След първия том на „Винету” от Карл Май, издателство „Сиела” вдъхва нов живот и на друга знакова история за индианци – първи том на класическата трилогия „Синовете на Великата мечка” от Лизелоте Велскопф-Хенрих излиза в ново луксозно издание с твърди корици. Книгата съдържа предговор от председателя на Българско общество по индианистика „Орловият кръг“ Любомир Кюмюрджиев.

След дълги години отсъствие от българския книжен пейзаж първи том от класическата трилогия Синовете на Великата мечка на Лизелоте Велскопф-Хенрих – „Харка – синът на вожда”, излиза в ново луксозно издание.

Авторката Елизабет Шарлоте Хенрих, известна като Лизелоте Велскопф-Хенрих (1901–1979), е родом от Мюнхен, но прекарва по-голямата част от детството и младежките си години в Щутгарт, а по-късно – и в Берлин. Учи икономика и философия в университета „Фридрих-Вилхелм“ (известен впоследствие като Хумболтов), както и древна история и антична литература в Немския археологически институт в Берлин. Притисната от икономическото положение в страната, три години след дипломирането си като доктор по философия – през 1928 г., Елизабет Шарлоте започва работа в Държавното статистическо управление на Германия. Свободното си време посвещава на научна дейност, а по време на Втората световна война е активен антифашист – помагайки на мнозина, преследвани от смъртоносната ръка на Третия райх. Така през 1944 г., докато укрива в дома си избягалия от концентрационен лагер Рудолф Велскопф, Елизабет-Шарлоте се влюбва и след края на войната сключва брак с него. Постепенно тя се завръща към научните занимания, като през 50-те години защитава професура по антична история и започва да преподава в Хумболтовия университет. Впоследствие оглавява катедрата по антична история. През 1964 г. е избрана за действителен член на Академията на науките на ГДР, оставяйки след себе си хиляди страници философски и исторически съчинения, научни трудове, посветени на елинския полис, класите в Древна Гърция, търговските отношения между Древния Изток и античния гръко-римски свят. Името й по цял свят обаче се свързва не с научните й трудове, а с култовата трилогия Синовете на Великата мечка.

Корицата на новото издание на „Харка – синът на вожда” е на художника Дамян Дамянов. За нея е използвано изображение на автентична бойна томахавка на сиуксите с врязана в нея мечешка лапа.

Преводът от немски език е на Цветана Узунова-Калудиева. Изданието съдържа и подробен предговор от председателя на Българско общество по индианистика „Орловият кръг“ Любомир Кюмюрджиев. Той пише: „Моя лична надежда е, че новото издание на легендарните романи може да възвърне онази чиста жажда по приключения и идеали, която томовете на „Синовете на Великата мечка“, изглежда, винаги са пораждали през последните 66 години – при това в толкова различни хора.

Откъс от „Харка – синът на вожда“, Лизелоте Велскопф-Хенрих

Нощта беше тиха и безветрена. Наоколо не потрепваше ни листо, ни борова клонка. Кората на дърветата по откритата на се­вероизток страна на планинския склон беше още влажна, почти мокра; довеяният сняг се беше разтопил от първите лъчи на про­летното слънце. Откъм реката, която лъкатушеше край Черните хълмове, се издигаха мъгли. Те трептяха под мъховете и скали­те, пълзяха между храстите, забулваха дърветата и правеха още по-непрогледни тъмносиния нощен здрач на луната и сенките, хвърляни от шумаците на дърветата, които закриваха блясъка на звездите.

Високо горе на хълма едно индианско момче се беше сгушило до голямо коренище. То стоеше съвсем неподвижно и дивечът го усещаше само по миризмата. Един пор се отби от пътя си, защо­то надуши човека, но совата прелетя безгрижно край изсъхналия дънер, чиято сянка се сливаше със сянката на момчето. Досами него, но без да го досегнат, сноп лунни лъчи хвърляха своята светлина чак до земята, осветявайки леко носещите се мъгли и една ивица земя, широка около разкрач. Това светло петно мене­ше формата си от преминаващите над него мъгли и беше за око­то единственото неспокойно нещо в смълчаната и спокойна нощ. Момчето беше насочило поглед към светлото петно. Сред мрака и самотата на планинската гора всяко друго момче на негово място би потърсило утеха в лунния зрак. Ала Твърдокаменния Харка Нощното око, син на племето дакота, нямаше от какво да се стра­хува сред дърветата, скалите и животните в нощта. Той носеше ножа със себе си и можеше за миг да се изкачи по някое дърво, и това му беше достатъчна защита. Мислите му бяха насочени към нещо съвсем друго.

