Още с дебютния си филм „Завръщане” (2003 г.) Звягинцев бива възхваляван от критиката. Обявен е за наследник на Тарковски, макар и самият той да казва, че черпи вдъхновение и от Бергман, Куросава, Антониони, Бресон… Творбите му са много свойствени и по нищо не приличат на филмите, излизащи в Русия преди и от началото на XXI век.

Същината на сюжета на „Завръщане” може да се разкаже с едно – две изречение – баща на две момчета се появява внезапно за пръв път в живота им и решава дда ги заведе на пътешествие, за да си възвърнат изгубените години. Филмът е заснет в стила на „road movies”. Главните герои във филма са бащата (Константин Лавроненко) и двамата му сина Иван (Иван Добронравов) и Андрей (Владимир Гарин). Ако филмът беше американска продукция заложените теми и мотиви може би щяха да бъдат сближаването на син с баща, житейските уроци, които отецът предава на синовете си, съзряването на момчетата покрай него. Но, не, Звягинцев е твърде далеч, за да ни илюстрира клишета от такъв тип. Той ни представя филм, който се характеризира с остранностяване, защото илюстрира свят, носещ всички признаци на нормалност, но въпреки това бива разтълкуван многозначно от зрителя.
thereturn1„Завръщане” е различен от обичайните филми – еднодневки. При гледане на филма у възприемателя, т.е. зрителя, удивлението е задължително. В „Завръщане” действието сякаш се развива на друг свят, на друга планета – времето и пространството са заместени с метафизичното, битието е заменено от небитието. Атмосферата е потискаща – Звигинцев е решил да използва естествени звуци от природата и естествени светлини.
„Завръщане” е притча за безбащинството, за последиците от това да растеш без баща, както и за сложните отношения на семейство с вътрешни конфликти, които им пречат да покажат близост помежду им. Сериозна роля във филма играе и природата с нейните ненарушими закон, на които човек е длъжен да служи.

Screen-Shot-2014-11-23-at-2.21.41-AM

Както вече споменах – критиците намират много общи черти между Звягинцев и Тарковски. Аз обаче в „Завръщане” откривам намигване по – скоро към Антониони. Да вземем например филма на Антониони „Приключението” (1960 г. ). В него главната героиня на изчезва безследно още в началото на филма. Не се разбира нито как и нито защо. Във филма на Звягинцев има обърнат мотив – не се разбира къде е бил бащата и защо се завръща. За куфарчето на отеца във филма – също не се разбира неговото предназначение. Тези недоизказаностти не са сложени случайно – те са предопределени да ни разкрият конфликтите, които ще настъпят между героите.

Следващият филм на Звягинцев „Изгнание” (2007 г.) отново има пространствена и времева небитийност – не се знае къде се развива всичко, което тече на екрана. Диалогът отново е в дефицит, което, лично според мен, е в плюс на филма. В „Изгнание” Звягинцев отново ни разкрива отношенията в семейството, като сега набляга на тези между съпруга и съпругата и тяхната отчужденост и необщителност.

4628470274

И тук сюжетът може да се разкаже с няколко думи – Алекс (Константин Лавроненко) разбира, че жена му (Мария Боневие) е бременна. Той не вярва, че детето е от него принуждава съпругата си да направи аборт. След това следва флашбек, в който се разбира, че детето действително е на Алекс,но… твърде късно.
Звягинцев често прибягва до едрия план на изобразяване. Операторът Михаил Кричман се фокусира върху очите на героите, сякаш те говорят вместо езика. Филмът е „студен”, интересното е, че ключовите моменти във филма се случват „зад кадър” и за нетренирания зрител остават необясними.

THE BANISHMENT, (aka IZGNANIE), Konstantin Lavronenko, Maria Bonnevie, 2007. ©Intercinema XXI Century

Както и във всички филми на „Звягинцев” заглавието може да послужи и като метафора – в изгнание отиват, тези които не могат да обичат, които са ампутирани са от чувства и равнодушни един към друг. Героите доброволно решават да отидат навътре провинцията – това може да се тълкува като отказ от живота, който са водили до този момент.

С третия си филм „Елена” (2011 г.) Андрей Звягинцев лека – полека започва да навлиза в бита на руснака. Филм, красиво заснет (оператор е отново Михаил Кричман), с изящната музика на Филип Глас, но същевременно е и тежък за гледане. Звягинцев създава филм за разпадането на човешките ценност, прави опит да обрисува за нахлуването на  Апокалипсиса у човека. Звягинцев ни насочва вниманието върху Eлена,  възрастна жена, която води спокоен живот в своя апартамент. Живее заедно с втория си съпруг си Владимир . Всяка вечер тя прекарва часове наред гледайки телевизионни сериали, докато мъжът й гледа спортни предавания в съседната стая. Сутрин се събуждат, закусват заедно и водят бегъл разговор. Елена е свикнала с този начин на живот и единственият й проблем е алкохолизираният й син. Той живее заедно със своето семейство в бедно предградие на града и постоянно е в затруднено финансово положение. Веднъж месечно Елена посещава внуците си и дава пари на сина си. И това се повтаря години наред, до момента, в който Владимир не получава сърдечен удар.

