Издателство „Софтпрес“ представя най-обсъжданата книга на 2017 – „Момичето преди“ от Дж. П. Дилейни

Градски кошмар, достоен за трилър роман – да си намериш прилично жилище под наем в голям град с ограничен бюджет. Всеки, минал през това, може да разбере облекчението на Джейн, когато прекрачва прага на Фолгейт Стрийт 1. Къщата е архитектурен шедьовър. Минималистичен интериор. Простор и светлина. Перфектното място да изтриеш болката. Да се преродиш. Но има правила.

ПРЕДИ:

Момичето преди“ от Дж. П. Дилейни е книгата събитие на Франкфуртския панаир през 2015 – правата за превод на все още незавършения ръкопис се продават като топъл хляб, а слуховете, че зад инициалите на непознатия досега автор се крие световноизвестен писател с няколко бестселъра в биографията си нагнетяват напрежението още повече. Търговете за авторски права достигат рекордни суми. Романът е продаден „на зелено“ в 39 територии.

Междувременно авторът създава сайта http://www.onefolgatestreet.com/, където читателите могат да разгледат къщата и да направят теста за наематели.

СЕГА:

  1. Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.

Преплитайки съдбата на две жени в калейдоскоп от болка, измами, смърт и двуличие, „Момичето преди” е хипнотичен роман в традицията на „Не казвай сбогом”.

На теория високотехнологичната къща на Фолгейт Стрийт 1 се отдавана под наем – не практика тя подбира наемателите си. Загадъчният архитект, проектирал жилището, изисква желязна дисциплина и пълен контрол. Въпреки невероятните системи за сигурност този дом не е крепост, той е школа. Изисква, проверява, променя.

Джейн е покорена от усещането за хармония, което носи къщата, и привлечена от деспотичния й създател. Скоро обаче научава, че миналото на перфектното жилище е белязано с кръв. Ема – момичето, живяло тук преди, умира при неясни обстоятелства. Докато се опитва да разкрие мистерията, Джейн разбира, че общото между нея и Ема не е единствено невероятната външна прилика. И тя като Ема е на прага на ново начало след изживяна трагедия. Сега взема същите решения, доверява се на същите хора и е заплашена от същия край.

ПРЕДИ:

Дългоочакваният роман излиза в края на януари 2017. Само две седмици по-късно „Момичето преди“ се нарежда на челните места в класациите на New York Times, USA Today, Amazon, Barnes and Noble и UK Nielsen.

СЕГА:

Universal откупи правата за филмиране и обяви, че „Момичето преди” ще се появи и на голям екран под режисурата на носителя на „Оскар” Рон Хауърд, известен с филми като „Аполо 13”, „Красив ум” и „Шифърът на Леонардо”.

ПРЕДИ:

Напълно заслужено „Момичето преди” е „топ момичето” сред трилърите този сезон. The Washington Post

Поглъщащ психологически трилър… Прецизно и елегантно Дилейни разкрива тайните на героите една по-една, докато оголи истината за всеки от тях. Publishers Weekly

Това ще е най-обсъжданата книга на 2017! InStyle

Един от най-добрите трилъри, който ще прочетете през 2017… „Момичето преди” ще заплени феновете на психологическия трилър.New York Journal of Books

Точно като архитекта на къщата, който е привърженик на минимализма, езикът е кристално ясен, чист и обран, а сюжетът приковава. Wiltshire View

СЕГА:

Дж. П. Дилейни разплита сюжета с изумително майсторство, а напрежението през цялото време не те оставя да си поемеш дъх.
Аз чета

В този психотрилър никой не е такъв, какъвто изглежда, всеки пази тайни, всеки лъже […] няма как да ви стане скучно, защото нови разкрития за същността на героите дебнат от всяка страница.
Chetivo.bg

До такава степен авторът успя да ме потопи в историята, че започнах да се плаша лекичко даже от своя дом.
Дневникът на един книжен тигър

P.S. Искате да знаете кой се крие зад псевдонима Дж. П. Дилейни? По принцип не би трябвало да казваме, но знаем, че можете да пазите тайна. Истинското му име е Тони Стронг – роден в Уганда британец, носител на наградата за реклама BAFTA за кампании с голямо социално значение. Издаван на български език с няколко псевдонима, най-известен на читателската публика е с името Антъни Капела.

