ИК БАРД представя „Отмъщението на императора“ от Клайв Къслър и Бойд Морисън – приключение от поредицата „Досиетата „Орегон“!

Хуан Кабрило и неговият екипаж от фалшивия товарен кораб „Орегон“ се изправят пред най-големия си случай – изпълнен с насилие банков обир е извършен по време на Голямата награда на Монако.

Преследването започва и едва тогава те разбират мащаба на заговора. Банковият обир е само първата стъпка от чудовищен план, който може да доведе до гибелта на милиони и да предизвика колапса на световната икономика.

В основата на чудовищния план е един удивителен документ, откраднат от Москва по времето на катастрофалното нахлуване на Наполеон в Русия…

След двеста години документът може да се окаже причината, която даповали Европа на колене!

Къслър трудно може да бъде победен в неговата собствена игра.

Дейли Мейл 

Никой не го прави по-добре от Къслър. Никой!

Стивън Кунц

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Остров Света Елена

28 април 1821

Лейтенант Пиер Дьолакроа се наруга за прекалената си самоувереност. Беше поел огромен риск да плава в сумрака преди разсъмване, защото се надяваше да се приближи с няколко мили до заострените стръмни скали откъм северната страна на Света Елена преди да е изгряло слънцето. Британска фрегата, един от единайсетте кораба, които охраняваха далечния остров, се появи иззад брега и се насочи към тях. Ако подводницата му беше открита преди изгрев на повърхността, мисията да освободи Наполеон от изгнанието щеше да приключи още преди да е почнала.

Дьолакроа свали бинокъла и се провикна надолу през люка:

– Подгответе подводницата за потапяне.

Трима души бързо свалиха платното сред поривите на вятъра. Яркото слънце вече светеше зад гърба на Дьолакроа. Той хвърли последен поглед на фрегатата, преди да слезе долу и да затвори капака на медния люк. Ноздрите му потрепериха от миризмата на гранясало, излъчвана от петнайсетимата души, натъпкани в тесните помещения.

– Видяха ли ни? – попита Ив Бомон и челото му се сбръчка от тревога. Макар гласът му да беше спокоен, очите му се стрелкаха към затворения люк и издаваха безпокойството му. Опитният алпинист беше стоял равнодушно върху тераси на височини, които биха накарали обикновен човек да припадне от страх, но идеята да се потопят обгърнати от куха тръба от метал и дърво го ужасяваше.

Дьолакроа не страдаше от подобна клаустрофобия и това бе една от причините да оглавява мисията на първата в света действаща подводница.

– Бомон, ще разберем навреме дали са ни забелязали, или не.

Скоро щяха да разберат и дали подводницата ще устои на потапянето в открития океан. Тя беше изградена на основата на плановете, използвани от американския инженер Робърт Фултън да представи идеята за воюване с подводници пред военноморския щаб на Наполеон. Дьолакроа бе кръстил своя дълъг петнайсет метра плавателен съд „Скат“.

Беше дошло време да разберат дали пристанищните изпитания на потапянето, които „Скат“ беше издържал с лекота, ще съответстват с представянето на подводницата в открито море.

– Капитане, всички люкове са затворени херметически – докладва мичман Вилньов, първият помощник на Дьолакроа. – Шнорхелът е затворен и херметизиран.

– Готови на баластните помпи.

Двамата корабни инженери се приготвиха да задействат ръчните помпи, които щяха да вкарат водата в празните баластни цистерни, докато Дьолакроа държеше лоста, който контролираше руля. Бомон и техният втори пътник, който през цялото време носеше черна маска, за да опази самоличността си в тайна, се притиснаха към корпуса, за да не пречат.

Дьолакроа пое дълбоко дъх и каза:

– Потапяне!

Инженерите завъртяха манивелите на помпите и след няколко минути водата започна да залива двата прозореца на наблюдателната кула на „Скат“. Дървените части на плавателния съд започнаха да пукат, докато се приспособяваха към налягането, което ги притискаше от в сички страни.

– Да си в кораб под водата не е естествено – измърмори един от моряците. Острият поглед, с който го стрелна Дьолакроа, го накара да млъкне.

Дьолакроа изчака докато външната линия, закачена за един поплавък, показа, че са потопени на шест метра под водната повърхност, и чак тогава нареди:

– Спрете.

„Скат“ спря и пукането също спря.

Сега можеха единствено да чакат. Като се изключеше покашлянето от време на време на някой от членовете на екипажа, вътрешността на „Скат“ беше призрачно тиха. Дори успокоителното плискане на водата по корпуса вече не се чуваше.

