Златната поредица „Под знака на любовта“, която миналото лято направи фурор на пазара, продължава през сезон 2017 с нови пет класики в жанра сантиментална проза, обещавайки да нажежи летните страсти. В книжната серия влизат световноизвестни заглавия на обичани автори, вълнували с талантливо написаните си истории поколения читатели. Това са заглавията: „Другото лице на любовта“ на Джордж Гибс, „Изваяни в страст“ на Анри Ардел, „Прелъстителят“ на Емил Ришбург, „Греховни нощи“ на Ани Виванти и „Морски екстаз“ на Валънтайн Уилямс.

Всеки четвъртък от 20 юли до 16 август на книжния пазар ще излиза по един от петте забележителни ретро романа под знака на Издателство Милениум. Дизайнът на атрактивните корици, примамващи с тръпнещи тела, е на художника Николай Киров.

Премиерните книги, събудени за нов живот, сякаш ни потапят във филми от зората на ХХ век. Историите интригуват с авантюристичните си и екзотични сюжети. В романите кипи пламенна любов, раздираща болка, мъст, ревност и изненадващи обрати. Някои от заглавията наистина са пренесени и на кино. Те са залегнали в сценариите на касови холивудски ленти от епохата на нямото кино. Декор на действието са столични мегаполиси, лъскави хотели и луксозни плажове в скъпи курорти. Красиви европейски, американски и азиатски дестинации са местата, в които се развиват бурните истории на влюбени, красиви и драматични образи. Героите – благородници и авантюристи, ще ви поведат към своя непознат и омагьосващ свят. Техните времена очароват и днес романтиците с отношения, в които гордостта, достойнството и общественото мнение играят важна роля, а галантността и джентълменските обноски са задължителни.

Пилотната книга от серията „Другото лице на любовта“ е за съдбата на две сестри, оплетени в драматичен любовен триъгълник, в който се чувстват обречени. Красивите Джоан и Поли Фриман са пълни противоположности – едната е отговорна и горда, а другата – фриволна авантюристка. Въпреки това и двете се влюбват в един и същ човек – провинциален чаровник, израснал до сенатор в американския Конгрес. Джоан мъченически заплаща висока цена за греховете на Поли и се обрича на дълго изгнание. Възможно ли е да получи щедра отплата от съдбата или тайните сенки на миналото ще я завлекат в дълбините на нейната несъществуваща вина?

Парламентарни колизии и мътни бизнес кроежи внасят нюанс на политически трилър в книгата, която е образец в романтичния жанр.

Джордж Гибс (1870-1910) е известен американски писател, илюстратор, художник и сценарист. Автор е на близо 50 популярни романа с приключенски, романтичен и шпионски сюжети. Над десет от тях стават кино хитове, други самият той илюстрира талантливо.

През 1925 г. по романа „Другото лице на любовта“ е заснет холивудски ням филм, лентата на който обаче не е запазена. Гибс е съсценарист на продукцията, режисирана от номинирания два пъти за „Оскар“ режисьор Хенри Кинг. В ролята на Джоан е Алис Тери, която по-късно се прочува и като режисьор. В кожата на Поли влиза Дороти Себастиан, която пък освен филмова е и известна драматична актриса. Филмът става блокбъстър и се нарежда сред легендите от епохата на нямото кино.

 

 

 

 

 

 

 

 

Холивудските диви Алис Тери (вляво) и Дороти Себастиан.

