nashata-kniga_final-faceСъс знака на Издателска къща „Хермес“ излиза романът „Нашата книга“ от писателя и сценарист Емил Андреев.         В него, на фона на интригуващ сюжет, са разгледани много от проблемите, които разтърсиха съвременното общество. Сред тях са тероризмът, бежанската криза и нападенията, които стават все по-чести в нашия иначе цивилизован свят.

Ще успеят ли героите на Емил Андреев да пренесат българския дух през лабиринтите на съвременния живот?

Ще разберете, ако прочетете романа.

Очаква ви много напрежение, мистика, жажда за справедливост и една спасителна любов! 

За книгата

Александър Краев е известен писател, а Лора Дикова – успешна бизнесдама. Те са съученици, които не са се виждали 25 години. Той е необвързан, а тя – разведена, с голяма дъщеря. Прочела последния му скандален роман, Лора кани Сашо на среща и му поръчва да напише книга за българския дух. Дава му голяма сума в аванс. Сашо не иска парите, но знае, че ако откаже, може повече да не я види.

Същата вечер, малко след като си е тръгнала, правната кантора на Лора е взривена. Тя твърди, че е грешка, защото бизнесът й е чист и няма врагове. Сашо обаче не е сигурен. Скоро и тя се убеждава, че е под прицел. Двамата се опитват да открият причината. Тогава Лора си спомня, че нейна приятелка й е оставила затворен плик…

Действието на този изпълнен с напрежение роман гротеска се развива между София, Лондон и родното градче на героите. Мръсни тайни, една спасителна любов, мистика, лутане между надеждата и отчаянието, жажда за справедливост се преплитат на страниците на „Нашата книга“.

Отзиви 

Емил Андреев е последният български писател, който може да разказва чудеса, без да лъже.

Проф. Иван Станков

В романа си „Нашата книга“ Емил Андреев възкресява духа на Вазовите „Чичовци“, като възлага на героите си трудна мисия – да пренесат българския дух през лабиринтите на съвременния живот.

 Стойо Вартоломеев

Писател, когото си струва да четеш и препрочиташ.

Мирча Картареску

andreev_newЗа автора

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите: Ломски разкази, Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, романите Стъклената река, Проклятието на жабата и др.

Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговият роман Стъклената река е екранизиран. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали Под прикритие, Четвърта власт и др.

Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.

Откъс от „Нашата книга“ 

***

          Апартаментът на дъщеря й бил малък, но спретнат, и се намирал съвсем в центъра на София, до църквата „Св. Седмочисленици“. След взрива Лора предпочела да се пренесе в него, за да се скрие по възможност от всички и избегне попълзновенията на журналистите. Вече се съгласила да я снимат за националната телевизия, казала, че това най-вероятно е грешка, дала показания пред полицията, изключила телефона си и се преместила тук, на уличката край гроба на Петко Каравелов.

 Точно в него и в надвисналата отгоре му гола върба гледала тя и пушела в очакване на своя съученик Сашо. Вълнувала се повече не от страх за себе си, а от притеснение за близките си. Баща й пръв се обадил, за да й каже незабавно да се прибира при него в К. за по-сигурно – той лично щял да я пази; дъщеря й – Елиза, разбрала от интернет, буквално й наредила да хваща първия самолет за Лондон и да се махне завинаги от „тая скапана държава“; дори бившият й съпруг й предложил закрила, но Лора само благодарила на всички и казала, че ще помисли. Излъгала, защото просто не знаела какво да предприеме след внезапното и неочаквано покушение. Сега простите въпроси: кой и защо го е извършил, били първенстващи, а нуждата й да бъде утешена, да не е сама, я тласнала към Сашо. Защо точно той – тя не могла да си отговори, но инстинктът и емоциите й повелили да потърси именно него. Вероятно, ако не била го видяла същия ден, едва ли щяла изобщо да си помисли за Краев. В купчината от страхове, напрегнатост и догадки бавно промърдвало желанието да го прегърне и тихо да поплаче на рамото му. Стресът бил силен и криел всякакви рискове.