Слънцето вече се беше вдигнало и им предоставяше достатъчно светлина през дебелите два сантиметра и половина стъкла в наблюдателната кула, потопена под водата, така че повече не беше нужно да свети фенер, за да се вижда във вътрешността на подводницата. Сега можеха да останат до шест часа под водата преди да се наложи или да разтегнат тръбите на шнорхела, или да изплуват на повърхността за въздух.

Два часа след началото на бдението им над тях мина сянка. Дьолакроа присви очи през прозореца и успя да различи корпуса на фрегатата на не повече от трийсет метра от тях, платната ѝ засенчваха подводницата от слънцето.

Всички движения в подводницата замряха; екипажът очакваше нападение. Всички гледаха нагоре към тавана, все едно можеха да видят през него заплахата над тях.

Очите на Дьолакроа бяха впити във фрегатата в търсене на признаци, че тя се насочва към тях. Вместо това курсът ѝ остана непроменен. След няколко минути се изгуби от поглед. От крайна предпазливост Дьолакроа изчака още три часа, преди да заповяда шнорхелът да бъде разгънат. С обновения запас от въздух останаха под водата до спускането на мрака. „Скат“ изплува в нощта, осветявана от лунния сърп. Дьолакроа се зарадва, че не се виждат никакви светлини.

Обърна се да погледне назъбената стръмна скала Черната точка, която се издигаше наблизо. Северната ѝ страна се извисяваше на сто и петдесет метра над морето. Беше тренирал месеци наред с алпиниста Бомон, обаче сега, когато видя скалистия зъбер с очите си, за пръв път се усъмни в мисията.

Бомон се присъедини към него в люка и кимна, докато оглеждаше стръмната скала.

– Можем ли да я изкачим? – попита Дьолакроа.

– Да – отговори Бомон. – Това не е Матерхорн. И ще е по-лесна за изкачване от Монблан, който съм катерил три пъти.

Вместо това скрито проникване Дьолакроа би предпочел истинско нахлуване в острова. Обаче щеше да има нужда от десетки военни кораби и десет хиляди войници, за да може да се надява на успех. Две хиляди и осемстотин войници и петстотин оръдия пазеха единствения затворник на хиляда и двеста мили от най-близката суша. Това превръщаше Наполеон Бонапарт в най-добре охранявания човек в историята. Вероятно щеше да е много по-лесно да отвлекат английския крал.

Екипажът се струпа на палубата, за да вдиша свеж въздух.

Спуснаха корковите кранци, които трябваше да предпазят „Скат“ от блъскане в оголените скали, и спуснаха котвата.

Дьолакроа прехвърли през рамо намотка здраво тънко въже. Бомон направи същото. Закачиха между тях обезопасяващото въже. На палубата беше струпано повече от хиляда и петстотин метра въже и едно приспособление, което приличаше на детска люлка.

След като Дьолакроа му кимна, Бомон стъпи върху най-близката скала и започна да се изкачва. Когато се изкатери на три метра, Дьолакроа го последва. Продължиха методично да се катерят по извисяващата се скала, като заобикаляха, когато се наложеше, някой особено стръмен участък. Бомон напредваше сякаш без особени усилия и се спираше само за да осигури малко почивка на Дьолакроа. Той се подхлъзна само веднъж, но обезопасителното въже го спаси от падане и смърт.

Обикновено, когато беше сам, на Бомон му трябваха четирийсет минути, за да изкачи сто и петдесет метра. Обаче липсата на опит у Дьолакроа ги забави и изкачването отне повече от час.

Когато се озоваха на върха на стръмната скала, Бомон заби в камъка стоманен клин с халка. След това закачи за него макара и завърза двете намотки въже една за друга. Прехвърли въжето върху ролката преди да го закотви с метална тежест, боядисана яркожълто. После пусна въжето надолу, за да се увери, че стига до подводницата. Дьолакроа не забеляза кораби на хоризонта и даде знак с малък флаг на моряците да закачат за въжето друго, по-дебело.

Щом получиха сигнал, че всичко е готово, те издърпаха тънкото въже, докато краят на дебелото не стигна до тях, и отново сигнализираха.

Изкачването на мускулестия маскиран мъж беше мъчително бавно. След десетина минути непосилна работа Бомон хвана здраво въжето, докато Дьолакроа вдигна маскирания мъж на върха и му помогна да излезе от уреда, който приличаше на дървена люлка, известна и като боцманско столче. Отделна дъска беше вързана зад него, та Дьолакроа да стъпи на нея, когато вечерта започне да се спуска.

– Този да не е ням? – попита Бомон и посочи с пръст маскирания мъж.

– Платили са му да мълчи – отговори Дьолакроа. – Както на теб платиха да ме качиш тук. Сега, когато си свърши работата, искам да ти благодаря.

Вашият коментар