Obezumeliyat-filosof„Обезумелият философ“ – поредното предизвикателство на френския писател и психолог Лоран Гунел, автор на знаменателния роман „Човекът, който искаше да бъде щастлив“ и на бестселъра „Бог пътува винаги инкогнито“, и двата издадени от „Колибри“!

„Обезумелият философ“ постепенно разгръща непроницаемата драма на Сандро, преподавател по философия, под чийто яростен диктат се изгражда цяла една общност. Разказът ни среща и с прелестната Елианта – загадъчна и дръзка, тя решава да се противопостави на безумието и да защити своята фамилия. „Обезумелият философ“ е завладяваща творба, наситена с хумор и съспенс, която хвърля ръкавица към устоите на съвременната цивилизация.

Лоран Гунел е роден през 1966 г. и освен като автор на книги, съчетаващи умело романовия сюжет със заключенията на популярната психология, той е известен и като социолог и експерт по личностно развитие, преподавател в университета в Клермон-Феран, с подчертани интереси в областта на невролингвистичното програмиране. Убеден, че повечето страхове са плод на човешкото съзнание, Гунел създава магнетични четива, които потапят читателя в съкровения свят на надеждата и му помагат сам себе си да открие и пресътвори.

PHOTO Gounelle 04_2010 CЛоран Гунел – „Обезумелият философ“

Вратата се отвори и в дъното на коридора просветна. Сандро пристъпи напред. Бе разсъждавал дълго и всички разсъждения се свеждаха до едно и също – трябваше да се върне към нормалния живот, да се освести, да гледа напред. Ала това беше невъзможно. Разумът няма власт над емоциите. Не е достатъчно просто да щракнеш с пръсти, за да обърнеш страницата.

Не си представяше докъде ще го доведе всичко това, но трябваше да отиде там. Бе взел решението подир изблика на лудост миналата вечер, когато разтвори широко прозореца на хола в своя апартамент в Манхатън и яростно изхвърли в бездната навън половината книги от библиотеката си, тъй като не можеше да понесе вбесяващия им вид.

Трябваше да отиде там. Със сигурност щеше да е лудост. Нямаше план, не знаеше какви действия ще предприеме, можеше да заплати постъпката с кожата си. И все пак животът му не биваше да продължава така. Иначе щеше да завърши в лудницата или в моргата. Или и двете.

Кабинетът на ректора на Нюйоркския университет бе третият вдясно. Секретарката му се намираше в преддверието. Младата жена се прави с притеснена усмивка, почука дискретно на вратата на шефа си и промълви нещо. Прикани Сандро да влезе вътре и безмълвно затвори след него.

– Нямам много време – усмихна се ректорът към своя посетител  – но моля те, все пак поседни за минутка. Само да допиша тука нещо и ще поговорим.

Широкото помещение бе окъпано в светлина. Тежките метални мебели сякаш потъваха в бежовия мокет като танкове сред подвижни пясъци.

Сандро остана прав, лицето му бе мрачно.

– Трябват ми шест месеца неплатен отпуск – каза той.

Пръстите на ректора застинаха над клавиатурата. Усмивката му изчезна. За миг той замълча, после си пое дъх и се облегна назад в креслото.

– За какво?

– Поради лични причини.

Ректорът отклони погледа си. Сандро забеляза на бюрото гадната сребърна рамчица със снимката на началника и половинката му, широко ухилени. Усети в себе си растяща болка, опита се да я овладее. Не бе моментът да се издънва.

– Сандро, знам, че преживя… тежко изпитание. Знам колко ти беше трудно и…

– Моля те, спести ми съчувствието си.

Просто кажи, че си съгласен.

– Сандро… Винаги съм бил на твоя страна, подкрепял съм те, вярвай ми…

– Да или не?

Шефът му бавно обходи с поглед стаята.

– Затварях си очите за многобройните ти отсъствия през последните месеци… Защитих те, когато забави с един ден устните изпити през юни и се наложи да променяме програмата… Защитих те, когато реагира импулсивно и напълно неподобаващо на случайна забележка на твой колега… Защитих те, когато се разплака насред лекцията в аудитория пред триста студенти…

– Шест месеца неплатен, това е.

Бавна въздишка.

– Сандро, това, което ти се случи, е действително ужасяващо. Нормално е да минеш през период на… голямо объркване, да скърбиш за загубата, но все някога трябва да превъзмогнеш това…

– Именно…

– За да се върнеш към живота, трябва да спреш да предъвкваш миналото. Единствено ако се обърнеш към бъдещето, ще можеш някой ден отново да бъдеш щастлив.

– Вече не знам кое прави щастието. Мога обаче да напиша енциклопедия за нещастието.

– Няма да се съвземеш, ако прекарваш дните си в преповтаряне… На човек, който не те познава, би му се сторило, че се наслаждаваш на това страдание…

– Наистина трябва да не ме познава.

– Просто не знам… Излизай, срещай се с хора, действай, открий перспективи…

– Имам предвид една перспектива и ми трябват шест месеца.

Ректорът се замисли, заозърта се, явно несъгласен.

– Не съм сам тук. Има административен съвет, пред който се отчитам…

Сандро мълчеше с непроницаемо лице.

Шефът му го изгледа вторачено и внезапно придоби угрижен вид.

– Не ми казвай, че искаш да отидеш… там…

Сандро не отговори.

– Ти си луд, напълно луд.

– Налага се, това е единственият изход.

– Проклятие, съвземи се! Знам ли, препрочети Платон, Сенека, Аренд… Да не ти цитирам всички философи, които познаваш по‑добре от мен, препрочети…

– Не ме занимавай с простотии!

– Ама за какво ти е да вървиш там? Има нещо нездраво в подобно удължено преживяване, има…

– Душата ми ще бъде в мир единствено когато сторя каквото трябва.

– Единственото, което ще спечелиш, е, че и с теб ще се случи същото като с жена ти!

Вашият коментар