mofongoИК Хермес представя Мофонго: ароматът на душата“ от Сесилия Самартин

За книгата

„Мофонго: ароматът на душата“ съчетава в себе си магически реализъм и екзотичен привкус и ще се хареса на почитателите на Исабел Алиенде

Десетгодишният Себастиан мечтае да играе футбол и да вкарва голове. Момчето е родено със сърдечен порок, който не му позволява да тича. Родителите му правят всичко по силите си, за да го закрилят, но не могат да го предпазят от подигравките на връстниците му. Себастиан намира убежище в кухнята на баба си Лола, която приготвя специалитети от родното си Пуерто Рико. Вкусните екзотични ястия не само укрепват тялото, но и лекуват душата. Себастиан се пренася на райския зелен остров и вкусва от радостта от живота. Заедно с баба си момчето се потапя в един непознат свят, изпълнен с образи, цветове и ухания. Тя споделя с него отдавна забравени семейни истории и важни житейски уроци.

Но за да опознае своите корени, Себастиан трябва да се научи да приготвя мофонго. Любимото на цялото семейство ястие носи духа и аромата на Пуерто Рико.

Себастиан става по-силен и вярва, че може да превърне мечтата си в реалност. Но не знае каква ще е цената…

Трогателна семейна история за големите страхове и за малките победи, гарнирана с щипка екзотичен привкус.

960xЗа авторката

Сесилия Самартин (1961 г.) е американка от кубински произход. Родителите й емигрират от родната й Хавана в Лос Анджелис по време на революцията, когато Сесилия е съвсем малка. Като дете мечтае да стане композиторка или пианистка. Завършва психология в Калифорнийския университет и брачна и семейна терапия в университета в Санта Клара. Преди да започне да практикува като психотерапевт, изкарва прехраната си като продавачка и съветник в психиатрично отделение. Пациентите й са предимно имигранти от Латинска Америка. Автор е на шест романа, преведени на осемнадесет езика. Живее в Калифорния с британския си съпруг. В свободното си от работа и писане време обича да се разхожда и да слуша музика.

Откъс

Предчувствието на Себастиан се оказа вярно. В повечето дни масата на Лола беше пълна с приятели и роднини, които се отбиваха неочаквано и обикновено се застояваха продължително, щом подушеха аромата на това, което се готвеше на печката.

Чарли Джоунс присъстваше постоянно, но започнаха да идват и още неколцина съседи. Отбиваше се госпожа Абът, най-старата обитателка на Бънгалоу Хейвън, също и дъщеря й Белинда, която изглеждаше почти толкова стара, колкото и майка й. Синди наминаваше два-три пъти седмично, а Дженифър се стараеше да идва възможно най-често. Само Глория и Сюзан не се осмелиха да гостуват по едно и също време. Двете успяваха да се избягват една друга в делничните дни, а в неделите семействата им се редуваха и се събираха на дълги обяди, които често продължаваха до късно вечерта.

В такива моменти обикновено Лола беше зад кухненския плот и участваше в разговора, докато режеше и кълцаше, поръсваше, смесваше и бъркаше. Себастиан обичаше да готви заедно с нея и тя разчиташе на него да отмерва подправките или да реже зеленчуците, необходими за неустоимото софрито, което той можеше да приготви вече и насън. Дори и след като си вземеше горещ душ, момчето усещаше мириса на чесън и лук по върховете на пръстите си – нещо, което изобщо не го притесняваше.

Себастиан трупаше опит в кухнята и Лола му възлагаше все по-трудни задачи. Понякога той така се увличаше от това, което правеше, че преставаше да чува разговора в трапезарията, но баба му, която се трудеше усърдно до него, не пропускаше и дума. И постоянно вметваше по някое възклицание или коментар, за да покаже, че слуша внимателно. Все пак Себастиан беше напълно сигурен в едно нещо: по време на тези разговори никой не споменаваше и дума за това баба Лола да напусне Бънгалоу Хейвън. Косата й още беше червена, тя още палеше безброй свещи, когато слънцето залезеше, и рядко гасеше котлоните на печката. Но сякаш всички бяха забравили за тези нейни навици и Себастиан се чудеше дали идеята на баба му, че трябва да прави повече от това, което не трябва да прави, не е проработила.