Откъс

СЕГА: ДЖЕЙН

– Красиво е! – казвам. Всичко е изпипано, като в картинна галерия. – Невероятно красиво!
– Нали? – кимва Камила. Тя вдига поглед към голите стени със скъпа облицовка от кремав камък, които се извисяват към празното пространство под покрива. До горния етаж се стига
по най-налудничаво минималистичното стълбище, което съм виждала. Стълбите са като изсечени в скала – плаващи неполирани стъпала без какъвто и да е парапет.
– Независимо колко често идвам тук, винаги оставам без дъх. Последния път бях с група студенти по архитектура. – Това е едно от условията на собственика: посещения на всеки шест месеца. – Но те се държат добре. Не приличат на туристите, които посещават скъпи имения и пускат дъвки по килима.
– Кой живее тук сега?
– Никой! Няма наематели почти от година.
Поглеждам към съседната стая, ако помещението, което се прелива в другото без портал или врата, изобщо може да бъде наречено стая. Върху дълга каменна маса е поставена тумбеста ваза с огненочервени лалета, които рязко контрастират със светлия плот.
– Откъде са цветята тогава? – Приближавам се до масата и прокарвам ръка по нея. – Няма и прашинка. Кой се грижи за чистотата?
– Чистачи от специализирана фирма. Идват всяка седмица.
Има още едно условие – не бива да се отказвате от услугите им.
Те поддържат и градината.
Отивам до френския прозорец и поглеждам навън. „Градина“ не е особено точно. По-скоро вътрешен двор, около шест на пет метра, застлан със същите плочи като пода вътре. Продълговата тревна ивица, окосена необичайно ниско, сякаш за игра на кегли, се простира до отсрещната страна. И никакви цветя. Всъщност, освен тази оскъдна зеленина, няма и следа от живот и настроение. Само няколко малки кръга с насипани сиви камъчета допълват градинската украса.
Обръщам поглед навътре. Струва ми се, че целият интериор може да се освежи. Няколко килимчета ще му придадат повече уют и светско очарование. Нещо у мен се пробужда за пръв път
от много време насам. Дали най-после извадих късмет?
– Е, добре, приемам. Това ли е всичко?
– Когато говоря за едно от условията, имам предвид онези,
които изискват безпрекословно изпълнение – усмихва се колебливо Камила. – Известно ли ти е какво означава ограничителен договор?
Поклащам мълчаливо глава.
– Това са юридически условия, наложени върху определен имот завинаги. Нещо, което не може да се промени, дори при евентуална продажба. Обикновено се отнасят до предназначението на обекта – дали къщата може да се използва за търговски цели, например. В нашия случай условията са  част от наемните отношения, но тъй като са ограничителни, не подлежат на преговори или промяна. Режимът на договора е изключително строг!
– За какво по-точно става дума?
– За списък с позволени и непозволени неща. По-скоро непозволени… Не се допускат промени, за които няма предварително споразумение. Никакви килимчета или килими. Никакви картини. Никакви саксии с цветя. Никаква украса. Никакви книги…
– Никакви книги ли? Но това е абсурдно!
– Никакви насаждения в градината; никакви завеси…
– Как тогава се засенчват прозорците?
– Стъклата са фоточувствителни. Потъмняват при залез.
– Значи никакви завеси? Нещо друго?
– Има и още! – добавя Камила, без да обръща внимание на
саркастичния ми тон. – Общо около двеста условия. Но най-много проблеми създава последното.

