Print
Print

Какво бихте правили, ако сте в затвора и имате цялото време на света да четете книги за историята на САЩ и за коренното население на Северна Америка? Този въпрос не е мъчил дълго германския писател Карл Май, който използва времето за излежаване на присъди за дребни престъпления, за да напише някои от легендарните си произведения. „Винету” е точно един от тези романи, а сега, с новото му издание, ще се насладим на отличния превод на Веселин Радков и впечатляващата нова, „винтидж” корица на Дамян Дамянов.

Карл Май е роден в многодетно семейство и като дете живее в недоимък. Именно това му докарва няколко присъди за кражба с общо време на излежаване 7 години и половина. Времето в затвора обаче помага на Карл Май да канализира енергията и таланта си в нещо градивно – писането. Книгата, която донася на германеца европейска слава, е „Винету” – приключенски роман за приятелството между мъдрия вожд на апачите Винету и неговия кръвен брат, благородния германец Олд Шетърхенд – Поразяващата ръка. Следват десетки книги с проза, лирика, драматургия, а с годините Май се превръща не просто в любимец на европейските читатели, но и на личности като Херман Хесе, Айнщайн и Хелмут Кол. Още по-изненадващото е, че „Винету” е сред фаворитите на Хитлер и е от малкото книги, които не са изгорени по време на литературните му чистки. Смята се дори, че въпреки расовата проблематика на романа, Карл Май всъщност вгражда архетипни германски характеристики в героите си и именно това спечелва симпатията на фюрера.

Любопитен факт в биографията на Май е, че той посещава САЩ едва към края на живота си, а историите във „Винету” са базирани изцяло на книгите и въображението му. Насред шеметното преследване на бизони, лова на мустанги и изправянето пред мечка гризли, германският писател успява да прокара и идеите си за пагубното въздействие на модерната цивилизация върху хармонията между хората и природата, за достойнството, мира и християнски ценности.

Новото издание на „Винету” е с твърди корици и в съзвучие с колекцията класическа литература, която издателство „Сиела” държи да предлага на читатели в най-добрия възможен вид. Филмовият вид на „Винету”, дело на Дамян Дамянов, продължава традицията на книги за деца и тийнейджъри на издателството, която започна с „Войната на таралежите” и продължава с „Васко да Гама от село Рупча”.

Не принадлежеше ли преди години цялата тази земя на червените мъже? Отнеха ни я. Какво получихме в замяна? Мизерия, мизерия и пак мизерия! Прогонвате ни все по-надалече и ни притискате от всички страни, така че не след дълго време ще бъдем задушени. Защо постъпвате така? Да не би да е от необходимост, защото нямате вече пространство? Не, а само от алчност, тъй като във вашите земи има място още за милиони хора. Но всеки от вас би желал да притежава цяла държава, цяла страна. А индианецът, истинският собственик, няма право да притежава нищо, където да се подслони… На всичко отгоре искате да се оставим да ни изгоните, без да се браним? Не, ние ще се браним! Гонят ни от едно място на друго, все по-надалече. Сега живеем тук. Мислехме си, че ще можем да си починем, да си отдъхнем спокойно. Но вие идвате пак, за да правите железен път. Нима ние нямаме същото право, което имаш и ти в твоята къща, на твоята земя? Ако искахме да приложим нашите закони спрямо вас, трябваше да ви избием всички. Но ние само искаме вашите закони да важат и за вас. А нима важат? Не! Вашите закони имат две лица и вие обръщате към нас винаги онова лице, от което имате изгода.

„Винету”

Откъс от „Винету” от Карл Май

Увод

Винаги когато се замисля за индианеца, се сещам и за турчина. Колкото и да е странно това, то все пак си има своето оправдание. Въпреки че възможностите за сравнение между индианеца и турчина не са особено големи, те все пак си приличат в известен смисъл, приличат си поне по това, че световното мнение гледа и на единия, и на другия като на хора, които почти са си изпели песента, макар че за единия то важи в по-голяма степен, отколкото за другия: когато става дума за турчина, едва ли някой го нарича иначе освен „болния човек“, докато всички, които са запознати със съдбата на индианеца, го наричат „умиращия човек“.

Да, червенокожата раса умира! От Огнена земя чак до далечните северноамерикански езера лежи възнак на земята болният великан, победен и смазан от неумолима съдба, непознаваща милост. Борил се е срещу нея с всички сили, но напразно. Те са се изчерпали постепенно. Останало му е малко време да живее и конвулсивните движения, които разтърсват периодично голото му тяло, известяват приближаващата смърт.

Имал ли е някаква вина за ранния си край? Заслужил ли го е?

Ако е вярно, че всяко живо същество има право на живот, и ако това се отнася както за всички, взети заедно, така и за отделния индивид, то червенокожият има право на съществуване не по-малко от бледоликия и би могъл да изяви претенция да му се даде възможност за самостоятелно обществено и държавно развитие. Наистина някои твърдят, че индианецът не бил имал необходимите качества за основаване и ръководене на държава. Дали това е истина? Аз казвам, че не е, но нямам намерение да ви предлагам само сухи твърдения, защото целта ми не е да напиша някоя научна студия. Бледоликите са имали време да се развиват постепенно. Лека-полека те са се превърнали от ловци в скотовъдци, а после са станали земеделци и занаятчии. Били са им необходими много векове. Но червенокожият не е имал това време, защото никой не му го е предоставил. От него поискаха да направи един огромен скок от най-долното стъпало на човешкото развитие към най-горното, обаче никой не се замисли, че при този скок той ще падне и ще се нарани смъртоносно.

