2.Korica-Momicheto v hiacintovo sinioИК Кръгозор представя „Момичето в хиацинтовосиньо” – мистериозна картина Вермер променя съдби!

Мистериозна картина на Вермер свързва осем съдби през четири века. След „Картините на Лизет” писателката Сюзън Вриланд отново ни отвежда в света на изкуството в новия си роман „Момичето в хиацинтовосиньо”.

Преподавател от колеж във Филаделфия кани свой колега в дома си, за да му покаже картина, която пази десетилетия в тайна. Преподавателят е убеден, че платното с момиче в синьо е на Вермер. Но защо чак сега показва това великолепно произведение на изкуството?

Драматичната история на картина на прочутия холандски художник, измислена от авторката, ни води от наши дни през Втората световна война до мрачните години четири века назад – когато художникът е живял и творил. Времена на Холокоста, на загуби и превратности, на наводнения и кражби, на тайни, жестокост и войни. Това са разкази за хората, които са притежавали картината и чийто живот е бил повлиян от нейното загадъчно очарование и силата й да променя съдби. Тя спасява живота на дете, купува свободата на една жена, връща любовта в сърцата на двама души. Внушава спокойствие и мир, събужда вътрешната сила на човек, подтиква към съзерцателност и вглъбеност, помага да откриеш кой си, хвърля мост през вековете.

Изключително майсторски написан, „Момичето в хиацинтовосиньо” е интелигентен и вълнуващ роман – дръзко гмурване в тайните на изкуството, в света на естетиката и мистерията. Напомняни, че животът на твореца е преходен, но произведението, сътворено от ръцете и сърцето му, е вечно.

„Фактът, че нещо, създадено от мисълта на един-единствен човек, може да оцелее много повече от своя създател – да издържи натиска на времето, на природните катастрофи, небрежността и дори грубото отношение, винаги ме е изумявал, споделя Сюзън Вриланд. Понякога в музеите, докато се вглеждам в скромно парченце керамика, оцеляло от Древна Персия или Помпей, или в изящен пожълтял средновековен ръкопис, изписан от безименен монах, или в примитивен инструмент с гравирана дръжка, се трогвам до сълзи. Неизвестният живот на създателя е преходен, мимолетен, но произведението на неговите ръце и сърце се е съхранило.

Йоханес Вермер е любител на символиката и качествените неща – остри линии на златна кана, искрящи отражения по стъклото на прозореца, дълбока дрямка на червен турски килим. Съчетаването на елементите от заобикалящата ни среда създава впечатление за един миг от спокойно съществуване в рамките на неговото изкуство.

Мястото на действието в „Момичето в хиацинтовосиньо” е Нидерландия, а сюжетът е провокиран от любовта ми към изкуството и към хората, живели в други епохи. Имам холандска фамилия – едно малко градче в Северна Холандия се казва Вриланд. Не съм свързана по друг начин с тази страна, но съм чела много за нея и това ми помогна да си изградя връзка с този свят, да имам лично отношение към него. Съчетани, теми елементи – също като предметите, с които един художник създава композицията за картината си, доведоха до създаването на романа.

Сюзън Вриланд: Пиша за хора, които се нуждаят от изкуство и които не го познават

Авторката Сюзън Вриланд поставя в центъра на своите исторически романи („Картините на Лизет” и „Момичето в хиацинтовосиньо”) изобразителното изкуството.

Но защо избира да пише художествени романи, а не биографии на художници например?

„Краткият отговор е любовта. Една от причините да пиша за изкуство е, че го правя заради самата себе си. Другата е, че го правя заради читателите и света.

Изследването на света на изкуството ме научи да се вглеждам, да откликвам повече и да оценявам вида, цветовете, формите и текстурата около мен. Всичко, което иначе бих пропуснала. Изкуството ме спира, кара ме да не бързам. Извисява ме. Приканва ме да се вгледам в някакъв обект – круша (Сезан), цигулка в небето (Шагал), масивно кедрово дърво (Емили Кар) или мраморни любовници (Роден), или някоя катедрала, докато неговите качества ни предадат своя урок: за баланса, за силата, дързостта или нежността. Подтиква ни да се запитаме: Притежавам ли същия баланс като крушата? Мога ли да бъда толкова игрив като цигуларя в небето? Дали се развивам и се протягам към небето като кедъра? Дали мисленето ми се рее високо като френска готическа катедрала? Достатъчно дързък ли съм, за да се изкача дотам? Достатъчно нежен ли съм, за да ме е грижа за ранения вражески войник и да спася живота му?
И за наблюдателя, и за читателя влиянието на изкуството върху неговото въображение е жизненоважен за нашата цивилизация. Благодарение на изкуството, вместо да наблюдаваме само нашия свят и нашата епоха, ние виждаме множество такива – можем да се озовем в други времена, в други светове, които отварят прозорец за нас към чуждия живот. Всеки път, когато чрез въображението си проникваме в живота на другите, това е малка стъпка към възвисяването на човешката раса.