Сашо бил не по-малко объркан от Лора. Влязъл развълнуван, но нищо не казал. Гледал я с черните си очи и мълчал, умърлушен, сякаш някой бил починал. За миг съжалила, че го била повикала. Попитала го дали иска нещо за пиене, той изрекъл: „Да!“. Лора прихнала:

– Какво „да“! Чай, кафе, уиски, вино…

Чак сега Сашо се освестил и влязъл плахо в реалността.

– Оф, не знам! Водка май… Ужасно съм притеснен за теб…

Лора му наляла, за себе си – вино, подала му чашата и седнала срещу него на дивана. Той останал прав, отнесен нанякъде. Не било ясно дали мислел, или просто гледал тъпо.

– Така ли смяташ да стърчиш!

Мъжът срещу нея не реагирал. Лора започнала да го изучава. Хубав бил, изглеждал по-мъжествен, отколкото днес. Адамовата му ябълка била доста издадена напред, имал хубава бяла кожа и правилни черти на лицето. Устните му били чувствени, бузите му – леко хлътнали, а очите му – големи. Имал дълги мигли и гъсти вежди. Вече не съжалявала, че му се била обадила.

Изведнъж Сашо присвил клепачи, отпил едра глътка и седнал на единия от фотьойлите.

– Лора, защо ме повика? – попитал я направо.

Тя се поколебала за миг, но отвърнала честно:

 – Не исках да съм сама, страх ме е!

Ако вътрешният му глас не бил приспан, сигурно щял да му каже: „Какво чакаш, иди я прегърни!“. Сашо обаче останал намясто, но душата му се възрадвала въпреки страховете, които се таели в нея.

– Защо точно теб са нарочили? В какво си се забъркала?

– В нищо! Наистина мисля, че е някаква грешка. Просто са объркали етажа. И килърите ни не са на ниво! Или по-скоро така им е било наредено.

– Мислиш, че са искали да убият някого?

– Не! Да го предупредят индиректно. Над мен са компании на мрачни субекти. Някой иска да им покаже, че те са следващите и че не им пука да взривят и почтена адвокатска кантора. Аз съм лесна, мен могат да ме гръмнат когато си поискат, но няма за какво!

– Сигурна си?!

Лора погледнала своя съученик, леко раздразнена, че не й вярва, и отвърнала:

– Абсолютно! И за да разсея другите ти съмнения – няма никаква връзка с бизнеса на бившия ми съпруг. Чиста съм отвсякъде! В България така се действа и често невинни го отнасят.

Сашо разбрал, че тя не искала да я разпитва повече, но все пак не издържал:

 – А защо тогава те е страх?

– Ха! Защото съм жена! И когато взривяват офиса ти, е логично да се изплашиш. Ти самият каза, че си притеснен, нали?

Краев нямало какво да отвърне, затова се напсувал наум заради тъпия си въпрос. Отпил отново, а Лора продължила:

– Толкова съм объркана и същевременно ядосана и безпомощна. В България е като разграден двор! У нас действа законът на джунглата, а аз се опитвам да защитавам правото… Може би трябва да послушам дъщеря си и да се махна оттук завинаги! Толкова съм наивна! Мислех си, че все още имаме сили да се възродим, да събудим духа на хората, а то… За какво мислиш, че искам да напишеш тая книга – все още вярвам в словото! – Отпила на свой ред и тя, сякаш за да си вдъхне повече кураж, после заявила категорично: – Но няма да се отказвам, не! И ти ще напишеш нашата книга, защото можеш и си длъжен да вдъхнеш надежда на тоя народ…

– Той дали иска! – промълвил Сашо.

– Иска, разбира се! Кой живее без любов и надежда?!

Последните думи Лора изрекла с една особена истеричавост, сякаш го упреквала заради неверието му, заради глупавата му поза на присмиващ се интелектуалец, който непрекъснато се съмнява във всичко – и най-вече в простите човешки желания за по-добър живот.

Станала рязко и му заповядала да дойде при нея. Сашо се подчинил, доближил я плахо с треперещо его и пламнали уши, а тя му прошепнала:

– Прегърни ме, моля те!