Плакат на филма, заснет по романа „Другото лице на любовта“

ОТКЪС

Джоан и Поли
Макар Джоан и Поли Фриман съвсем да не приличаха на собствените й дъщери, госпожа Бен искрено се привърза към двете девойки. Познанството им, което започна във влака, бързо се превърна в приятелство и бе решено да продължат пътуването си заедно.
Докато пристигнаха в Банф, историята на двете семейства беше почти разказана или отгатната чрез намеци. Джоан Фриман разбра, че госпожа Бен има честолюбиви планове за дъщерите си.
Чикагското предградие, в което момичетата й бяха израснали, вече не отговаряше на грамадното богатство, наскоро натрупано от мъжа й – Август Бен, от бизнеса му с консерви. Вашингтон бе целта на госпожа Бен и тя вече бе наела разкошна къща там за предстоящия сезон. ДжоанФриман се забавляваше с желанието на новоизпечената милионерка да въведе на всяка цена дъщерите си във висшето общество. Но с душевната си добрина госпожа Бен неволно предразположи девойката към себе си. Самата тя научи много за съдбата на сестрите Фриман, чиито независимост и житейски опит бяха в рязък контраст с нейното бедно и скучно минало. Семейство Фриман, както изглеждаше, явно винаги са били богати – не чак толкова, колкото отскоро беше нейният мъж, но достатъчно, за да водят охолен живот в Ню Йорк, да пътуват и да живеят така, както им се иска. Джоан беше на двайсет и две години, Поли – на двайсет. Преди четири години те бяха изгубили почти едновременно и двамата си родители. През първата година след смъртта на майка им с тях живееше възрастна компаньонка, с която девойките се разделиха след известни неприятности, за които виновна беше Поли.
Джоан разказа това със самоувереност, която шокира госпожа Бен. Но във възгледите на девойката имаше такава чистота и откритост, така че госпожа Бен я слушаше с неволна симпатия, макар и без одобрение. Подкупваше я също чувството на отговорност към по-малката сестра, което, както изглеждаше, у Джоан бе много силно. В минута на откровеност, предизвикана от майчинската добрина на слушателката, девойката й разказа, че на смъртното ложе на майка им тя обещала да обича и пази Поли.
Поли беше вятърничава и лекомислена, но Джоан, както изглежда, не се съмняваше във влиянието си над нея и способността си да изпълни даденото обещание.
В Банф госпожа Бен с дъщерите си и сестрите Фриман отседнаха в един и същ хотел. Джоан остави Поли на грижите на госпожа Бен и замина за две седмици при приятели. Поли, за най-голямо смущение на госпожа Бен, изчезна от хотела една сутрин, като остави само кратка бележка, че отива на гости у семейство Проктър. Възрастната жена се разкайваше, че е поела отговорност за безотговорното момиче.
За всичко това и за много други неща си мислеше госпожа Бен, докато седеше с плетка в ръце на верандата на хотела. Мислите й бяха прекъснати от внезапното появяване на Поли.
– Мила госпожо Бен! – зачурулика девойката, като зати­ча по стъпалата на верандата. – Вие, навярно, вече сте престанали да се надявате, че някога ще се върна!
Като се наведе, Поли целуна госпожа Бен по бузата.
– Добре ли прекарахте, мила моя? – попита я изненадана тя.
– О, чудесно! Семейство Проктър утре продължават пъту­ването си и реших, че е по-добре да се върна при вас! Мери пристигна ли вече?
– Не, мила. Чакам я вдругиден.
– А! – учуди се девойката.
Тя седна на каменната ограда на верандата и каза:
– Искам да ви помоля за едно нещо, госпожо Бен!
– Да, Поли. С удоволствие ще направя за вас каквото мога.
– Ето какво. Много бих искала да не казвате нищо на Мери за отсъствието ми! Тя страшно ми дотяга с въпроси. При това не одобрява семейство Проктър.
– Но Натали и Софи навярно ще й споменат!
– Не, ако ги помоля да не казват нищо. Нали нямате нищо против?
Госпожа Бен мълчеше, като обмисляше молбата на Поли.
– Всичко това няма голямо значение, щом се върнах, нали? – хитро настоя девойката.
Възрастната дама се усмихна, като отстъпи на мол­бата. Поли я гледаше толкова ласкаво и умолително.
– Добре – каза госпожа Бен, като се засмя. – Но при условие, че ще ме освободите от отговорност!