Когато не можем да се поставим на мястото на другите, липсва човешка връзка. Когато липсва човешка връзка, не се развива състрадание. Без състрадание общността, обвързването, добротата, човешкото разбирателство и мирът страдат и се разпадат. Хората се изолират, стават страхливи, отчаяни и тези състояния на ума могат да се превърнат в жестокост, която да доведе до домашно, обществено, международно насилие. Изкуството и свързаната с него литература са противоотрова за това.

Да, питали са ме често защо пиша романи, а не биографии на художници например, след като изследвам живота и произведенията им.

Аз не съм историк на изкуството. Аз разказвам истории. Историята на изкуството може да ни помогне да оценим творбите на художниците, но от гледната точка на външни наблюдатели, докато художественият текст ни приканва да влезем във вътрешния свят на твореца, кара ни да усетим колко силни са емоциите му – борба, екстаз, физическо и психическо изтощение, разочарование от ограничеността на уменията му, отчаяние от настъпването на старостта, артрита, финансовия провал, съмненията, подигравките… Художественият роман придава на героите индивидуален глас.

За мен идеите на творците не могат да бъдат представени чрез трудовете на учените. В тях четките им не пеят, докато те рисуват. Душата на художниците не се оголва пред нас в някакъв конфликт. След четенето на научен труд очите ни не се насълзяват от вълнение и сърцата ни не се разтуптяват.

Във вените на човек, който отива на лекция по история на изкуството или чете изкуствоведско изследване за някоя творба, вече тече изкуство. Художественият роман достига до различна публика – публика или общество, което се нуждае от изкуство, а може би още не го познава. Към тези хора насочвам перото си”.

Откъс

Любовта е достатъчна

Корнилиъс Енгелбрехт бе измислил сам себе си. Позволете ми да подчертая веднага, незабавно и ясно, че той не е човекът, когото бих нарекъл приятел, но го познавам достатъчно добре, за да твърдя, че нарочно и с цел бе създал и оформил представата за себе си: ерген, облечен скромно в дрехи с убити мрачни цветове, учител по математика, спонсор на клуба по шахмат, по-скоро добър познат с всички, отколкото приятел само на един, човек, който предпочита да остане невидим. Зад цялата тази маска от равнодушие, обаче, се криеше пламтяща огнена сърцевина, но (поради някаква неизвестна за мен причина) това ми стана ясно едва напоследък, когато Корнилиъс Енгелбрехт избра мен, за да разкрие тайната си мания, своята фикс идея, която лежеше под тази обикновена, измислена визия, поддържана нарочно от него.

Започнах да виждам истинското незамаскирано сърце на Корнилиъс след погребението на декан Мерил. Всички бяхме шокирани от неочакваната смърт на Мерил – една загуба, която ни обедини в краткотрайна близост, неестествена за трапезарията на факултета в нашата малка частна академия за момчета. Но причината Корнилиъс да захвърли стратегията си за незабележим и скромен живот не бяха шокът или пиячката, на която се отдадохме в този снежен следобед в кръчмата „Пен Ин“, където отидохме след погребението. Някой на масата отбеляза загадъчните последни думи на Мерил: „Любовта е достатъчна“, думи, които сега ме жилят като обвинение, заради моето съучастие или окуражаване, сега, но не и тогава. Ние започнахме да говорим за последните, предсмъртните думи на известни хора, както и на нашите почнали роднини и тогава Корнилиъс наведе глава и закова погледа си върху своята тъмна бира. Аз единствен забелязах това, тъй като случайно седях на масата до него.

Той говореше по-скоро на бирата си, отколкото на някого от нас.

– „Око като синя перла“ бяха последните думи на моя баща. След това умря. През един снежен зимен следобед, също като този.

Корнилиъс имаше лице, което винаги съм свързвал с портрета на Херцога на Урбино от Пиеро дела Франческа[1]. Заради формата на носа – тесен, но с изразително голяма гърбица, осигуряваща отлична преграда за очила, каквито той не носеше. Приличаше на мъж, който е обезумял поради някаква загадъчна причина или е обсебен от интелектуална, а може би морална дилема, толкова унищожителна, че го кара да се чувства висшестоящ спрямо от всички нас – обикновените хора, чиито тревоги бяха свързани само с автомобила или грипа на детето. Когато разговорът ни се пренесе към светски и по-обикновени и земни неща, той се дистанцира, сякаш размишляваше върху нещо далеч по-сложно и важно, което го караше да се усмихва снизходително.

