ИК Хермес представя „Невъзможното бягство на Джини Мун“ от Бенджамин Ладуиг – дебютен роман, преведен на 16 езика и обявен за една от книгите на годината от „Амазон“.

Добре дошли в света на Джини Мун!

Тя се отправя на необикновено приключение, от което ще научи много за заобикалящия я свят и за самата себе си.

За „Невъзможното бягство на Джини Мун“

Джини Мун обича да играе баскетбол, да свири на флейта и да чете поезия. Макар външно да прилича на повечето тийнейджъри, Джини е различна. Тя хапва точно девет гроздови зърна на закуска и отговаря само на един въпрос (защото има само една уста). Понякога се потапя толкова дълбоко в мозъка си, че забравя всичко, което се предполага, че знае.

Джини намира дом при приемните родители Браян и Моура, които я обичат и закрилят. Но защо тогава прави всичко по силите си, за да се върне при биологичната си майка? Знаейки, че тя ще я нарани? Джини твърди, че там е забравила своята кукличка и че не може да живее без нея.

Никой не я чува и разбира, затова решава да вземе нещата в свои ръце. Джини е готова на всичко, за да открие своята кукличка, преди да е станало твърде късно. Дори да открадне, да излъже и да организира собственото си отвличане…

Възможно ли е едно дете, затворено във вътрешния си свят, да избяга?

Отзиви за книгата

Брилянтен дебют!

Греъм Симсън, бестселъров автор на Проектът „Роузи“

Една незабравима, изключително интересна книга, която ще ви стопли сърцето.

Буклист

Този оригинален роман няма просто да прикове вниманието ви – той ще ви свие сърцето… Джини е уникална и завладяваща героиня…

Торонто Стар

За автора

Бенджамин Ладуиг е дългогодишен учител по английски и творческо писане и заедно със съпругата си – приемен родител на тийнейджърка с аутизъм. „Невъзможното бягство на Джини Мун“ е дебютният му роман, преведен на 16 езика и обявен за една от книгите на годината от „Амазон“.

Интервю с автора

В: Критиците не спряха да хвалят „Невъзможното бягство на Джини Мун“. Учуден ли си от изключително позитивната им реакция?

О: Нямам думи, с които да изразя своята благодарност. Това означава, че хората ги е грижа за деца като Джини, които са преминали през системата за осиновяване и страдат от проблеми с менталното развитие. Хората се вслушват в гласа на Джини, който някак съвсем естественo зазвуча в главата ми, докато работех по романа. Джини е искрена във всичко, което казва и прави, макар и то почти винаги да е погрешно. Много читатели ми писаха, че точно това противоречие в нейния характер им допада най-много.

В: Как успя да представиш гледната точка на младо момиче, страдащо от аутизъм, по един толкова достоверен начин?

О: Вслушвайки се в гласа й, започнах да разбирам нейното състояние, но това в никакъв случай не значи, че тя представлява всички деца с аутизъм. От личен опит мога да потвърдя, че всяко дете с аутизъм има уникален начин на изразяване. Но те имат нещо общо помежду си: използват езика като инструмент, чрез който изразяват своите нужди, а не като средство за споделяне на чувства. Според мен мозъците им са устроени така, че да разбират много повече чрез невербалната комуникация, отколкото чрез езика.

В: Какво научихте със съпругата ти, след като станахте приемни родители на момиче с аутизъм?

О: Най-важното беше осъзнаването на необходимостта да общуваме с други родители. Това важи за всички, но когато осиновиш дете с подобни затруднения, е много по-трудно, особено като се има предвид, че то вероятно вече е преминало през няколко приемни семейства и нелеки условия на живот. Освен роднините и приятелите, на които можехме да разчитаме, разполагахме и с подкрепата на социални работници, учители и психолози. Честно казано, нямаше да се справим без тяхната помощ.

В: Надяваш ли се романът да бъде възприет като „наръчник от първа ръка“ за света, в който живеят хората с аутизъм?

О: По-скоро се надявам, че ще накара хората да преосмислят това, което казват децата. Аутизмът на Джини намери място в романа, защото бях запознат с него, но исках да обърна специално внимание на начините за комуникация. Хората трябва да се изслушват. Всички трябва да се замислим за начина, по който виждаме останалите, преди да ги съдим за каквото и да било.