ПРЕДИ: ЕМА
– … Никакви други лампи освен наличните – казва агентът. – Никакви простири. Никакви кошчета за боклук. Никакви цигари. Никакви подложки за чаши или за хранене. Никакви възглавнички, украшения и разглобяеми мебели…
– Този да не е изперкал? – обажда се Сай. – Какво си въобразява?
Мебелите от ИКЕА в сегашния ни апартамент му отнеха седмици сглобяване и той се почувства толкова горд, сякаш сам е отсякъл и обработил дървения материал.
– Предупредих ви, че договорът е особен – свива рамене агентът.
– А как се палят лампите? – вдигам поглед към тавана.
– Не се налага – допълва той. – Има ултразвукови сензори за движение, свързани с детектор, който регулира осветлението в зависимост от силата на светлината. Фаровете на колата нощем работят на същия принцип. От приложението на смартфона си избирате подходящ режим. За работа, почивка, забавление и така нататък. През зимата се добавя допълнителна ултравиолетова светлина за по-добро настроение. Нали знаете – като онези лампи срещу зимна депресия.
Личи си, че Саймън е толкова впечатлен от всичко това, че вече е забравил напълно забраната за разглобяеми мебели.
– Жилището има подово отопление – продължава агентът с все по-убедителен тон. – Свързано е със специална сонда под къщата. Прозорците са с тройни стъкла. Къщата е с толкова добра изолация, че на практика връща енергия към мрежата. Вече никога няма да ви се налага да плащате сметки за отопление.
Това е гъдел за душата на Саймън.
– А сигурността? – намесвам се аз.
– Всичко е част от системата – казва агентът. – Не можете да го видите, но във външната стена има вградено алармено устройство – пояснява агентът. – Във всички стаи има сензори – същите, които включват осветлението. И е умно устройство. Разпознава ви и запомня навиците ви, но за всички останали иска разрешение за достъп до имота от вас.
– Ем – подвиква ми Саймън. – Трябва да видиш кухнята.
Вече се е прехвърлил в онази част с масата. Нима това е кухня? Покрай едната стена е разположен каменен плот. В долния му край се вижда нещо, което наподобява кран за вода – над плота стърчи издължена елегантна тръба от стомана. Неголяма вдлъбнатина под нея подсказва, че там се намира мивката.
В другия край има четири малки отвора. Агентът размахва ръка над един от тях. Мощна огнена струя мигновено лумва отвътре.
– Та-дам! Ето я и печката! Всъщност архитектът предпочита да нарича кухнята магерница.
Агентът произнася думите с насмешка.
Оглеждайки по-внимателно, забелязвам, че между някои от стенните панели има малки жлебове. Бутвам леко и панелът се отваря – почти безшумно, с едва доловима въздишка. Отзад има много малък шкаф.
– Да се качим горе – предлага агентът.
Стълбището представлява поредица от каменни плочи без парапет, вградени в стената.
– Очевидно не е безопасно за деца – предупреждава той, докато ни води. – Стъпвайте внимателно.
– Перилата и решетките са в забранителния списък, нали? – подхвърля Саймън.
– Домашните любимци също – потвърждава агентът. Обзавеждането навсякъде е оскъдно. И спалнята не прави изключение. Леглото е вградено – плоча от светъл камък със сгъваем матрак в японски стил, а банята не е затворена, а само скрита зад друга стена. Но докато празнотата долу потиска със строгите си форми, тук внушава спокойствие, дори уют.
– Прилича на луксозна затворническа килия – обажда се Саймън.
– Както ви казах, не е по вкуса на всеки – съгласява се агентът. – Но за подходящия човек…
Саймън натиска стената до леглото и се отваря друг панел. Зад него има дрешник. Едва ли има място за повече от десетина тоалета.
– Едно от правилата е никога нищо да не се оставя на пода – вметва услужливо агентът. – Всичко се прибира.
– И как ще узнаят? – мръщи се Саймън.
– Договорът предвижда редовни проверки. Освен това, ако нарушите някое от условията, фирмата за почистване веднага уведомява управителя.
– Няма да стане – възразява Саймън. – Не сме деца. Няма да позволя да ми се карат за това, че не съм си прибрал мръсните ризи.
Изведнъж осъзнавам нещо. Откакто прекрачих прага на тази къща, не съм се връщала към  спомените си, нито съм изпитвала панически страх. Домът е толкова откъснат и изолиран от външния свят, че се чувствам защитена, като в пашкул. В мислите ми изплува реплика от любим филм. Какъв покой лъха от този достолепен дом! Тук нищо лошо не може да ти се случи.
– Мястото е страхотно, наистина – продължава Саймън. – И ако не бяха всички тези условия, сигурно щеше да ни допадне. Но ние не сме хора на реда. Леглото на Ем винаги изглежда
така, сякаш е паднала бомба.
– Е, в такъв случай… – кимва разбиращо агентът.
– На мен ми харесва – казвам спонтанно.
– Нима? – недоумява Саймън.
– Различно е, но все пак… има логика. Когато си построил нещо невероятно, нормално е да изискваш повече от обитателите. Иначе какъв би бил смисълът? А жилището изглежда
фантастично. Никога не съм виждала нещо подобно, дори в списанията. Едва ли е толкова трудно да поддържаме ред, ако това е цената да живеем в такъв дом.
– Ами… чудесно тогава – добавя неуверено Саймън.
– На теб харесва ли ти?
– Ако ти го харесваш, ще го харесам и аз…
– Да, но харесваш ли го наистина? Промяната ще е голяма.
Не бих искала да я правим, ако не го искаш.
Агентът ни наблюдава, любопитен да разбере докъде ще доведе разговорът. При нас е така – хрумва ми някаква идея, Саймън размисля и накрая я приема.
– Права си, Ем – казва бавно той. – Едва ли ще намерим нещо по-хубаво другаде. А и ако искаме ново начало, това тук е много по-добре от поредния тесен апартамент, нали?
– Какво още трябва да направим? – обръща се към агента Саймън.
– Е – отвръща той, – тук стигаме до уловката.