Понякога момчето си представяше, че малката жълта къща, в която се събираха, не беше в града, а сред пищните зелени планини на Пуерто Рико. Въобразяваше си, че бризът, който нахлуваше през отворените прозорци, идваше от топлите води на Карибите, че зеленчуците, които режеше, не бяха купени от супермаркета надолу по улицата, а отгледани в градината или купени от пазара на открито в съседното село. Представяше си, че след залез-слънце могат да се забавляват само с разговори на светлината на свещите. А горещите въглени в огнището греят меко по цяла нощ, в случай че някой поиска още кафе или просто да стопли ръцете си, защото помнеше разказите на баба си, че дори и на тропическия остров нощите високо в планината са доста хладни.

–        Кухнята е сърцето на дома – казваше му често Лола. – Когато домът има топла кухня, в която се готви често, можеш да бъдеш сигурен, че семейството, което живее там, ще бъде здраво и силно.

През този следобед двамата правеха карне гисада, говеждо задушено с картофи, пържени банани и салата от авокадо и лук. Задушеното къкреше в богатия винен сос от часове и когато Себастиан пристигна, Лола му възложи приготвянето на пържените банани, като каза, че той ги прави по-добре от всеки друг, когото е познавала. Себастиан обичаше да ги приготвя: първо наряза обелените банани на кръгчета и ги изпържи в горещо олио, като ги обърна, щом се загряха добре, още преди да са станали златисти. Щом изпържи достатъчно количество, взе една чиния – това беше любимата му част, и сплеска всяко кръгче банан, докато то не заприлича на малка палачинка. После ги върна отново в тигана, за да ги изпържи повторно. Щом станаха златистокафяви, ги поръси с едра сол. Трябваше доста време, за да се приготви достатъчно количество за всички, но когато беше готов, обичайната за делниците тълпа, която варираше леко от ден в ден, вече се беше събрала.

Себастиан сияеше от гордост, когато подреди изпържените банани в едно плато и после ги отнесе на масата, вдигнал високо глава.

–        Мъниче – каза леля Габи и го щипна доволно по рамото. – Всички тези за мен ли са?

Преди момчето да отговори, Терънс каза:

–        Може би леля ти ще прояви щедрост и ще отдели и за нас по няколко резенчета…

–        Разбира се – отвърна Габи с хитра усмивка. – За теб мога да отделя дори повече…

Макар обсъжданията на вечеря да бяха на всевъзможни теми – от заплахата от ядрена война до различните лекове против хълцане, тази вечер Дженифър и Габи обсебиха разговора с въпроса за любимите си места за пазаруване. И двете бяха развълнувани от предстоящата през уикенда разпродажба в един от скъпите универсални магазини в центъра и се уговориха да отидат там заедно. Тъй като Себастиан се беше нахранил, слушаше разговора с половин ухо откъм кухнята, където приготвяше още пържени банани.

grandma_boy_cooking_225s

–        Защо не дойдеш с нас? – предложи Габи на сестра си.

–        Да, ела с нас, мамо – настоя Дженифър. – Отдавна не сме излизали по магазините заедно.

–        Не си падам много по пазаруването, знаеш това, Джен.

–        Да, но не трябва да си купуваш всички дрехи само от каталози по пощата. От време на време е полезно да излезеш и да видиш какво ново има.

Глория въздъхна уморено. Истината беше, че тя ненавиждаше ходенето по магазини. Разбира се, невинаги се беше чувствала по този начин. Преди години, когато беше по-слаба и животът й беше по-лесен, тя можеше да прекара цял ден между витрините и дори и да нямаше пари да си купи нищо, това пак й харесваше. Неведнъж беше ходила по магазините със Сюзан. В онези дни Синди още се возеше в количка, а Дженифър, която беше само две години по-голяма, настояваше да я бута из търговския център.

Вашият коментар