Историята на Юрий Гагарин, разказана от изтъкнатия режисьор на документални филми Джейми Дорън и учения Пиърс Байзъни, излезе в книга. Юрий Гагарин. Истината зад легендата (ИК „Сиела”) се позовава на разсекретени документи от съветската космическа програма и на безброй разговори с близки, колеги и приятели на Юрий Гагарин.

12 април 1961 г. е паметна дата в човешката история – на този ден за първи път човек излита успешно в Космоса! Заради постижението си с кораба „Восток“ Юрий Гагарин бързо се превръща в световна легенда, а един от най-върлите му почитатели е съветският лидер Никита Хрушчов. В годините на Студената война Гагарин е перфектният посланик на успехите на СССР в космическата надпреварата със САЩ, поради което бива изпратен на мащабна обиколка по света. През времето, в което е в СССР, емблематичният пилот се бори упорито да получи още един шанс да полети в Космоса. На 27 март 1968 г. – едва седем години след успешното си излитане в Космоса, Гагарин загива в полет с тренировъчен самолет при неизяснени напълно и до днес обстоятелства. Съветската пропаганда изгражда бляскава легенда около личността му, която често не кореспондира с реалността. След разпадането на СССР обаче има възможност истината да бъде разказана.

Това е целта на режисьора на документални филми Джейми Дорън и учения Пиърс Байзъни, които проследяват живота на пилота в книгата Юрий Гагарин. Истината зад легендата.  В съвместния си труд двамата автори се позовават на разсекретени документи от съветската космическа програма и на безброй разговори с близки, колеги и приятели на Юрий Гагарин. От изданието научаваме повече информация и редица слабоизвестни факти за достойния живот на един руски герой, както и за останалите в сянка съветски учени, поставили основите на космическата ера.

Джейми Дорън е режисьор на документални филми, отличен на световно ниво с редица престижни награди. След 7 години работа в BBC Television, Дорън се отдава на независимото кино, концентрирайки творческия си потенциал върху материали, повдигащи завесата на случвалото се в Съветска Русия.

Пиърс Байзъни е учен, автор на множество книги за Космоса, сред които и награждаваната „2001: Filming the Future” – мащабен труд, вдъхновен и посветен на култовия филм „2001: Космическа одисея” на режисьора Стенли Кубрик. Байзъни работи като журналист, води лекции и организира събития, основните теми на които е Космосът.

Преводач на Юрий Гагарин. Истината зад легендата от английски е Христо Димитров. Дизайнът на корицата е на художника Дамян Дамянов.

*

Книгата блестящо защитава двете си цели: да разкрие голяма част от мистерията около едно от най-величавите постижения на XX век и да уважи паметта на възпетите и невъзпетите герои от периода.

Moscow Times

Откъс от Юрий Гагарин. Истината зад легендата”, Джейми Дорън и Пиърс Байзъни

Каква оценка можем да дадем на рухналата съветска империя? От една гледна точка, явната победа на капитализма и демокрацията днес не гарантира, че абсолютното право е на страната на „победителите“. От друга, съветският режим е отговорен за избиването на два пъти повече хора в сравнение с Хитлер при условия, които трудно можем да определим като по-малко варварски, отколкото при нацизма, така че може би е добре, че сме се отървали от него. Дали старият режим е бил един объркал се огромен експеримент – благородна мечта, поела в грешната посока под управлението на неподходящи лидери? Или е била порочна система още от самото начало?

Съвременните руснаци все още не могат да стигнат до крайно решение. Както ще покаже тази книга, съветската система е постигнала някои забележителни успехи. Днес страната е в икономически колапс, шири се престъпност и има известна носталгия по установеността на онзи изчезнал ред, но не може да се говори за всеобщ ентусиазъм за връщане към комунизма. Не се полагат грижи за триумфалните символи на съветското управление, те не са запазени. Безброй статуи и паметници бяха натрошени или премахнати, а множеството вдъхновяващи примери на работници ударници, които преизпълняват плана, или на войници със стиснати зъби и решителни лица, които отблъскват капиталистическите врагове, са вече забравени, макар и доскоро да присъстваха в масовото съзнание.

Но един от героите от старите дни и днес е обичан толкова, колкото и преди, а официалните му паметници се поддържат. На едно от големите кръстовища на „Ленински проспект“ в Москва се извисява негова тридесетметрова статуя от стомана и доминира над околните сгради. На 96 километра на североизток има още един мемориал, отбелязващ мястото, където само няколко дни след тридесет и четвъртия си рожден ден този човек загива в ужасяваща катастрофа, изровила огромен кратер в замръзналата, станала на камък земя. Близо четири десетилетия след катастрофата свежите букети цветя на паметника са свидетелство, че обикновените хора все още обичат този мъж. Млади или стари, богати или бедни, повечето руснаци се усмихват с гордост и при най-беглото споменаване на името му. Спомнят си с неподправена обич за момчето от село с покоряващата усмивка, което порази целия свят с постижението си. Руснаците не се свенят да напомнят на западняците: „Той беше първият, нали знаете“.