Сред бледото и несигурно светлинно петно на земята Харка беше разпознал следа от човешка стъпка. Следата беше прясна. Тук, на два часа разстояние от техния бивак над реката, в това нямаше нищо необикновено. Ала следата беше от много голяма стъпка и необикновена и по други признаци. Харка Нощното око не вярваше на собствените си очи. Не го ли лъжеха движението на светлинното петно и мъглите? Той непрекъснато се мъчеше да прецени големи­ната на крака, който беше стъпил тук. Под ръководството на баща му и на по-големите другари от игрите погледът му години наред се беше учил и изострял да преценява всяка следа.

Такова широко стъпало, такава тежка стъпка, за каквато можеше да се съди по тази следа тук, нямаше никой член на ин­дианското ловджийско племе, към което принадлежеше Твърдо­каменното Нощно око. Дори ако момчето предположеше, че не­познатият, който беше оставил следата, се е плъзнал с левия крак по покрития с борови иглички гладък склон и след това с цялата си тежест е потърсил опора върху десния си крак, за да не падне – дори и тогава тази стъпка беше твърде тежка за един индианец. Очертанията и отпечатъците не съвпадаха и по друго със следите от стъпки, които Харка Нощното око познаваше. Петата се беше отпечатала по-дълбоко от пръстите и имаше ръбести очертания.

Харка цял потрепера. Подобни следи от стъпки големите во­еначалници и умни мъже приписваха в своите разкази на враго­вете, на крадците на дивеч и земи, на Дългите ножове, каквито малкото индианско момче още никога не беше виждало.

Харка реши да остане неподвижен на мястото си, докато дой­де баща му. Той го беше изпратил посред нощ от селото да отиде в гората. Момчето не знаеше защо и за какво, знаеше само, че беше заради нещо много важно, и предусещаше, че баща му, бойният вожд на ловджийското племе, искаше да го посвети в една голяма тайна. Решено беше вече – утре бивакът щеше да се вдигне, щеше да напусне гористите планини, за да търси в по-южните прерии нови ловни райони. През нощта, преди да се отправят на път, бой­ният вожд на племето искаше да открие на сина си една тайна на отколешното им гористо родно място.

Предусещането на тайната и непознатата следа, от чиито очертания сякаш дебнеха враждебност и опасност, изопваха нервите и чувствата на единадесетгодишното момче. Баща му не е могъл да знае за тази следа, когато го изпрати да отиде горе в планината.

Нещо изшумоля в короните на дърветата, Харка наостри слух. Помисли си, че навярно две диви котки се гонят наблизо; те тича­ха на всички посоки. Можеше и да са рисове. Зверовете фучаха. Вече бяха съвсем наблизо. Изсъхналото дърво, до корена на кое­то се беше свил Харка, изведнаж се разтърси; единият звяр беше скочил в клонака му. Вторият го последва; едва отекнало, едно яростно фучене замря в приглушено гъргорене. Дивите зверове се бяха вкопчили един в друг и се хапеха. Индианското момче, извило с почти неуловимо движение глава нагоре, наблюдаваше. Правилно беше предположило – бяха рисове. Един сух клон се отчупи. Двата звяра се строполиха, без да се изпускат един друг, преобърнаха се презглава по стръмния склон и чак тогава се от­делиха. Единият побягна напред, вторият го последва след кратко двоумене. Малкият индианец долови дращенето на ноктите им, ко­гато зверовете се покатериха недалеч от него на друго дърво. Още веднъж се чу фучене, после шумът заглъхна в клоните и в нощната гора настъпи предишната тишина.

Харка отново насочи вниманието си към светлинното петно, което луната хвърляше върху горската пръст. И се сепна. Боре­щите се рисове бяха заличили напълно следата от стъпката, кога­то се бяха отърколили на земята.

Той не ще може да я покаже на баща си.

Тъй като нямаше смисъл вече да гледа неотстъпно към място­то на следата, сега Харка мислеше само за идването на баща си и за неговото неизвестно намерение. Уговореният час настъпи. Вождът Матотаупа трябваше да дойде скоро.

Харка се ослуша. Той имаше много остър слух, но баща му въпреки това успя да го изненада. Светлинното петно на земята се закри изведнаж от едрата, смътно различаваща се фигура на вожда. Момчето се изправи и бащата сложи ръка върху рамото му. За миг двамата стояха мълчаливо един до друг. Харка чакаше да разбере ще каже ли нещо баща му. Тъй като бащата мълчеше, той самият каза съвсем тихо:

– Тук имаше прясна следа от човешки крак. Два риса я заличи­ха. Не беше следа от индианец.

Мина доста време, докато вождът отговори:

– Ще внимаваме. Ела.