Един от големите победители на „Златен Глобус 2018“ бе „The Shape Of Water“ на реж. Гилермо Дел Тори, който дори прибра статуетката за най-добър режисьор, а филмът вече има цели 12 номинации. Да фактите са на лице, това е филмът, който ще бъде сред основните фаворити и за най-престижната статуетка в кино индустрията- Оскар 2018. Филмът бе излъчен по времето на КИНОМАНИЯ 2017 в България, а широкият му показ по родните екрани продължава да е под въпрос и неосъществен към настоящия момент. Историята:

Елайза работи в засекретена правителствена лаборатория. Тя е няма, самотна и живее изолирано, но всичко се променя един ден с колежката й Зелда попадат на много специален експеримент.

Това е един много странен филм. Филм, който категорично ще разедини мненията в двете крайности. Ще се опитам да синтезирам и двете в една рецензия.

СТРАХОТЕН ФИЛМ

Това е един от най-стилните, красиви и елегантно-завладяващи спектакли, които са се появявали на екран от много време насам. Гилермо Дел Торо е създал епоха, по която всички тъгуват. Онова отдавна отминало време, време на спокойствие, елегантен и монотонен начин на живот. Време на обществени порядки, правила и безправие, време в което няма социални мрежи, време в което информацията не ни е обременила до такава степен, време в което хората има да открият толкова много за заобикалящия ги свят. Време, в което чудесата все още са възможни. Кино салоните от онова време, прекрасните коли на миналото и духът на епохата, който носят със себе си. Йерархията в лаборатории и централи, разделението на жени и мъже, черни и бели, онези костюми, онези домове, които някога бяха толкова прости, истински и ЛЕСНИ. Сега е друго. Сега сме модерни и лекотата и свободата на онзи живот ни липсват. 

Тази брилянтна сценография, съчетана с костюмите, грима и прическите на епохата, подплатени с безупречната музика на Александър Десплат създават един приказен свят, леко митичен нюанс и носят много ама МНОГО носталгия със себе си. Истината е, че всички обичат онова време и причината, че НИКОГА няма да се върнем към него, го прави толкова желано и бленувано.

Деликатните изпълнения на всички актьори и актриси, начело със Сали Хокинг правят усещането още по автентично. Актрисата си позволява дори въпреки отсъствието на зашеметяваща външност и тяло, да се съблече на няколко пъти абсолютно гола, за да внесе във филма усещането за странност, изкривеност и необикновеност, което той носи.

Да филмът е една приказка, една неочаквана любовна история между съществото нямата Елайза. То я приема въпреки нейния недъг и несъвършенство, то я усеща и допуска до себе си такава, каквато е. Такава, каквато НИКОЙ не я приема- за равна и не по-ниско от положението, на което е той. Съществото не съди. То не харесва или НЕХАРЕСВА. То усеща. То чувства. То контактува. То разбира. То усеща доброто и отвръща с добро. 

На фона на всичко това имаме вечния сблъсък на човека и природата. Въпреки всичко, то е същество, твар, НЕ човек. За това хората го третират, като по нисша твар от тях. За това имаме злите мъже и основния гадняр. Хората в своята неспособност да приемат непознатото, да усетят невидимото и да почувстват НЕЩО, което до сега не са чувствали, са способни на едно. И това става ясно във финалната сцена на филма. Резултатът винаги е този. Равносметката винаги е такава. Дали съществото е Бог, както злодея в един момент го нарича… никой не знае. Интерпретациите са оставени на нас, на зрителите. Всичко, през което то преминава, връзката му с Елайза, отношенията с нейния приятел и това, което то причинява на мега злодея на два пъти са част от пътя към този финал. А дали той е истински? Дали той е илюзорен? Дали това е възможният финал, който приятелят на Елайза си представя? Дали това е гледната точка на съществото. Гилермо Дел Торо не насажда мнението си и гледната точка. Това остава на вас, на зрителите да прецените и да повярвате във този финал на приказката, който вие сметнете и усетите за правилен.

„Формата на водата“ е един чудесен филм, далеч НЕ най-добрият филм на годината. Но много човечен, със силно и брилянтно поднесено послание. Истината е, че умелата режисура спасява филма от тотален крах. Само си представете неправилно режисирана как би изглеждала една такава история- няма жена се влюбва в същество от друг вид, което НЕ Е човек и е на пръв поглед гнусно.  Точно умелата режисура на Дел Торо е тази, която спаси и мен, да не почувствам филма, така, както ще ви разкажа след малко. 

МЕГА ТЪП ФИЛМ, ПЪЛЕН С КЛИШЕТА И ПОСРЕДСТВЕНА ИСТОРИЯ

Възможно ли е да погледнем на „Формата на водата“ така? Категорично да. Във филма ставаме свидетели на сцена, в която Елайза и съществото се затварят във банята и пълнят стаята с вода. Тя се съблича голя и ГО ПРАВИ със съществото. В един разговор на следващия ден с приятелката и дори обяснява, къде се крие ОРГАНА на съществото, как нещо се отваря и от там излиза друг и хоп, ето го. Няма съзнание, което да не приеме този акт за порочен, гнусен и невъзможен.

Колко сбъркан трябва да си за да представиш кръстоска между видове. Това е по-скоро риба, някаква русалка от мъжки пол, хермафродит, нещо, което не е ясно какво е точно, но СЪС СИГУРНОСТ не е човек. А хората ГО ПРАВЯТ с хора. Не с животни. Тогава съзнанието ни вече гледа по друг начин на този акт.

Нужно ли е да ставаме свидетели на еднообразното ежедневие на Елайза, в което тя мастурбира във ваната всяка сутрин ПРЕДИ да тръгне за работа? Нужно ли да ни се намеква за приятелят и гей, чиято история остава недоразвита? Наченки на расизъм (редом до хомофобията) във филм, в който тези теми не са застъпени? Защо?

И изобщо един такъв филм може ли да бъде движен от такава любов? Има ли такава любов, възможна ли е? Или тая фантасмагория е възможно да съществува само в болното съзнание на Гилермо Дел Торо?

От морална, етична и гледната точка на възпитанието на обществените  нагласи, това е един много ама много сбъркан филм. Спокойно може да бъде класифициран, като „зоофилия“, „извращение“, „гадост“ и каквото още ви хрумне. Много широко скроено мислене, волност и свобода на съзнанието е нужно за да не попаднете в капана на това усещане.

За радост аз не успях и моята гледна точка е първата. „The Shape of Water“ е брилянтна, технически съвършена оркестрация как да събудим носталгията у зрителя и да го накараме да си спомня и да желае да се върне изгубеното време. Подплатена с правилните елементи и странност, забърква изключителна колаборация на един неочаквано добър, силен и въздействащ филм. 

Вашият коментар