svoenravnoto_hlapeКанадецът Стивън Ериксън прикова вниманието на света с фентъзи серията „Малазанска книга на мъртвите”, а сега на български излиза и новият му sci-fi роман Своенравното хлапе (ИК „Сиела”), който ще се хареса не само на верните фенове на Стар Трек, но и на всички, които обичат интелигентните пародии и качествения хумор.

Задава се безпощадният (поне вербално) капитан Адриан Соубек, който управлява космическия кораб „Своенравното хлапе” и група не особено умни подчинени, а едноименния роман на канадеца Стивън Ериксън проследява приключенията им в Космоса, където се мъчат да оцелеят след поредната шантава мисия, на която ги е повел Соубек.

Своенравното хлапе от заглавието на новата книга на канадския фантаст е космическият кораб под владението на капитана грубиян Адриан Соубек. Соубек строява екипажа си с пиперлив език и неконвенционални методи, наследени по всяка вероятност от Стар Трек и капитан Кърк. Шейсетарската класика на Джийн Роденбъри вдъхновява Ериксън за написването на книга, която отдава почит на любимия сериал, като едновременно с това общува с читателите на техния език – с много попкултурни препратки и шеги, наподобяващи тези от ситуационните комедии.

Стивън Ериксън е археолог и антрополог по образование и това го прави особено подходящ при разбиването на стереотипите на sci-fi жанра. Вместо достолепните и героични персонажи на Стар Трек имаме един наперен командир сексист, който води подчинените си през налудничави изпитания, при това без много успех. Тази привлекателна смесица от научна фантастика, хумор и обърнати с главата надолу герои прави от Своенравното хлапе четиво едновременно за феновете на жанра и за онези, които си почиват с нещо забавно.

Книгата е в превод от английски на Емануил Томов. Художник на корицата е Фиделия Косева.

*

Ако търсите лек и забавен sci-fi роман, „Своенравното хлапе” е точно каквото ви трябва!

The Fantasyhotlist Blog

*

Приповдигната пародия в духа на Spaceball на Мел Брукс, която очарова с умното и понякога абсурдно изкривяване на клишетата и стереотипите на телевизионната научна фантастика, и предизвиква бурен смях. Има обаче и сериозен пласт, стоящ под целия наратив – остра социална сатира. Романът разкрива типичния за Ериксън стремеж към социален коментар, вплетен в сюжета и изискващ сериозно четене.

 The Critical Dragon

Откъс от „Своенравното хлапе”, Стивън Ериксън

Бъдещето:

Посред нощ кучето робот се разлая някъде из сметището. Полупиян, Хари Соубек надигна огромното си, подуто от бира туловище от дивана. Караваната се залюля, докато той си проправяше път към вратата. Взе пушката си от стойката за чадъри. Хвърли поглед към сина си, заспал на дивана, но изтърсакът не се беше събудил. Отвори вратата, сумтейки, и пристъпи навън.

През боклуците имаше най-различни пътеки и Хари ги знаеше всичките. Затътри се покрай купчина механизирани градински гномове – някои все още махаха или вдигаха среден пръст за поздрав: всяко материално увлечение през последните петдесет години си имаше собствена купчина в сметището, което се мъдреше върху някогашен град. Хари поспря, клатушкайки се, загледа се в най-близкия гном. Беше му отнесъл главата преди няколко месеца със същата тази пушка, която държеше в ръцете си. Проклетията още махаше. Начумерен, Хари продължи нататък.

Роботизираните кучета пазачи бяха нервни твари. Като нищо Пружинко се бе разлютил на някой щурец в консерва. Здрав шут в главата щеше да му затвори устата, а ако не – Хари щеше да му я напълни с дванайсети калибър.

– Виждаш ли, момче? – измърмори той, все едно синът му крачеше зад него, както правеше често, докато Хари обхождаше сметището. – Това получаваш с докторат по астрофизика. А небето? Някога можеше да видиш звездите! Представи си само!

Премина между две високи колони сплескани бензинови коли, които старателно ръждясваха, докато чакаха реда си за рециклиране. В горещината разваленото машинно масло смърдеше здраво.

– В летни вечери като тая, хлапе… направо да ти извадят очите, така светеха тия ми ти звезди! И си казах, майната му, записвам астрофизика. Е, майната ѝ и на нея! Не съм бил още роден, когато са пратили последната совалка в нафталина. И после? Нищо. А, да, облаците скриха всичко. Ей така, завинаги! Както и да е. Затова смених специалностите. Друг докторат: медийни науки – готино, нали? Проучвания пред телевизора, красота… – Направи пауза, за да се оригне. – Едно време си мислех, хлапе, че като пораснеш, ще сме „Телепортирай ме, Скоти“ и тям подобни. Но малоумниците, дето винаги са ни командвали, еми, все така си ни командват. И сме преебани.

Като свърна покрай последната купчина коли, Хари Соубек се закова на място.

Пружинко, кучето пазач, стоеше пред две невъзможно високи, призрачни фигури в някакви блещукащи костюми. Над кучето кръжеше петънце светлина, пулсирайки в синхрон с предварително записания му монотонен лай. Зад създанията, над купчините боклуци на фона на сребристото небе, се издигаше огромен черен силует.

– Да му се не види – прошепна Хари.

Пружинко чу и се завъртя. Муцуната се отвори на пантите си и роботът проговори:

– Натрапници, господарю! Предлагам команда „Ухапи“! Или команда „Подгони“! – Създанието махаше с мизерната си разкривена опашка. – Или „Убий“? Моля те, господарю! Моля те! Команда „Убий“! Команда „Убий“! Всички да повтарят след мен, команда „Убий“, команда „Убий“!

– Млъкни – рече Хари, пристъпвайки напред.

Не можеше да види добре на какво приличат извънземните. Все едно специалните ефекти вървяха заедно с това да си напреднала цивилизация или нещо такова. Ту се появяваха, ту примигваха и изчезваха като остатъчни образи, но Хари горе-долу успя да отличи издължени лица, черепи като луковици и три очи или нещо подобно на тях между високите широки чела и острите брадички.

– „Убий“? – умолително повтори Пружинко.

– Мне. Свържи ме с… уф, мамицата му. Няма значение. Каквото и да ми хрумне, все ще свърши зле. Военновъздушните? Армията? Полицията? Министерството на отбраната? ЦРУ? ФБР? НСО? Профсъюзите? Все зле, Пружинко. Като в Денят, в който Земята спря. Параноя, ужас, глупост, паника, конспирации, всичко ми е ясно, като на филм. Помниш ли какво бяха филмите, Пружинко?

– Купчина двайсет и шест, господарю: видеокасети и дивидита. Оттам продължаваме по пътека тринайсет, докато стигнем…

– Млъкни и ме остави да помисля – прекъсна го Хари, примижавайки срещу извънземните.

В този момент сияещото петно заговори на идеален американски.

– Състояние на Трансцедентност? Раят ли е това?

– Не – каза Хари. – Нюарк, щата Ню Джързи.

Петното запулсира бързо, а после каза:

– Уф. Мамицата му.

– „Убий“?

Хари вече дочуваше глухия тътен на хеликоптери, които приближаваха бързо.

– Стой на място, куче. – Подпря пушката на рамо и направи крачка към извънземните. – Идват проблеми, приятелчета. Вярвайте ми, чел съм сценария.