shtastlivite_hora_cover„Щастието е топла пушка”
The Beatles

Авторът на „Натюрморт с мъже” и „Слънчев бряг – код жълто” Любомир Николов е тук. Той притежава онова магично умение да успокоява духа и да разсмива истински, от сърце. Известният с топлите си, запомнящи се истории писател издава нова книга с разкази, наречена простичко „Щастливите хора” – заглавие, което директно отправя предизвикателство към сивия ден. Да, този щастлив човек още съществува в 45-те разказа от Любомир Николов.

Смехът е територия, в която много малко писатели стъпват, а още по-малко се открояват. В световен мащаб обаче хуморът в изкуството е агент-провокатор – винаги под прицела на критиката и обществеността, вечно застанал между осанна и разпни го. Разказите на Любомир Николов провокират усмивка с онзи чистосърдечен гъдел, който ни напомня, че вярата в човека е все още жива.

Между страниците се срещат всевъзможни герои – уж обикновени хора, но чудати в своя избор на щастие.  Тук например има антрополог, който вечеря супа на прах, парашутист, който никога не се приземява на правилното място, един господин Бенев, запален по лова, божественото чудо Алба, Ефраим, който поправя мозъци и един странен капитан с особени професионални функции… Всички те ще увлекат читателя в шантава върволица от лица и случки, които истински забавляват и стоплят душата.

Освен автор на няколко книги, Любомир Николов е писал за много от водещите български медии като Капитал, Труд, Сега, Литературен вестник, Осем и други.  „Щатливите хора” е поредната му книга в ИК „Сиела”,  с която показва безспорния си талант на родéн разказвач, а опитът и мъдростта на автора подплатяват всяка история с хастара, който е нужен на всяко хумористично произведение, за да бъде прието сериозно. Да пишеш за щастието е огромно предизвикателство, а Николов успява да внуши, че  е точно толкова трудно, колкото леко и приятно го е направил да изглежда.  Майсторлък!

След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората на­около, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на ус­мивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.

Любомир Николов

shtastlivite_hora_picОткъс от разказа „ретро опера” от Любомир Николов

Eдна сутрин Маурицио, селянин от Рока Синибалда, впрегнал коня, потеглил с каруцата и чул в кристалната тишина на утрото музика, която го следвала из целия път. По едно време той спрял каруцата, заоглеждал себе си, возилото и коня и открил, че музиката идва от дясното ухо на добичето. Помислил, че то е глътнало транзистор, и продължил.

Музиката, решил той най-учено, е артефакт, а не е същността на моя кон и започнал да оре. Орал и над нивата се носела класическа музика. Не много силно, но колко силна може да е музиката от едно ухо. Конят движел уши и радиоразпръсквал в различни посоки. Неуморният симфоничен оркестър свирел безспирно и разни баритони и баси се сменяли с всяка нова ария. На обяд Маурицио поспрял да почине и не заспал както обикновено правел, а слушал гласа на Енрико Карузо и се чудел за произхода на тази божествена музика точно из ухото на коня Лазаро. Това не можело да е транзистор. В програмата нямало реклами, само чиста божествена опера.

Лазаро, сетил се Маурицио, бил пасъл една едра трева със стъбла като сламки и всеки, който разбирал от популярна наука, можел да се сети, че тези сламки могат да се подредят тъй странно в корема, че при всяко вдишване да издават звук, но защо и музика, и защо от ухото, и защо тъй добре оркестрирана, не било ясно. Затова и Маурицио останал буден да търси научно обяснение. Пропуснал обедния сън, заболяла го главата, а обяснение не намерил.

Не му и трябвало. Науката, знаем, е разрушила доста чудеса, които иначе са си съществували съвсем реално; а какво по-истинско от потен кон с очи като две обелени яйца и тропащ с копито, и да, с музика в едното ухо, дясното. Нау-ката най-много да вземе да му отреже ухото и да го гледа през микроскоп, и край на тази музикална тайна, мислел си Маурицио. Науката е като валяк, който смазва стърчащите странности и опростява човешкия мироглед.

Маурицио не допуснал никакви учени да измерват случващото се с коня, нито да го снимат на рентген или да взимат интервюта от животното, а понеже бил практичен човек, измислил друго.

Вместо да изпрати коня на дисекция, избрал по-щастлива версия на случилото се.

Свързал дясното ухо на Лазаро с една хитроумна система от усилватели и озвучил площада на селото. Конят станал истинска магическа латерна, по-надеждна дори от онези машинарии с пружина. Никой не знаел коя ще е следващата ария, а репертоарът клонял към прословутото белканто на Росини и Доницети. Концертът, разбира се, не бил стерео, защото звукът идвал само от едното ухо на коня. Хората се събирали да слушат, а конят кротко хрупал сеното, хрупането понякога се прокрадвало през усилвателите и се чувало като съпътстващ звук на операта, но какво от това, казвали си синибалдинците, нима в концертите на открита сцена в морските градчета не се чува и звукът на морето, а в аграрно село като нашето хрупането на трева е неизбежен фон.

Щастливото хрумване на Маурицио скоро омръзнало на всички. Слушателите започнали да се интересуват от друго. Долепяли ухо до търбуха на коня и се ослушвали за източника на тези звуци. Подметнали на Маурицио, че е време да се отвори конят и да се намери източникът на тоя звук, защото източникът бил много по-важен от тая кранта Лазаро, който бил само един кон преносител.

Ако мислите, че това били невинни подмятания, не сте прави. Твърде бегло познавате почитателите на оперното пеене. В обожанието си те са готови на всичко.