ИК БАРД представя „Мълчанието на вдовицата“ от Сидни Шелдън и Тили Багшоу

Врагове и приятели са едно и също…

Ел Ей е потресен от жестоки убийства. Психоложката Ники Робъртс е единствената връзка между жертвите – пациентите ѝ са в центъра на сложна паяжина. Когато някой се опитва да отнеме и нейния живот, тя разбира, че нищо не е случайно.

Пред Ники хората се разкриват и говорят за тайните си, но ключът към загадката, в която е попаднала, ѝ убягва. Разследващите детективи не напредват. Тогава Ники наема частния детектив Дерек Уилямс, който не се страхува да бръкне в гнездото на осите…

В този град на предателства и убийства, в който врагове и приятели се оказват едно и също, Ники трябва сама да намери начин да избяга…

Великолепен роман, който ни пренася от Мексико Сити до тъмните тайни на Ел Ей. „Мълчанието на вдовицата“ завладява с типичния за Сидни Шелдън блясък, неподозирани тайни и обрати.

ОТКЪС

Пролог

– Не! Моля ви, недейте! Не мога…

Старецът се ококори от ужас, докато наблюдаваше бормашината и опъваше въжетата, които го стягаха. Представи си как металната спирала пробива плътта му, раздробява костите като шрапнел, докато го заковават към дървената греда.

Докато го разпъват.

Със сигурност знаеха, че е богат. Щеше да им даде каквото пожелаят – всичко, което поискат! Нямаше да им бъде от полза мъртъв.

От колко време беше в склада? Може би дни? Или само часове? Идваше в съзнание и отново изпадаше в несвяст между побоите, бе изгубил представа за времето, усещаше единствено болката, която прогаряше тялото му: пулсиращите изгаряния по кожата, изтъняла, сбръчкана от възрастта също като креп. Имаше пукнати ребра, очите бяха подути, устните подпухнали, по гениталиите се виждаха малки, тънки разрези. Бяха го измъчвали и унижавали по всички възможни садистични начини, докато младата жена стоеше безучастно в ъгъла и заснемаше всичко с мобилния си телефон. Противна мръсница. Ненавиждаше я повече от останалите, много повече от мъчителите. Те, изглежда, бяха стигнали до връхна точка, нещо като заключителен финал с бормашината. Или поне той. Шефът им. Конферансието на този цирк на терора.

Мъжът с кафявите очи.

Превъплъщението на дявола.

– Моля ви!

Воплите на стареца се превърнаха в писъци, когато мъчителите включиха бормашината и си я подадоха със смях, докато тя виеше все по-високо и по-високо.

– Всичко ще направя! О, боже, недейте! – Топла река от течни екскременти изригна от червата му и потече по разтрепераните крака.

Мъжът с кафявите очи се усмихна.

– Какво каза? – изсмя се той и постави грижливо поддържана ръка зад ухото си. – Извинявай, приятелю, не те чувам заради бученето на бормашината.

Наблюдаваше, докато хората му изпълняваха всяка негова заповед, възбудени, както обикновено, от молбите, писъците и кръвта, а най-сетне от тишината, тъй като шоуто приключи. Бяха възбудени и от младата жена, която не пропускаше да снима всичко, за негово удоволствие, точно както ѝ беше наредил. Той предпочиташе да убива жени. Но да сложиш край на живот, независимо на чий живот, бе неописуемо вълнение, с което нищо не можеше да се сравнява. Бе невъобразима проява на власт.

Пребитият старец, увиснал безжизнено от гредата пред него, някога беше богат и влиятелен човек. Много по-влиятелен от него. Поне така си беше въобразявал.

Погледнете го сега. Истински труп в кланица.

– Да срежем ли въжетата, господине? – попита господаря си един от наемниците.

– Не. – Мъжът с кафявите очи пристъпи напред. – Оставете го така. – Извади пачка стодоларови банкноти от вътрешния джоб на сакото и ги натъпка със сила в устата на трупа.

Дъртият глупак така и не разбра.

Изобщо не ставаше дума за пари…

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Доктор Ники Робъртс

Брентуд, Лос Анджелис

12 май, 23:00

В Лос Анджелис никога не вали през май, така че светлата мъгла, която обгърна голите ми ръце, беше истинска изненада. Последната изненада, на която ще се натъкна на тази земя. Нищо. И без това мразя изненадите.

Градината ни изглежда красива, пищна, раззеленена. Застанала съм под магнолията, която Дъг насади през пролетта, месец преди катастрофата. Катастрофата. Трябва да престана да използвам тази дума. Сега вече знам, че смъртта на съпруга ми не е била най-обикновен каприз на съдбата. Нощта, в която Дъг катастрофира на междущатската магистрала и изгоря жив в любимата си тесла, бе едва началото.

Не че тогава го знаех. По онова време не знаех нищичко.

Пистолетът в ръката ми, деветмилиметров „Люгер“, ми се струва малък и безобиден, досущ играчка. Човекът, който ми го продаде, го нарече „отличен пистолет за жени“, сякаш си купувах обеци или копринен шал. Веднъж вече се опитах да отнема живота си, непосредствено след като Дъг… след като той загина. Нагълтах се с хапчета, повече от достатъчно, но не извадих късмет. Икономката ми Рита ме открила и звъннала на 911. Този път няма да стане така. Този път малкият ми пистолет ще свърши работа.

Не се страхувам от смъртта. Никога не съм се страхувала, въпреки че като психолог съм поемала безброй пациенти, които изпитват ужас от нея. Оказва се, че е въпрос на контрол. Страх от непознатото. Според мен онова, което се каня да направя, е последна и решителна проява на контрол. Да напуснеш света когато и както решиш, е истински лукс.

Не всеки има такъв шанс.

Твърде много хора умряха заради мен. Тази вечер поредният мил, свестен човек изгуби живота си. Мъж, на когото държах. Мъж, който държеше на мен.

Това не може да продължава. Трябва да сложа край.

Дъждът става все по-силен. Избърсвам ръце в дънките, за да ги изсуша и да не са чак толкова хлъзгави. Този път не искам никакви грешки. Вдигам пистолета към слепоочието си и се обръщам, поглеждам назад към къщата, която двамата с Дъг построихме заедно. Бяла, облицована с дъски, типичната за Източния бряг разгърната постройка, великолепно осветена, с романтична тераса пред голямата спалня, от която се разкрива гледка чак до океана. Мечтаният ни дом от времето, когато все още имахме мечти. Отпреди времето, когато се зароиха единствено кошмари.

Затварям очи и виждам лицата им, редят се едно след друго, също като плетеници от калейдоскоп.

Хората, които обичах: Дъг. Ан.

Онези, които можех да обикна. Лу. Така и няма да разберем какво можеше да бъде.

Онези, които съм разочаровала: Лиса. Трей. Дерек. Много се извинявам.

Последната ми мисъл е за онези, които мразех.

Вие знаете кои сте. Да гниете в ада, дано.

Разплаквам се. Знам, че това не е редно. Как само ми се иска да имаше друг начин.

Само че желанията никога не оправят нещата.

Вашият коментар