В: Точността е от изключително значение за Джини. Съумял си да уловиш начина, по който Джини неотлъчно следва правилото „само по един въпрос наведнъж“, а началото на всяка глава е отбелязано с дата и час. Разкажи ни повече за този интересен похват, който предава необикновена атмосфера на романа.

О: Точността идва от нуждата на Джини да контролира всичко около себе си, защото това й носи сигурност. Стереотипът, че аутистите като цяло са изключително добри в боравенето с числа, е пълна измислица. Да, голяма част от тях се интересуват от числата, но не всички са добри математици. Причината за интереса, който аутистите проявяват към времена, дати и количества, идва от факта, че тези неща са обективни. Ако кажа, че се чувствам зле, това може да означава поне две различни неща. Ако кажа, че всеки от нас има по една курабийка, то значението на думите ми не подлежи на интерпретация.

В: Съпругата и дъщеря ти включиха ли се в процеса на писане?

О: Съпругата ми прочете голяма част от книгата, докато все още я пишех, и ми даде безценни съвети. Дъщеря ми изобщо не й обърна внимание, докато не получихме първите бройки от издателя. След това пожела да я прочете и й дадохме един екземпляр. Според нея Джини е „лошо момиче“, защото престъпва някои правила и дори използва лоша дума! В крайна сметка за нея това бе една дълга и отегчителна книга (без картинки!), която татко й бе написал.

В: Над какво работиш сега?

О: Няма да издавам прекалено много, защото все още съм в процес на писане. Ще кажа само, че главният герой на следващия ми роман е от мъжки пол и е напът да стане гениален поет. Но преди да научите повече за него, се насладете на историята на Джини Мун.

ОТКЪС

6:54 вечерта,

вторник, 7 септември

            Пластмасовото електронно бебе не спира да плаче.

            Моите родители завинаги казаха, че би трябвало да е като истинско бебе, но не е. Не мога да го успокоя. Дори и когато го люлея. Дори и когато му сменям памперса и му давам шише с мляко. Дори когато казвам: тихо, тихо, тихо и го оставям да смуче пръста ми. Просто ме зяпа и пищи, пищи, пищи.

            Прегръщам го силно още веднъж и мислено си казвам: Кротко и нежно. Кротко и нежно.

            После опитвам всички неща, които Глория правеше, когато аз изпадах в истерия. След това поставям дланта си зад главата му и започвам да се поклащам нагоре-надолу на пръсти.

            –           Всичко е наред. Всичко е наред – нареждам. Ту високо, ту тихо – като в песен. После: – Много съжалявам.

            Но то продължава да плаче.

            Оставям го на леглото си и когато плачът се засилва, започвам да търся моята кукличка. Истинската. Макар да знам, че не е тук. Оставих я в апартамента на Глория, но плачещите бебета много, много ме тревожат, затова трябва да я потърся. Сякаш има такова правило в мозъка ми. Проверявам в чекмеджетата. Проверявам в дрешника. Проверявам всички места, където може да бъде пъхната кукличка.

            Дори в куфара. Куфарът е голям и черен, с формата на кутия. Издърпвам го изпод леглото си. Отварям ципа докрай. Но кукличката ми не е вътре.

            Поемам си дълбоко дъх. Трябва да спра плача. Ако пъхна бебето в куфара, затрупам го с одеяла и плюшени играчки и го пъхна обратно под леглото, тогава може би няма повече да го чувам. Все едно ще скрия шума в мозъка си.

            Защото мозъкът е в главата. Едно съвсем тъмно място, където никой освен мен не може да види нищо.

            Така и правя. Поставям пластмасовото електронно бебе в куфара и започвам да мъкна одеяла. Трупам ги върху лицето му, после добавям една възглавница и няколко плюшени играчки. Предполагам, че след няколко минути шумът ще спре.

            Защото за да плачеш, трябва да можеш да дишаш.

7:33 вечерта,

вторник, 7 септември

            Приключих с душа, но пластмасовото електронно бебе продължава да плаче. Досега трябваше да е млъкнало, но не е.

            Родители ми завинаги седят на дивана и гледат филм. Мама завинаги е потопила краката си в леген с вода. Казва, че напоследък се подували. Отивам в дневната, заставам пред нея и чакам. Защото тя е жена. Много по-лесно ми е да се оправям с жени, отколкото с мъже.