– О, разбира се! Колко сте мила! – каза Поли и горещо прегърна добрата жена.
Няколко дни след завръщането на Джоан Фриман госпожа Бен започна да се готви за заминаване, трябваше да се връщат у дома. Преди да се раздели с младите си приятелки, тя поиска да им покаже доброто си разположение и да скрепи новото приятелство. Покани ги за няколко дни на гости в дома им, в Чикаго. Семейство Бен се бяха преместили от скромното жилище извън града в голям чикагски хотел, докато чакаха да се освободи голямата им нова къща, наета във Вашингтон. Джоан прие, след като попита сестра си, защото въпреки всичко нежно я обичаше. Поли беше егоистка. Но коя съвременна девойка не е егоистка? Джоан се упрекваше за характера на Поли, защото неразумно я глезеше, но бе уверена, че и Поли я обича повече от всеки друг. Ако се пренебрегнеха честите караници, които бяха следствие от силния характер на Джоан, Поли винаги бе откровена и доверчива с нея.
Но в Чикаго прищевките на Поли причиниха много неприятности на Джоан. Госпожа Бен правеше всичко, което зависеше от нея, гостенките й да останат доволни. Времето минаваше неусетно. Вечерите, разходките и театрите забавляваха девойките. В магазините, купувайки нови рокли на дъщерите си, госпожа Бен се ръководеше от съветите на Джоан и Поли. По друго време това би доставило голямо удоволствие на по-малката сестра, но сега нищо като че ли не можеше да я разсее. Кратките минути на радост се редуваха с лошо настроение. Момичето не обръщаше никакво внимание на детската дружба на Натали, която я обожаваше, и понякога отвръщаше рязко дори на любезната госпожа Бен.
След няколко седмици, когато се върнаха в Ню Йорк, Джоан се убеди, че с Поли не всичко е наред. Изблиците от трескаво веселие се сменяха с апатия. Момичето прекарваше в спалнята си по цели дни и не искаше да вижда никого. Избягваше дори Джо Дрейк, с когото преди усилено флиртуваше. На въпросите на Джоан отговаряше едносрично и с нежелание. Най-после, като издебна подходящ момент, Джоан отиде при сестра си с твърдото намерение да разбере дали има нужда от приятелска помощ или от лекарски съвет.
Тя влезе в стаята, без да почука.
– Поли! Кажи ми какво има? Какво ти е? Измъчваш ли се от нещо?
Девойката потрепери и вдигна глава.
– Нищо ми няма. Откъде ти хрумна това? Защо пък да не мога да си почивам в стаята, щом ми е приятно?
В гласа й звучаха истерични нотки. Усещаше се, че напират сълзи. Нека, помисли си Джоан, това все пак е по-хубаво от мълча­нието. На нея ще й олекне, когато заговори.
– Поли – нежно настоя тя, като прегърна сестра си, – знаеш, че те обичам повече от всичко на света. Защо не ми кажеш какво криеш от мен?
Поли се трогна от сестринската ласка. Захлипа и скри лицето си във възглавницата. Джоан коленичи пред кушетката, като утешаваше сестра си от все сърце.
– Кажи ми, мила Поли! – меко настояваше тя. – Довери ми се. Кажи ми всичко.
– О, не мога – чу се сподавен отговор. – Не мога.
– Искам да ти помогна. Уверена съм, че мога да ти помогна. Обещах да се грижа за теб,
Поли, и ще удържа на думата си каквото и да стане. Кажи ми какво ти тежи! Ще направя всичко, за да бъдеш пак щастлива!
– О, Джоан, Джоан! Срам ме е да те гледам в очите.
Бавно, с голямо усилие Поли разказа историята си. Джоан остана като вцепенена.
– Трябва да ми помогнеш, Джоан – страстно зашепна по-малката сестра. – Постъпих като луда. Но и много други момичета правят така.
– По-тихо, Поли! Не бива! Остави ме да се опомня!
По-голямата сестра бавно стана и се приближи до прозореца.
– О, Джоан, не бъди така безсърдечна! Ако не беше заминала от Банф, това никога нямаше да се случи.
– Боже мой, нима си мислиш, че не разбирам? Не ме упреквай, и без това ми е доста тежко! Аз съм виновна за всичко! Трябваше да не те оставям сама! Но защо?! О, Поли, как можа?
– Мислех, че го обичам.
„Подлец!“ – прошепна Джоан с омраза.
– Джоан, той не е виновен! Аз не постъпих добре, не мога да допусна да го осъждаш. Той ме обичаше, знам. Искаше да се ожени за мен. Но аз се уплаших и заминах. Страхувах се, че ще отстъпя и че наистина ще се омъжа за него.
