за книгата открих препис на донесение, публикуван в „Ню Йорк Таймс“ през 1951 г., в който се описват джаз клубове и търговията с наркотици в огромни детайли – кои музиканти са продавали наркотици и в кои точно клубове. Исках чрез „Флатед Фифт“ да пресъздам един от по-малките клубове, които започват работа, когато по-известните клубове затворят. В тези малки и не толкова известни клубове се събирали музикантите след основните им ангажименти в популярните заведение, за да свирят заедно и да се предизвикват един друг на сцената, да показват виртуозността си и да експериментират. Това са места, където гостенките на „Барбизон“ никога не биха стъпили.

Източник: Fionadavis.net и Bookclubbabble.com

ОТКЪС

*  *  *

Коридорът на четвъртия етаж в „Барбизон“ беше неестествено притихнал.

Роуз отново пробва вратата на госпожица Маклафлин, но този път нямаше нито отговор от нея, нито кучето се разлая. Сигурно беше излязла да го разходи. Някои от другите съседи отвориха вратите си, за да надникнат, но поклатиха глави и отказаха да обелят и дума, след като разбраха, че е журналистка. Друга, едра жена към седемдесет, получи пристъп на кашлица и обясни, че била твърде болна, за да говори.

Странно. Роуз си мислеше, че тези жени са отегчени и самотни, че няма да имат търпение да разкажат за живота си. Всъщност отнасяха се към нея като към досадна натрапница.

Венец от бръшлян обграждаше шпионката на най-далечната врата. Роуз почука и зачака.

– Кой е? – провикна се дрезгав глас.

– Казвам се Роуз Луин. Живея на петия етаж. Журналистка съм, работя над материал за хотела за жени „Барбизон“.

Вратата се отвори и се показа жена с изразителни черти.

– Тук ли живеете?

– Да, на горния етаж. Нанесох се преди няколко месеца – не добави, че скоро ще се изнесе.

Жената я огледа.

– Искаш да говориш с нас, старите вещици ли?

Грубите думи я изненадаха.

– Искам да поговоря с вас, ако имате възможност да ми отделите малко време.

Жената поклати глава. Косата ѝ беше боядисана в червено, подстригана късо.

– Не, благодаря. Чети „Звънчета“, прочети стихотворенията ѝ. Нямам какво да добавя.

– Разбирам, че от медиите вече са говорили с вас.

Тя замахна пренебрежително с ръка.

– Моля те. Всички питат за Силвия Плат, за гостите редактори, искат да разберат за драмата. Не разбирам защо. Това се случи преди години, отдавна е приключило. На всеки няколко години пристига поредното момиче като теб, което иска да научи „истинската история“, какво ѝ се е случило тук.

Нито една от другите жени на четвъртия етаж не желаеше да говори с нея.

– Не се интересувам от Силвия Плат – заяви Роуз. – Искам да науча повече за мястото, от ваша гледна точка. С какви правила сте се съобразявали, какво е представлявал животът ви, тези неща.

– Хм – червенокосата се намръщи. – Не мога да ви кажа колко често портиерът ни предава бележки – от журналисти, от туристи, от самотни тийнейджъри – питат дали сме познавали великата Силвия.

– Може да е живяла тук само месец, но сигурно трагедията е по-въздействаща от фактите.

– Именно. За кого работите?

– За медийна фирма наречена „Уърд Мърдж“.

Жената се изсмя гърлено.

– Ужасно име за този бизнес.

– На мен ли го казвате?

– Ще говоря с вас, но разполагам с едва двайсет минути, след това имам час при лекаря си. Влезте и пийте чай, ако искате. Тъкмо варях вода.

Роуз я последва вътре, изненадана от контраста с обновените апартаменти. Тук беше тясно, тъмно, имаше нужда от боя. По-точно казано, от няколко пласта боя, след като стените се изстържат. Гипсовите тавани около прозорците бяха оплескани с латекс. Дълбоки вдлъбнатини се виждаха по тъмния дървен под. В кухнята имаше лъскав авокадовозелен хладилник и печка в същия цвят, останали още от седемдесетте.

Роуз се постара да не се заглежда по останалите мебели, докато жената наливаше чай.