            –           Здрасти, Джини – казва мама завинаги, докато татко завинаги натиска бутона за пауза. – Какво става? Май искаш да кажеш нещо.

            –           Джини – обажда се татко завинаги. – Пак ли си чоплила ръцете си? Разкървавила си ги.

            Това бяха два въпроса, така че не отговарям нищо.

            После мама завинаги пита:

            –           Джини, какво не е наред?

            –           Вече не искам пластмасовото електронно бебе.

            Тя отмества косата от челото си. Много харесвам косата й. Това лято ми даде да я вържа на опашки.

            –           Минаха почти четиридесет и пет минути, откакто влезе в банята. Опита ли да го успокоиш? Подръж това, докато донеса лепенки за раната ти.

            Тя ми подава салфетка.

            –           Нахраних го и му смених памперса три пъти – обяснявам. – Люлях го, но то не спираше да плаче, така че го… – Млъквам.

            –           Сега издава различен звук – казва татко завинаги. – Не знаех, че може да е толкова гръмогласно.

            –           Може ли да го накараш да спре? – питам мама завинаги. И после добавям: – Моля?

            –           Много се радвам, че молиш за помощ – казва мама завинаги. – Патрис много ще се гордее с теб.

            Далече в дъното на коридора чувам отново плача и започвам да търся къде да се скрия. Защото помня, че Глория винаги излизаше от спалнята в апартамента, когато не можех да спра плача на моята кукличка. Особено ако някой от нейните приятели мъже й беше на гости. Понякога, когато кукличката ми плачеше и я чувах да идва, я грабвах и изскачах през прозореца.

            Стискам силно салфетката и затварям очи.

            –           Ако го накараш да спре да плаче, винаги ще моля за помощ – казвам аз и отново отварям очи.

            –           Ще отида да погледна – казва татко завинаги.

            Той става. Когато минава край мен, аз се свивам. После виждам, че той не е Глория. Поглежда ме странно и излиза в коридора. Чувам го да отваря вратата на стаята ми. Плачът пак се засилва.

            –           Може би не беше много добра идея – казва ми мама завинаги. – Искахме да видиш какво е да има истинско бебе в къщата, но нещата не се развиват, както ги планирахме.

            В стаята ми плачът става още по-силен. Татко завинаги излиза от стаята. Заровил е пръстите на едната си ръка в косата.

            –           Тя го е сложила в куфара си – казва той.

            –           Какво?

            –           Проследих звука. Отначало не видях бебето никъде. Затрупала го е вътре с няколко одеяла и плюшени играчки, закопчала е куфара и го е пъхнала под леглото – обяснява той.

            –           Джини, защо си направила подобно нещо? – пита мама завинаги.

            –           Не спираше да плаче.

            –           Да, но…

            Татко завинаги я прекъсва:

            –           Виж, ще побърка всички ни, ако не прекратим това. Опитах да го накарам да спре да плаче, но и аз не успях. Мисля, че състоянието му е необратимо. По-добре да се обадим на госпожа Уинкълман.

            Госпожа Уинкълман е учителката по здравно образование.

            –           Тя каза, че е дала номера за спешни случаи на Джини сутринта – казва мама завинаги. – На един лист хартия. Потърси в раницата й.

            Той минава по коридора и отново отваря вратата на стаята ми. Затискам ушите си. Той излиза с раницата ми в ръце. Мама завинаги намира листа и изважда телефона си.

            –           Госпожо Уинкълман? – чувам я да казва. – Обажда се майката на Джини. Извинете, че ви звъня толкова късно, но се опасявам, че имаме проблем с бебето.

            –           Не се тревожи, момиче завинаги – казва татко завинаги. – Всичко ще свърши след няколко минути и после ще можеш да си легнеш. Съжалявам, че това е толкова натрапчиво и нервиращо. Наистина мислехме, че…

            Мама завинаги оставя телефона.

            –           Тя казва, че има дупчица отзад на врата. Трябва да се пъхне кламер в дупчицата, за да се натисне бутонът, с който се изключва.

            Той отива в кабинета, после излиза и минава по коридора до стаята ми. Започвам да броя. Когато стигам до дванайсет, плачът спира.

            И сега мога отново да дишам.

 

 

 

 

Вашият коментар