Премиера в България: 09.03.2012г.
Световна премиера: 10.09.2011г.
Жанр: Драма, Комедия
Продължителност: 120 минути
Формат: 2D
Сценарист: Александър Пейн, Нат Факсън, Джим Раш
Режисьор: Александър Пейн
В ролите: Бо Бриджис, Джуди Гриър, Джордж Клуни, Матю Лилард, Робърт Форстър
Разпространител: Александра филмс / Fox Searchlight

„Потомците“ проследява вълнуващото и непредсказуемо пътуване на едно американско семейство, което трябва да се преоткрие, за да оцелее. Режисьор на филма е Александър Пейн, чието име публиката помни от отличения с Оскар „Отбивки“. В „Потомците“ Мат Кинг (Джордж Клуни), съпруг и баща на две дъщери, трябва да преосмисли миналото си и да начертае план за бъдещето на семейството, след като жена му претърпява инцидент край бреговете на родния им Хавай. Мат започва бавно и неловко да се сближава с двете си отчуждени деца – десетгодишната преждевременно помъдряла Скоти (Амара Милър) и 17-годишната бунтарка Александра (Шайлийн Уудли), докато едновременно с това трябва да вземе и важно решение дали да продаде семейната земя. Семейство Кинг притежава някои от последните късчета девствени тропически плажове, които са наследени по линия на местни аристократи и мисионери.

ПРОБЛЕМИ В ТРОПИЦИТЕ

 

Приятелите ми на контиента си мислят, че понеже живея в Хавай, значи живея в Рая.

И че сме в нещо като постоянна ваканция, пиейки Май Тай, поклащайки бедра в ритъма на танца и карайки сърф. Да не са се побъркали?” 

–Мат Кинг

Героят на Джордж Клуни – Мат Кинг – се присъединява към поредицата  объркани герои от предишните филми на Александър Пейн, които трябва да си проправят път през един откачен свят, изпълнен с горчиво-сладки изненади; той не е нито истински герой, нито анти-герой. Подобно на завистливия учител на Матю Бродерик в „Съперници“, на винаги песимистично настроения пенсионер на Джак Никълсън в „Относно Шмид“ и вечно смутения почитател на хубавото вино на Пол Джамати в „Отбивки“, Кинг не е човекът, който му се иска да бъде. Непокорните му дъщери не му вярват, изпадналата в кома съпруга му е изневерявала, а за бедните си братовчеди той е просто потенциален източник на богатство, защото има последната дума за продажба на ценна част от родния им остров. Допълнително масло в огъня налива спиращия дъха околен пейзаж, който е в пълен разрез с вътрешните му терзания. Всичко това обаче води до разтърсващо пробуждане, което може да изглежда неловко, комично и дори абсурдно, но му помага да промени възгледите си за любовта, бащинството и какво е необходимо, за да бъдеш истински мъж.

Александър Пейн винаги е бил привлечен от странните моменти в ежедневието ни, които могат да са едновременно комични, опостушителни и поучителни. Веднага щом прочита дебютния роман на Кауи Харт Хемингс „Потомците“, Пейн е привлечен от заложените в него ярки контрасти. Пред очите ни се рисува портрет на мъж, които трябва да се справи с възможно най-лошите новини, най-уажсните хора и най-трудните решения в живота си.

„Романът ми допадна, защото е емоционална история, която се развива в екзотична дестинация,“ обяснява Пейн. „Тази история вероятно може да се случи навсякъде, но това, което открои романа за мен бе именно ситуирането на действието в средите на поземлените богаташи на остров Хавай. Хем е твърде специфично за конкретното място, хем широк кръг от хора по целия свят могат да се идентифицират с героите.“

         „От кинематографична гледна точка проектът ме заинтригува, защото никога не съм гледал филм, чието действие да се развива в Хонолулу. Често арена на действие във филмите са Ню Йорк, Чикаго, Ел Ей, Маями и Сиатъл, но тази част от света не е показвана досега. Хавай се отличава със своя собствена обществена система, чиято уникалност ме привлече към проекта. Обичам филми, които предават специфично усещане за конкретно място. Започнах да снимам филми в Омаха, след това се преместих в Санта Барбара, а ето че сега стигнах и до Хавай.“

Хемингс успява да вмъкне умело хавайската култура в историята, защото самата тя израства в едно неконвенционално хавайско семейство като доведена дъщеря на известния сърф шампион и местен политик Фред Хемингс младши. Започвайки да пише кратки разкази, тя вмъква темите за семейството, влиянието на земята, историята и наследството. „Потомците“ стартира като къс разказ, чието действие се предава през погледа на най-малката дъщеря Скоти, но впоследствие Хемингс прави дързък скок за млада писателка, и то жена: започва да пише от гледната точка на Мат Кинг, мъж на средна възраст.

Това променя всичко, защото историята вече не е за група яростни индивидуалисти, а за баща, който трябва да научи как да оцелее благодарение на семейството си.