9aee9b44a1e51a268dd3ed019fe6b864

Къде обаче е Апокалипсисът? Той е вътре в хората. „Елена” ясно и категорично по песимистичен начин ни разкрива, че злината и егоизма са водещи. Това е филм, в който, за съжаление, доброто е победено от злото, любовта е победена от отчуждението и себичността. Красноречив е и последният кадър във филма – угасването на светлина, като на преден план е окапало дърво. Това е метафора, че Апокалипсисът е надделял над самия индивид, окапала е емпатията и е угаснала нежността му.
Във филма положителни герои няма. Зрителят няма на кого да симпатизира и да се идентифицира – нито на жената (Надежда Маркина), убила съпруга си (Андрей Смирнов), за да угоди на сина си, нито на хладния и студен съпруг, нито на мързеливия сън (Алексей Розин), нито на своенравната дъщеря, загубила връзка с баща си (Елена Лядова). Липсата на любов между тях е причината да настъпи Апокалипсиса.

0_1001f3_b1382776_orig

„Елена” рисува ярък контраст между социалните слоеве в Русия – може би за пръв път Звягинцев е проявява социална ангажираност. Дори самата Елена и съпругът и са от два различни слоя – имат различни разбирания за живота, притежават различни ценности. Звягинцев безкомпромисно ни показва обаче, че няма значения социалния слой на човека, разкрива ни че човешкото ежедневие е като в джунгла – оцеляват най-силните и най-хитрите; илюстрира ни, че хората по – скоро биха загубили морала си, отколкото да живеят в искреност и любов.

Последният засега филм на Андрей Звягинцев е широко дискутираният „Левиатан“. Сюжетът е изграден около Николай (Алексей Серебряков), който заедно с жена си Лилия (Елена Лядова) живеe в малък северен град край Баренцово море и има автосервиз. Когато кметът на града се опитва да събори къщата и да конфискува имуществото му, Коля моли за помощ свой стар приятел, адвокат в Москва (Владимир Вдовиченков).

Leviathan

Във филма е продължена идеята от „Елена” и Звягинцев отново „стъпва здраво на земята” – в битието на руснака. Докато „Елена” бе насочен към моралната заседналост на индивида, то „Левиатан” е и срещу моралната заседналост на държавата и нейните институции. Силно повлиян от Библията и от обществено-политическото съчинение „Левиатан” на Томас Хобс (който си служи с Библията и за него Левиатан е метафора), филмът е проекция на това, което се случва в обществото. Докато го гледах бях сигурен – това е най – страшният филм, който вкарва в джоба си много филми на ужасите. Тъй като  е точно такъв – предава чувство на безнадеждност и песимизъм, филм, който ни кара да губим вяра в хората. Филмът е критика срещу лицемерните отношения между ближни, срещу местната власт, срещу църквата, срещу алкохолизирания руснак, срещу всичко и пр.

leviathan-2014-vodka-scene

Неслучайно Звягинцев казва, че да живееш в Русия е като да стъпваш в минно поле – знаеш, че е опасно, но въпреки това продължаваш да вървиш. Филмът е критика срещу бюрокрацията, срещу държавата, която не закриля своите граждани. Според Хобс Държавата трябва да закриля отделния индивид, да защитава неговите интереси, при Звягинцев Левиатан от съчинението на Хобс е мъртъв, престанал е да изпълнява своите функции, а когато Левиатан не функционира настъпва борба между хората – всеки срещу всеки.Творбата на Звягинцев е с продължителни кадри, а музиката, дело отново на Филип Глас, с изключение на откриващите и закриващите надписи, отсъства. „Левиатан” е много тежък и натоварващ, филм, с ясното послание, че злото се е вкоренило в хората и трудно може да бъде победено.

И да обобщя – четирите филма на Андрей Звягинцев могат да се разгледат като метафори,изградени върху човешки и политически драми. Първите два, „Завръщането” и „Изгнание” са в непознато време и пространство, в небитието, не засягат в частност руската душевност. „Елена” и „Левиатан” са чисто битийни филми, примесени с библейски привкус, метафори на моралната деградация не само на отделния индивид, но и на държавните институции.