– Това би било спасение за теб! – Джоан крачеше напред-назад из стаята, като кършеше ръце. – Поне би избегнала позора!
Тя се спря и погледна сестра си в очите:
– Къде е той сега?
Поли махна с ръце:
– Не знам. Откъде да знам? Нима искаш да го намерим?
Очите на Джоан светнаха решително.
– Ние трябва да го намерим! Трябва! – каза Джоан.
Джоан напълно съзнаваше отговорността си. Преди четири години тя смело пое грижата за сестра си, като не се съмняваше в силите си, уверена, че нейната любов ще запази лекомислената девойка от житейските бури.
Тя се опита да убеди сестра си да отидат заедно в Банф, да намерят Стив и да уредят всичко. Но Поли не искаше и да чуе за това. Джоан я моли, сърди се, плака. Поли оставаше непреклонна в упорството си. Най-после, като се отчая съвсем, Джоан реши да отиде сама в Банф.
Във влака, който я отнасяше на запад, тя мисли много, крои различни планове, но всичките й мисли свършваха с безплодни самообвинения. Не можеше да осъжда госпожа Бен. Поли беше заминала, без да си направи труда да я предупреди. Разбира се, не съществуваше никакво семейство Проктър. Поли го беше измислила, но госпожа Бен не можеше да знае това. Не можеше да знае също, че девойката бе отишла на езерото Луиза. Нямаше кого друг да осъжда, освен самата Поли и себе си. Трябваше да знае, че не бива да оставя сестра си без надзор. Поли винаги е била вятърничава и поривиста – опасни качества за мило­видно момиче, но все пак не би дръзнала да направи това, ако беше останала с нея в Банф.
Изпълваше я страх и омраза, докато си мислеше що за среща я очаква в края на кошмарното пътуване. От заплетените описания на Поли мъчно можеше да се разбере що за човек е този, когото търсеше. Екскурзовод в хотела на езерото Луиза, висок, със сини очи и кестенява коса на име Стив. Джоан не знаеше нищо друго за него, но се надяваше, че това ще бъде достатъчно, за да го намери. Съзнаваше, че трябва да го открие на всяка цена и със заплаха, подкуп, молби да го накара да дойде в Ню Йорк.
Когато пристигна в Банф, Джоан сякаш беше остаряла с няколко години. Горчивината и съзнанието за отговор­ността, която носеше, угасиха предишната ѝ жизнерадост.
В тихото селище Джоан с мъка позна веселия, препълнен с хора курорт, който напусна преди два месеца.
На рецепцията на хотела зад масата седеше човек, когото тя беше виждала, и прелистваше документи. Като се представи с чуждо име, Джоан седна в едно кресло и изложи целта на посещението си.
– Стив? Хм, да, помня го. Той напусна в средата на сезона. Висок, пред­ставителен човек.
Какво желаете от него, госпожице? – попита рецепционистът учтиво.
Джоан се беше подготвила за въпроса и отговори с усмивка:
– Това няма значение, нали?
– Разбира се, разбира се. Попитах, защото той ни напусна ненадейно, в най-оживеното време, когато и без това не стигаха екскурзоводи. Ние му дължахме заплата за две седмици, а той дори не мина да я вземе. Замина, без никому нищо да каже.
– Значи не знаете къде се намира? – попита Джоан неуверено.
– Не, не знаем, госпожице.
– Колко жалко!
– Ние също приехме това за необичайно. Нямаме нищо против него, освен че замина така внезапно и без да предупреди.
– А откъде пристигна в Банф? – не се отказваше Джоан.
– Нямам представа. Потърси при нас място и ние го наехме, без да искаме препоръчителни писма. Правеше впечатление на честен човек.
– Не можете ли да ми кажете фамилията му?
– Не я знам. Но веднага ще попитам.
Чиновникът отиде в съседната стая и след няколко минути се върна.
– Много съжалявам, госпожице, но не знаят фамилията му.
– Няма ли някой в Банф, който да знае за него повече от вас?
– Не, едва ли. Той не говореше с никого за себе си. Беше мълчалив човек.
– А на езерото Луиза има ли някой, който би могъл.
– Сега там не живее никой. Хотелът е затворен. Много съжалявам – пак повтори чиновникът, – с удо­волствие бих ви помогнал, но сама виждате, че няма към кого да се обърна.
Джоан излезе на покритата със сняг улица. Ето защо беше пътувала дотук! Стив беше изчезнал, без да остави никаква следа! И последната надежда да спаси Поли рухна.
Повече нищо не можеше да направи. Нищо.
Същата вечер Джоан напусна Банф.