Да усещаш болката на другите – дарба или проклятие?

Резултати от най-актуалните изследвания в неврологията, психологията и психиатрията ни разкрива мемоарът Огледално докосване (ИК „Сиела”) на д-р Джоел Салинас. Самият Салинас има множествена форма на синестезия, заради която е способен наистина да чувства не само емоционалните, но и физическите преживявания на околните.

След И дъхът стана въздух на неврохирурга Пол Каланити, който бе отличен с наградата на читателите на Goodreads за най-добър мемоар за 2016 г., друг мемоар от лекар жъне успехи на книжната сцена! Огледално докосване на д-р Джоел Салинас хвърля светлина върху най-новото в неврологията, психологията и психиатрията, разкривайки личните преживявания и опит на автора.

Д-р Салинас е невролог, който страда от редкия вид синестезия, наречена „огледално докосване”. При тази наскоро открита от учените неврологична характеристика заболелият чувства на физическо ниво болката на хората около себе си. Това рядко заболяване поставя д-р Салинас едновременно в позицията на лекуващия и на страдащия. Така той става податлив на болката и дискомфорта на пациентите си, които в по-големия си процент са с множество и различни разстройства и тежки физически наранявания. „На съзнателно ниво долавям физическото усещане за до­пира, докато наблюдавам как възниква при друг човек. Осъзнавам умствения процес, който протича, и дори мога да опиша усещането в подробности. Задейства се автоматично, когато виждам: усещам огледалното докосване в частите на тялото си, които кореспондират визуално с онзи, когото гледам лице в лице. Вашето ляво е мое дясно, вашето дясно – мое ляво, също като в огледало. Когато обаче стоим редом с човека, един до друг, местоположението на синестезийното ми докосване по-вероятно е анатомично – лявото е ляво, дясното е дясно – ся­каш сме в едно и също тяло, разяснява Салинас.

Огледално докосване (с подзаглавие „Записките на един лекар, който чувства болката ви”) е откровен разказ за непознати полета в човешкия мозък, които таят преживяванията и отношението ни към света – всичко, свързано с нашите мисли, чувства и съществуване.

Макар авторът на книгата да използва заболяването си, за да разбира по-лесно и да лекува по-успешно своите пациенти, в личния си живот Салинас непрестанно се сблъсква с огромен проблем – размитата от синестезията граница между чуждото и личностното преживяване, която той постоянно се опитва да си постави.

Огледално докосване е увлекателно, интелигентно и състрадателно написано четиво, изпълнено с последните новости в неврологията, психологията и психиатрията.

Преводът от английски език е на Петър Тушков. Корицата е дело на Фиделия Косева.

Откъс от „Огледално докосване”, д-р Джоел Салинас

Сетивност

Предавам себе си.

По време на първата ми седмица като стажуващ медицински служител преглеждах списъка си с пациенти със завежда­щия лекар на смяна, когато в спешната стая беше обявен код синьо. Още преди съобщението по озвучителната уредба над нас да е престанало да отеква, заедно със завеждащия лекар вече изхвърчахме през вратата. Това беше първият ми спешен случай и нямах търпение да се заема с него.

На пода, на две крачки от кабинета ни, лежеше мъж в безсъзнание. Жена му се свиваше ужасено в ъгъла. Млад санитар в сини болнични дрехи дърпаше количка за спешна помощ, по която тракаха консумативи и оборудване. Един от болничните лекари започваше компресии. Навсякъде около мен се чува­ха викове „Електромеханична дисоциация!“. Едва успявах да разбера части от медицинските указания в супата от азбучни съкращения, изкрещени в хаоса, но въпреки всичко полагах усилия да обръщам внимание на всяка абревиатура.

Най-малко имах доброто желание. Вместо това бях погълнат от мъжа със спряло сърце, напълно потопен в телесното преживяване. Усещанията в тялото ми отразяваха усещанията в неговото. Компресия след компресия върху неговите и мои­те гърди. Почувствах как собствените ми гласни струни се стя­гат, когато лекарите пъхнаха тръба в неговото гърло – остър предмет, натикан в моето гърло. Повтарях си отново и отно­во, че мъжът ще се оправи, че ще го спасим. Защото с това се занимаваме в нашата професия. Спасяваме хора. А след като го спасим, уверявах себе си, ще обсъдим какво е свършило работа, стъпки и процедури, които ще мога да повторя следва­щия път, когато още някой се нуждае от спасяване. Но докато лекарят продължаваше с компресиите на гръдния кош, чувствах гърба си, притиснат плътно към балатума на пода, чувствах как отпуснатото ми тяло се огъва под всеки натиск, как се раздува коремът ми с всеки изкуствен дъх, който вкарваше в мен тръбата, както и едно изпразнено, изплъзващо се усещане.

Умирах, но не умирах.

След трийсет минути болничният представител обяви кода. Съпругата на мъжа издаде вик, който беше накиснат в разнищено черно и дъбово. Взирах се напрегнато в тялото на мъртвия човек. Не можех да помръдна. Лежах там с него мъртъв и изпитвах отсъствието на усещания в собственото ми тяло, отсъствието на движение, отсъствието на дишане, пулс, каквото и да е цялостно чувство. В тялото ми нямаше нищо друго освен оглушително отсъствие. Трябваше да изляза поне за малко. Трябваше да упражня собствената си воля, за да за­почна да дишам.

Избягах в най-близките тоалетни, където паднах на колене и почувствах как останалата част от тялото ми се надига към лицето. Повърнах. Повръщах, докато в мен не остана нищо, но продължавах да се опитвам да повърна. Бях жив, макар да имах усещането, че съм умрял. Чувствах го, без всякакво съмнение, със същата сигурност, с каквато чувствах сълзите и слюнката, които в този момент капеха от мен по пода на тоа­летната кабинка. Противоречието отново стегна стомаха ми на възел. Трябваше да престана. Останалата част от екипа щеше да се запита какво ли се е случило с мен.

Поех си дълбоко дъх. Пуснах водата, за да отнесе всичко, което току-що бях изхвърлил, след което се вторачих в отра­жението си по повърхността ѝ. Докато водата се успокояваше, същото се случваше и с мен. Още един дълбок дъх. Станах и измих лицето си. Взрях се в огледалото. Това бях аз, казах на отражението си, това беше моето тяло. Бавно започвах да се въплътявам отново, да се нагаждам към допира на дрехите по кожата ми, към разположението на ръцете и краката ми, към тежестта на собствената ми плът, окачена по моите кости – това са моето сърце, моят пулс, собствените ми вдишвания и издишвания. Бръмченето на диспенсъра за салфетки беше по­следното, което чух, преди да приключа с избърсването и пре­живяното. Нямаше да позволя на нещо подобно да се случи от­ново. Пациентите разчитаха на мен. И трябваше да бъда там за тях. Възнамерявах да изтърпя всичко и да отида отвъд болка­та, отвъд смъртта, отвъд всяко страдание, което изпитам, за да се протегна към тях и да ги лекувам в разгара на болестта им. Осмислянето на ехото от нечия друга възможно най-мрачна и най-отчаяна болка се причисляваше към отговорностите, които ми се полагаха, след като се прибера у дома. Докато вратата се затваряше зад мен, си поех един последен, дълбок дъх.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here