Той беше първият човек в Космоса – Юрий Алексеевич Гагарин.

Любопитството ми към Гагарин се породи преди години, когато завършвах обширна телевизионна документална поредица за съветската програма за ядрено оръжие. Тогава ми стана ясно, че историята на Червената бомба няма да е завършена без описание на ракетите, които е трябвало да я носят – ракети, извели ни в Космоса, макар и на Земята да са ни заплашвали с унищожение.

След завършването на „Червената бомба“ се замислих сериозно да направя документален филм за съветската космическа програма, но това беше обезсърчаващо трудна задача. Откъде да започна? Как да събера огромния материал в цялостен анализ?

Проблемът беше разрешен от мой близък приятел в Москва, един от контактите ми в КГБ. Един ден гледал предаване по руска телевизия, в което имало глупави и напълно безпочвени твърдения за живота на Гагарин, и настоя да направя сериозен документален филм, който да разказва истината. В този момент ми хрумна, че името на Гагарин е известно по цял свят, но всъщност никой не знае нищо за него, нито пък за забележителните хора, които са го извели в Космоса на борда на преработена ядрена ракета. Така следващият ми проект беше сигурен поне за мен, а се оказа, че ВВС и другите големи телевизионни компании по света споделят ентусиазма ми да разкрия непознатия Юрий Гагарин.

Докато правехме проучванията за „Червената бомба“, със снимачния ми екип нагазихме в доста мътна вода. По някаква причина си мислех, че научаването на истината за Гагарин ще е по-лесно от разкриването на тайните на свръхсекретната съветска програма за ядрено оръжие. Грешах. Този път не се сблъсках чак толкова с параноичните и все още опасни остатъци от огромната съветска система по сигурността, а с естествената необщителност на руския ум. Отделният руснак има дълбоко вкоренен навик за спазване на дискретност на всички обществени нива, макар и да бяха минали години, откакто тайната полиция вече нямаше власт да го налага.

Открих, че дори след всичкото това време много хора, които бяха работили заедно с Гагарин през разцвета на съветската космическа програма през шестдесетте години на миналия век, не желаеха да обсъждат преживяванията си, нито пък да споделят спомените си за самия човек. Според мен те все още се страхуваха, че някакъв отряд от безименни мъже в тежки кожени куртки може да почука на вратата им в малките часове на нощта, за да ги арестува, че са казали истината пред не когото трябва. А може би, което е дори по-вероятно, в Русия западняците са все още прекалено чужди, за да се споделят с тях интимни лични подробности за стари приятели. Освен това хора, прекарали цялата си кариера в съветския военнопромишлен комплекс, не са склонни с лекота да издадат най-строго пазените си технически тайни.

Но аз настоявах търпеливо, а надявам се и с такт и дипломация. Открих няколко ключови личности, които имаха желание да говорят, стига да говорят пред руснаци, а не пред западни журналисти. Моите приятели Игор Морозов, Валерия Городецкая и Мария Семьонова ми оказаха неоценима помощ. Те знаеха какво искам и надминаха и най-смелите ми очаквания. Морозов е ветеран в трудните и задълбочени журналистически разследвания още от старите дни на Съветския съюз. Городецкая и Семьонова имат удивителната способност да предразполагат хората, които интервюират, и да стигнат до самата същина на истината. Те постепенно спечелиха доверие и това доведе до ефекта на снежната топка и доскоро сдържаните събеседници се разприказваха, увлечени от откритостта и ентусиазма на другите, говорили преди тях. Събрахме невероятно количество информация.

Нямаше как, трябваше да съкращаваме интервютата, за да може оформящият се документален филм да се вмести в стандартните 50 минути. Не ми беше приятно да губим и да пропиляваме която и да е от историите, доверени от толкова много хора, които бяха убедени, че ще използваме разказите им по най-добрия начин. Реших, че към филма трябва да има и книга. Писателят Пиърс Байзъни се присъедини към екипа ни, за да напише книгата в съавторство с мен. Това беше риск, при това поет без много мислене. Щяхме ли да се разбираме? Щяхме ли ние двамата – хора с различни характери и с различни стилове на разказване и начин на работа – да успеем да си сътрудничим и да създадем един текст, без да се скараме?

Да, успяхме. Още от самото начало видяхме историята еднакво, а силата на работните ни взаимоотношения се преля в силата на книгата. Аз знам едно-друго за Русия и народа й, а Пиърс познава първите руски ракети и начина на мислене на инженерите, които са ги създали, и на младите пилоти, които са летели с тях. Заедно проучихме удивителните и дотогава неизвестни аспекти на живота и работата на Гагарин. И двамата бяхме изненадани и развълнувани и чувствахме, че вадим на бял свят една наистина важна история.