– Око като синя перла? Какво означава това? – попитах.

Корнилиъс ме загледа съсредоточено в лицето, сякаш ме сравняваше с някакъв свой критерий.

– Не мога да ти го обясня, Ричард, но мога да ти покажа.

Всъщност настоя да отида в къщата му тази вечер, постъпка, която бе абсолютно неприсъща за него. Никога преди не бях го виждал да настоява за нещо. Това щеше да привлече вниманието към него. Според мен думите на Мерил „Любовта е достатъчна“ кой знае защо го бяха разстроили, развълнували или може би си мислеше, че бяха развълнували мен. Както казах, нямам никакво обяснение защо избра точно мен, освен може би защото бях единственият художник или учител по изкуство, когото познаваше.

Той ме поведе по един коридор и ме въведе в просторен кабинет, пълен с книги. Стори ми се странно, че вратата на тази стая бе заключена, въпреки че живееше съвсем сам. Стаята беше студена и мразовита, затова той запали огън в камината.

– Обикновено нямам гости – обясни сконфузено Корнилиъс и ми посочи скъпо кресло, тапицирано с тъмна кожа с цвят на слива и висока облегалка, което бе поставено близо до камината, точно срещу една картина. Забележителна, изключителна картина, на която младо момиче, облечено с къса синя риза над пола с ръждив цвят, седеше в профил до маса пред един отворен прозорец.

– Боже! – бе единственото, което се изтръгна от устните ми. Той изглежда очакваше да чуе точно това, защото тази самотна дума отключи цял водопад от напътствия, изказани с неподправена емоция.

– Виж! Виж окото й. Като перла е. Перлите са били любими елементи на Вермер[2]. Виж копнежа в изражението й. И тази светлина от Делфт, която се излива върху челото й през прозореца – той извади носна кърпичка от джоба си и внимателно, без да докосва платното, избърса рамката, въпреки че не забелязах прах по нея. – Виж тук – продължи моят домакин. – Грациозността на ръката й, бездействаща, ленива, обърната с дланта нагоре. Сякаш художникът е положил един застинал миг време в тази ръка. Но освен това…

– Забележително – прекъснах го, без да мисля. – Със сигурност е в стила на Вермер. Изключително изкусна имитация.

Корнилиъс постави ръцете си върху облегалката на стола и се наведе към мен, докато почувствах дъха му върху челото си.

– Това е Вермер – прошепна едва чуто той.

Аз изломотих нещо нечленоразделно при това абсурдно твърдение и очевидната му непоклатима вяра в него.

– Има много неща, направени в стила на Вермер, и на Рембранд също. На школата на Рубенс и други като него. Светът на изкуството е пълен с имитатори и кописти.

– Това е Вермер – повтори отново той. Тържествеността в тона му ме накара да откъсна очи от картината и да го погледна. Сякаш гризеше вътрешността на бузата си. – Но ти не вярваш, нали? – попита и сложи ръка на сърцето си.

– Просто има много малко негови картини – не обичах да разбивам илюзиите на който и да е човек.

– Да, така е, малко са. Много малко. Направил е не повече от четиридесет платна. И само около тридесет и пет са намерени. Welk een schat! En waar is dat alles gebleven?

– Какво значи това?

– Просто риданието на един холандски историк. „Къде изчезнаха тези съкровища?“ Или нещо от този род. – Той се обърна, за да налее бренди на двама ни. – Така че защо да е невъзможно тази да е негова? Ето виж! Това е същият прозорец, отворен навътре от лявата страна, който той е рисувал толкова често! Същите мазки от бледожълта светлина. Погледни шарките на дамаската върху масата. Същата, както в девет други картини. Същият испански стол с орнаменти от лъвски глави, който присъства в единадесет негови платна, със същите месингови кабърчета в кожата. Същите черно-бели плочки, разположени по диагонал на пода.

– Еднаквите или подобни детайли не доказват автентичността на една картина.

– Съгласен съм, но те мислех за проницателен човек. Ти си художник, Ричард. Със сигурност можеш да видиш, че плочките на пода имат същите дефекти, както и в по-ранните му работи, например в „Урок по музика“, датирана приблизително към 1662 до 1664 година, или в „Момиче с чаша вино“ от 1660 година.

Никога не бих предположил, че знае всичко това. Изреди ги все едно четеше по учебник. Така де, и аз го можех, но той?

– Това може също така да доказва, че е била направена от добър имитатор – или от Ван Миерис[3], или от Де Хох[4]. Те всички са рисували подове с плочки. Цяла Холандия е павирана с плочки.