– Надявах се да поговоря с всички жители на четвъртия етаж, да пресъздам историята. Струва ми се, че приемаме за даденост всичко, което се е случило в периода между онова време и сега.

– Казваш „ние“ и имаш предвид жените ли?

– Именно.

– На никого не му пука. Слушай какво ти казвам. Всички продължават напред, няма нищо ново за писане, всичко е пок­рито. Заеми се с по-интересен материал.

– Какъв например?

Тя спря и подпря ръце на ханша.

– Откъде да знам? Ти си журналистката, миличка.

Див лай изригна от съседна стая и Пилчо се втурна по коридора към тях.

– Проклетото куче. Мислех, че съм затворила вратата.

– Това Пилчо ли е?

Жената погледна внимателно Роуз.

– Познаваш Пилчо?

– Говорих с госпожица Маклафлин онзи ден – не беше точно лъжа. Роуз говореше, докато Дарби Маклафлин слушаше. – Аз съм Роуз Луин – протегна ръка тя.

– Аз съм Стела Конъвър. Както вече казах, разполагам само с двайсет минути – тя потри едната си ръка. – Нервът отново ме боли. Познавам те от новините. Не работиш ли вече там?

– Не.

– Добре. Всички приличате на отбор глупаци, седите и лаете също като Пилчо. Дано не се обидиш.

– Няма начин. Струва ми се, че обобщихте съвършено работата ми.

Госпожа Конъвър ѝ подаде дебелата чаша.

– Беше обаче ужасно как те накараха да се махнеш. Още повече, че беше права за сенатор Мадън, този мазен гадняр. Да краде пари от старците. За мен си героиня. И ти, и Глория Бъкторн.

Роуз мълчеше. Вече знаеше, че няма смисъл да поправя. Все пак тя щеше да се възползва от предположението, че е агресивна журналистка с правдива кауза. Нали така си намери работата в „Уърд Мърдж“.

– Ела в другата стая. Да знаеш, че го правя единствено, защото си съседка.

– Много ви благодаря.

Влязоха в хола с два прозореца с южно изложение, пълни с цветя край огромно канапе.

– Не е нищо особено, но за Ню Йорк е истинска находка.

– Точно така – Роуз седна на канапето и потъна толкова дълбоко, че коленете ѝ бяха по-високо от бедрата. Постара се да не разлее чая. – Много мило, че го правите, госпожо Конъвър – тя постави чашата на масата и извади тетрадка и химикалка от чантата.

– Наричай ме Стела.

– Добре, Стела. Кога се настани в „Барбизон“?

– През 1952. Вербуваха ме от агенция „Ейлин Форд“. Работих като манекенка десет години, след това станах нещо като муза на различни дизайнери, ако ме разбираш.

Роуз примига.

– Предаваха ме от ръка на ръка. Позволявах на разни мъже да се грижат за мен срещу удоволствието да ги виждат с мен. Не се гнуси. Все си мислех, че ще се получи поредната история за Пепеляшка, както става по филмите, но така и не извадих късмет. Затова пък се справях добре. Изкарах достатъчно, за да се погрижа за себе си.

– Ясно – ако всички жени бяха откровени като Стела, материалът за „Уърд Мърдж“ щеше да стане жесток. – Как беше тук, когато пристигнахте? Разбирам, че мъжете не били допускани над първия етаж.

– Правилата бяха строги. Спомням си, че един ден слязох в панталони и дежурната матрона, едно кисело женище, ми нареди да се кача горе и да се преоблека. Не можех да мина през фоайето в панталони, единствено в пола. А това си остана така и през шейсетте. Днес ми се струва толкова глупаво.

– Ами момичетата, които са ходели на секретарски курсове?

– Да, момичетата от „Катрин Гибс“. Винаги се подсмивахме, когато ги виждахме с ръкавици и шапки, за да се правят, че имат класа. Те си имаха отделен етаж и много не общувахме. Тук беше като истински кошер с малките стаички и дългите, тъмни коридори. Доста оживено, всички прекарвахме страхотно. Дж. Д. Селинджър идваше в кафенето на партера с надеждата да забие някоя от манекенките.

