На 24 юли тази година се навършиха 215 г. от рождението на великия разказвач Александър Дюма-баща. Едва ли има по-продуктивен и обичан автор в световен мащаб, който е познат у нас с изданията на книгоиздателство „Труд” в тяхната поредица „Световна класика”.

Малцина знаят, че Дюма има и биографична поредица, която самият той шегаджийски нарича – „Великите мъже по халат”, сякаш опитвайки се да подготви читателите, че освен истински факти, ги очакват и много сатира и на моменти нецензурни случки.

Разсъбличането на Дюма започва от Цезар – най-коментираната и провокативна личност на онова време. Интересът към него не стихва и днес. Геният на Древния Рим е герой на историографии, сътворени от познавачи на античния свят, като Лучано Канфора и Валерий Дуров и неизменно – на бестселъри: романи и дори трилогии, излезли изпод перото на Кон Игълдън, Колийн Маккълоу и Роже Каратини, включително и на книги за деца.

В бурния XIX век няма как да го подмине и Александър Дюма-баща. През 1855 г. се появява неговият „Цезар”, който веднага бива обявен за шедьовър. Неповторимият писател подхожда към Цезар по неповторим начин: описва го с любов и възхищение, но го претегля обективно, без да се отклонява от истината (е, поне от известната).

Прецизният Дюма не само проучва безброй източници: наследството на Плутарх, Дион Касий и главно – на Светоний, но и „пие от извора”, потъвайки в писмата на Цицерон. Достатъчно е образован, за да осмисли и да анализира морето от информация, а и притежава уникален талант, за да я поднесе на читателя увлекателно, вълнуващо, незабравимо. Всъщност това е и амбицията или по-скоро – целта му. Винаги се е водил от принципа, че историята трябва да се интерпретира така, че да забавлява, защото това е най-разумният начин да образова.

Благодарение на таланта му Марий и Сула, Катилина и Цицерон, Катон Млади, Помпей, Крас и Спартак, Цезар, Клеопатра и Марк Антоний, Клодий Пулхер, патрициите, жреците и авгурите, плебсът, с една дума – Вечният град, съграден от Цезаровите предшественици и обоготворил чаровния си безкръвен завоевател, танцуват пред безбройните почитатели на Дюма не като на театрална сцена, а „на живо” – на арената на Колизеума и на Н. В. Историята.

„Цезар” на Дюма не е само биография или само исторически роман (въпреки че е обявен за такъв). Нито пък е творба, посветена само на великия военачалник. Това е истинска енциклопедия на древния Рим: от създаването му, последвано от царуването на „добрите” и „лошите” царе, до късната република, която Катон Млади нарича „брачна сводница”; енциклопедия на нравите и бита, на празниците и обичаите, на блясъка и покварата, на изборите за политически елит (много напомнящи днешните), съпътствани от безскрупулни игри между две партии – на оптиматите и популарите. Енциклопедия на заговори и на битки, на две граждански войни, на поредното покоряване и прекрояване на света, който както обикновено трябва да бъде поделен поне между двама победители. В случая между Цезар и Помпей. Сред реки от кръв.

Дюма открито боготвори Гай Юлий Цезар, но за разлика от римския Сенат не го обожествява. Защото по думите на Плутарх „е бил роден за големи начинания”. „Къде ли щеше да бъде светът сега, ако Цезар бе живял още десетина години и бе осъществил плановете си?”, пита Дюма в края на творбата. Цезар завладява Галия, Испания и Египет за Рим, но му се налага да покори и самия Рим.

Дюма дори дава съвсем логично обяснение за причините, предизвикали злокобния заговор, сложил край на живота му. Една от тях е показният му триумф след победа не над врагове, а над римляни. Може би. Наред с редица други фактори като завист и жажда за власт.