По-слабият трябва винаги да отстъпва на по-силния – това е един жесток закон. Но тъй като той се проявява от сътворението на света, ще трябва, изглежда, да приемем, че тази жестокост е способна да се повлияе от християнското милосърдие, защото вечната мъдрост, сътворила този закон, е същевременно и вечната любов. А сега имаме ли право да твърдим, че по отношение на измиращата индианска раса някой е показал подобно милосърдие?

Първите бледолики са били не само гостоприемно посрещнати, но са били и почитани от индианците почти като божества. Каква отплата получиха за това червенокожите? Съвсем безспорно земята принадлежеше на тези, които я обитаваха; но тя им беше насилствено отнета. Какви реки от кръв се проляха тогава и каква жестокост бе проявена при това, е известно всекиму, който е чел историята на „прочутите“ конкистадори. А техният пример беше последван и по-късно. Белите пристигаха със сладки думи на уста, но същевременно с наточени ножове в поясите и със заредени пушки в ръка. Обещаваха мир и любов, а сееха омраза и лееха кръв. Червенокожите трябваше да отстъпват педя по педя – все по-назад. От време на време им гарантираха „вечни“ права над „тяхната територия“, но не след дълго отново ги прогонваха оттам – все по-назад. „Купуваха“ земята им, като или изобщо не им я заплащаха, или я заменяха срещу стоки без всякаква стойност, които те не можеха да ползват. Но пък толкова по-грижливо ги привикваха към коварната отрова на „огнената вода“, донасяха им едра шарка и други много по-страшни и отвратителни болести, които сееха смърт сред племената и обезлюдяваха цели села. Ако червенокожият си потърсеше законните права, отговаряха му с барут и куршуми и той отново трябваше да отстъпва пред по-добрите оръжия на белите. Озлобен от всичко това, отмъщаваше на отделни бледолики, които срещаше, и последиците биваха обикновено страхотни кланета, които струваха живота на безброй червенокожи. Така първоначално гордият, дързък, храбър, честен, откровен, винаги верен на приятелите си ловец се е превърнал в дебнещ, недоверчив и лъжлив човек, без да има някаква вина, защото не той, а белият е първопричината и виновникът за всичко това.

Къде са отишли дивите стада мустанги, сред които някога индианецът смело е залавял своя боен кон? Къде може да се видят сега бизоните, които му даваха прехраната, когато населяваха прериите с милиони? От какво живее днес той? От брашното и месото, които му изпращат? Може би щеше да живее от тях, ако в брашното не се намираха гипс или други боклуци. В повечето случаи то не може да се яде. А ако някой път обещаят на някое племе сто „специално угоени“ вола, то по пътя те се превръщат в две или три стари кльощави крави, от които едва ли и някой лешояд би откъснал мръвка. И може ли той, обез-правеният, да разчита на някаква жътва, след като постоянно го гонят и не му оставят никакъв сигурен дом?

Каква горда и красива гледка е представлявал някога индианецът, летящ из безкрайните савани на мустанг с развяна грива, и колко клет и изпаднал изглежда сега, облечен в парцали, които не могат да прикрият голотата му! Той, който нявга, преливащ от сила, се е изправял срещу страшната сива мечка само с нож и томахок в ръцете си, сега се навърта тук и там гладен като бездомно псе, за да си изпроси парче месо или… да краде!

Да, сега той е болен човек, умиращ човек и ние състрадателно стоим и чакаме край мизерната му постеля, за да затворим очите му. Да стоиш край леглото на смъртник, е печална, сериозна работа, но тя става стотици пъти по-сериозна, когато се отнася за една цяла раса. Тогава възникват много въпроси и преди всичко следният: какво ли щеше да постигне тази раса, ако є бяха дали време и пространство, за да развие своите вътрешни и външни сили, своите дарования? Какви ли своеобразни форми на духовна и материална култура ще изгуби завинаги човечеството с гибелта на червенокожата раса? Този умиращ не се приспособи към предлагания му от околния свят начин на развитие, защото беше с характер. Нима затова трябваше да бъде убит, нима не можеше да бъде спасен? За да не измрат, бизоните получиха спасително убежище на север в Националния парк Уайоминг. Защо не предложат на някогашните законни господари на тази земя някакво място, където те биха могли да водят осигурен живот и да се развиват духовно?

Но каква ли полза от тези въпроси пред лицето на смъртта, от която няма спасение! Какво ли биха помогнали упреците там, където вече нищо не може да помогне! Аз мога само да оплаквам, но не мога да променя нищо; мога само да тъгувам, но не мога да върна живота на умрелите. Аз? Да, аз! През дълъг низ от години се запознах с начина на живот на червенокожите, запознах се с един измежду тях, чийто светъл, великолепен и величав образ живее в сърцето ми, в моите мисли. Той – най-добрият, най-верният и най-пожертвувателният от всички мои приятели – беше истински представител на расата, която го беше родила, и загина също така, както загива и тя; животът му угасна, отнет от подлия куршум на негов враг. Обичах го, както никого другиго в света, а и до днес обичам умиращия народ, който бе родил такъв благороден син. Бих дал живота си, ако можех с това да възвърна неговия, също както той беше рискувал стотици пъти живота си, за да спаси моя. Но това не ми беше съдено. Той си отиде, спасявайки както винаги приятелите си. Но той умря само физически и нека тук, в тези страници, продължи да живее тъй, както живее в моята душа той, Винету, великият вожд на апачите. С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, аз ще бъда възнаграден пребогато.

Радебойл, 1892