– Ти излизала ли си със Селинджър?

– Не, не беше мой тип.

– Точно това ми трябва; историята е пленителна – тя почука по тетрадката с химикалката. – Знаеш ли, опитах се да говоря с някои от жените на етажа, но те, изглежда, нямат желание да приказват с мен.

– Дърти вещици, до една – тя се изсмя дрезгаво. Профилът ѝ беше аристократичен, с високо чело и изразителен нос. Роуз си я представи издокарана в натруфената, изтънчена мода на отминала епоха. – Докато беше хотел, те седяха във фоайето по цял ден и коментираха другите гости като гръцки хор. След като направиха апартаментите, вече не беше приемливо да се застояват долу, затова се оттеглиха на четвъртия етаж.

– Ами Дарби Маклафлин, познаваше ли я по онова време?

Стела замълча за момент, след това, изглежда, подбра внимателно думите си.

– Първоначално беше странна птица. Започнахме с недоразумения, но после стигнахме до известно примирие. Дарби учеше в „Гибс“, след това започна работа като секретарка и остана там години наред, чак до пенсиониране – радиаторът започна да издава дрънчене. – Мили боже, непрекъснато разправям на домакина да се качи и да изключи тази проклетия, но той е твърде зает да се мазни на богатите наематели. Не се обиждай.

– Ни най-малко. За каква фирма работеше госпожица Маклафлин?

– Някакъв магазин за копчета на Западна трийсет и осма. Дъртата сврака се пенсионира преди пет или шест години.

Дрънченето не спираше.

– Искаш ли да спра отоплението?

– Не, трябва да се свалят всички цветя от перваза и да се повдигне полицата, върху която са поставени. Поне това може да направи, и без това не искам много.

– Сигурно е странно да видиш как драстично се е променила сградата.

– Всичко се променя. Пет пари не давам. Аз притежавам едно малко късче от Ню Йорк и това ми е достатъчно.

– Каза, че си била добра приятелка с госпожица Маклафлин.

– Не съм казала подобно нещо. Двете просто си помагаме от време на време. Гледам Пилчо, когато тя заминава.

Новината изненада Роуз.

– Къде ходи?

– Един господ знае. Тази сутрин ми се стори разстроена, помоли ме да гледам Пилчо, докато я няма, и това беше. Каза, че трябвало да се погрижи за нещо. Каквото и да означава това. Каква ли работа може да има една жена на осемдесет и една? Каза, че ще се върне след три седмици.

Роуз посърна. Тайлър нямаше да се зарадва.

– Често ли заминава?

– Много рядко. Не помня кога за последен път е била извън града. Както вече казах, бързаше. Каза, че си говорила с нея.

– Да, щяхме да се разберем за разговор. Ти беше ли тук, когато е претърпяла инцидента?

– Ти пък откъде знаеш за него?

– От единия портиер. Отнесе се много почтително – побърза да добави тя.

– Патрик. Най-голямата клюкарка в сградата – тя зашепна тайнствено. – Не мога да ти помогна. Дарби е много затворена. Не говори много по този въпрос.

– Помниш ли името на прислужницата, която е загинала?

Стела подсвирна тихо.

– Никога няма да я забравя. Беше една устатница. Есми. Есми Кастило. След като се случи, момичетата говореха единствено за това седмици наред. Хотелът потули скандала, не стигна дори до вестниците – тя наблюдаваше Роуз с присвити очи. – За това ли искаш да пишеш?

– Не и ако на нея не ѝ е приятно. Искам обаче да поговоря с нея и за други неща. Имаш ли нещо против да ѝ обясниш какво правя следващия път, когато я видиш?

– Ти ми се струваш мило момиче. Ще направя каквото мога, но не чакай с притаен дъх. Дарби е сигурно последната от старите наематели, която ще разкрие нещо за миналото. След инцидента тя се затвори. Все едно завеса падна след края на пиесата.

Роуз остави визитка на Стела и се качи по стълбите. От една страна, неочакваното заминаване на госпожица Маклафлин подлагаше крак на материала ѝ. От друга, историята на Стела щеше да се превърне в епично отразяване на живота и да затъкне устата на Тайлър, докато Дарби се върнеше.