– Да, да, знам. Джордж III е смятал, че „Урок по музика“ е на Ван Миерис, когато купил картината, но дори един крал не може да промени истината. Това е Вермер.

Той произнесе името набожно, прошепна го с благоговение.

Не знаех какво да кажа. Беше абсолютно неправдоподобно.

Корнилиъс разчисти книгите и хартиите в ъгъла на голямото дъбово бюро, подпря се на него и се наведе към мен.

– Виждам, че все още се съмняваш. Ако искаш, изследвай картината, обърни внимание на различната дълбочина на фокуса. Погледни кошничката за шивашки принадлежности, разположена на масата, нещо, което той често прави, сякаш поставя преграда между наблюдателя и фигурата. Плетката на кошничката е неясна, тя леко не е на фокус, но лицето на момичето е много ясно фокусирано. Погледни дантеления ръб на бонето й. Абсолютно прецизно, до най-малкия бод над слепоочието й. А сега огледай чашата с мляко. Меки размазани ръбове. А картата на стената? И тя е едва загатната. Е, ще се съгласиш ли си с мен?

Кимнах, принуден повече от неговата настоятелност, отколкото в знак на съгласие.

– Е, трябва да отбележа, че е направил същото и в „Плетачката на дантели“, 1669-та. Което ме накара да предположа, че тази е рисувана между 1665 и 1668 година.

Почувствах как очите му ме пронизват, докато изследвах внимателно картината.

– Събрал си много информация. Има ли подпис?

– Не, няма. Но това не е необичайно. Вермер често не е подписвал работите си. Освен това е имал поне седем различни начина за подписване. При него подписът не е доказателство, техниката е доказателство. Погледни посоката на тази мазка, тези малки следи от косъмчетата на четката. Имат светла и тъмна страна. Погледни на друго място. Ще откриеш слоеве боя, които са не по-дебели от копринен конец, и това придава почти неуловима разлика в сянката. Точно това е характерното за Вермер.

Приближих картината, свалих очилата си, за да я разгледам по-отблизо, и наистина беше така, както той казваше. Ако преместех главата си отдясно наляво, някои мазки на четката променяха неуловимо нюанса си. Колко трудно е било да се постигне този ефект! На други места повърхността беше толкова гладка, че цветът сякаш плуваше върху платното. Неочаквано усетих, че дишам учестено, сякаш нещо стегна гърдите ми.

– Носил ли си я за оценка? Познавам един професор изкуствовед, който би могъл да дойде и да я погледне.

– Не, не. Предпочитам да не става известна. От съображения за сигурност. Просто исках ти да я видиш, защото можеш да я оцениш. Не казвай на никого, Ричард.

– Но ако бъде оценена и узаконена от авторитетни специалисти… стойността й може да бъде астрономическа. Един новооткрит Вермер – това направо ще взриви артистичните кръгове.

– Не искам да взривявам никого – една вена пулсираше на слепоочието му, но дали защото бе убеден в автентичността на картината, или заради нещо друго, не можех да отгатна.

– Прости ми за любопитството, но как си се сдобил с нея?

Той ме погледна с каменно лице.

– Баща ми, който винаги е имал остро око за произведения на изкуството, се е сдобил с нея, да речем, в един благоприятен момент.

– Разпродажба на имущество или търг? Тогава трябва да има документи.

– Не. Нито една творба на Вермер не се е появявала на търг след Първата световна война. Само ще кажа, че е частна собственост. От баща ми, който я повери на мен, когато умря. – Челюстта му се стегна. – Така че няма никакви документи, ако мислиш за това. Няма и разписка за покупка. – В гласа му прозвуча странно предизвикателство.

[1] Гениален италиански живописец (ок. 1514 – 1492), най-големият преди Да Винчи, придворен художник на владетеля на Урбино Федерико да Монте Фелтро, има много негови стенописи в Римини и Ярецо, където в църквата „Сан Франческо“ се намира цикълът му Легендата за Светия кръст. – Б. пр.

[2] Йоханес ван дер Меер или Ян Вермер (1632 – 1675), холандски художник, майстор на битовата живопис, известен със светлината в платната си, един от великите художници на Нидерландския златен век, заедно с Рембранд и Ван Хаалс. През целия си живот живее в Делфт, умира млад и има около 35 платна, най-известни от които са „Момичето с перлената обица“, позната като Мона Лиза на Севера, „Момичето с чаша вино“, „Плетачката на дантели“, „ Млекарката“. – Б. пр.

[3] Франс ван Миерис (1635 – 1681) художник от Златния век на нидерландската живопис. – Б. пр.

[4] Питър де Хох (1629 – 1684) художник от Златния век на нидерландската живопис, съвременник на Вермер. – Б. пр.