„Веднага щом преминах към гледната точка на Мат всичко намери своя ритъм,“ спомня си Хемингс. „Всичко е заложено на карта за героя му.“

Залогът дава двойно значение на заглавието на романа, защото се отнася не само до комичния произход на образа на Мат Кинг, но също така и до откритието какво значи да си хавайски потомък и какво означават собствените му потомци за него. Хемингс създава Мат Кинг с намерението да покаже една определена част от населението на Хавай, чиито корени могат да бъдат проследени до смесените бракове на бели мисионери и земевладелци с местната аристокрация и нейните богатства, което довело до недостатъци в хавайската плантационна система. Както самият Мат обяснява, неговата пра-пра-баба била принцеса Маргарет Кеалохилани, – една от последните преки потомки на крал Камехамеха – която се влюбила в нейния бял банкер Едуард Кинг и в крайна сметка любовта им води до настоящето положение на Мат Кинг като адвокат в Хонолулу с дълбоки и оплетени корени в островната обществена система. Като повечето хавайци и той е хапа-хаоле, т.е. наполовина бял, който никога не е успял да свикне с културната си идентичност.

Това дава допълнителен пласт в историята на Хемингс, защото не става въпрос само за тревогите му относно изневярата на жена му или как ще отгледа дъщерите си, но и как животът му изглежда през очите на предците, а и на потомците му. Издадената през 2009 книга става мигновен хит сред критиците и получава множество положителни отзиви за умело обрисуваните образи и най-вече този на Мат Кинг.

Хемингс не може да повярва, когато й съобщават, че Александър Пейн проявява интерес към нейната книга. „Направо щях да припадна,“ спомня си с усмивка авторката. „Той е любимият ми режисьор и обожавам филмите, които прави.“

          Когато Пейн решава сам да е режисьор на филма, той се заема да адаптира книгата, защото само така може да изгради лична връзка с героите.

         Пейн насочва фокуса на повествованието в две основни направления: пътуването на семейство Кинг до Кауай в търсене любовника на Елизабет; и поклонничеството на различни роднини и приятели пред леглото на изпадналата в кома Елизабет, която се превръща в техен безмълвен изповедник и изкарва наяве тайни и потискани емоции, които иначе едва ли биха станали нечие достояние.

         „Едно от многото неща, които научихме за Хавай е, че тук хората познават родословното си дърво по-добре от където и да било другаде,“ обяснява продуцентът Джим Бърк. „Всеки знае кога родът му е пристигнал на острова, като в някои случаи това означава 6-7 поколения назад и е предпоставка за дълбоката връзка с мястото. Това ни стана известно след срещи с истински потомци, които са наследили своите земи точно, както героя на Мат.“

         Хемингс е впечатлена от адаптацията. „Не бях притеснена, че Александър може да промени това или онова, защото той наистина разбира тона на книгата, а това е най-важното. Той вижда и смешната, и тъжната част на историята. Хареса ми и това, че той отдели достатъчно време, за да опознае Хавай.“

         От самото начало Пейн и екипът на продукцията си дават сметка, че трябва да изоставят добре утъпканите от туристи маршрути и да проучат тази част от Хавай, която остава запазена само за местните. В процеса на работата те придобиват и по-добро разбиране за нюансите вложени в думата „потомци“ на остров, където предците винаги са били изключително важна брънка от веригата на живата история на това място. Това помага да се изведе на фокус осъзнаването от страна на Мат Кинг, че е прекъснал връзка със собствените си чувства спрямо земята, която притежава – и нейното минало и бъдеще.

         Пейн разчита на помощта на Хемингс, която очевидно има богати познания за смесицата от американска и хавайска култура, която е определяща за всеки един аспект от островния живот – от политиката, през традициите, до взаимоотношенията между хората. „Хемингс беше нашата връзка с реалността и в същото време Александър през цялото време се консултираше с нея, за да се увери, че идеите му са подходящи за съответния герой,“ продължава Бърк. „Искахме да останем максимално верни на написаното от нея, защото искрено вярваме в него.“

         „Александър има изключително оригинален подход,“ отбелязва Бърк, който заедно с продуцента Джим Тейлър, се събира за работа по пети общ проект с Пейн. „Не трябва да ви се обяснява, че гледате филм на Александър Пейн. И в същото време филмите му са достатъчно различни. Мисля, че „Потомците“ се отличава най-много от предишните му произведения. Това е чудесна история с прекрасни образи, но това, което я отличава е, че е отворена за различни интерпретации: никой от героите не е абсолютен светец или грешник. Това не е филм, който всеки зрител ще възприеме по единствен възможен начин. Това е филм, който позволява на зрителя да вземе страна и да се свърже с историята по свой собствен начин.“

 

 

СЕМЕЙСТВО КИНГ

 

         Създавайки образа на Мат Кинг – разтърсен съпруг, неопитен баща и неохотен земевладелец – Хемингс се осмелява да помечтае кой би бил идеалният актьор, който да го пресъздаде на големия екран. Още тогава тя се сеща за носителя на Оскар Джордж Клуни, който е добре познат с често мрачно-смешните си превъплащения, които обаче в същото време са много земни и докосват струните на изконно човешкото у всеки един зрител.

Копродуцентът Джо Пара отбелязва, че комбинирането на Пейн и Клуни за пръв път е предпоставка за доста интригуващ резултат. „И двамата са изключително талантливи, а след края на снимките мисля, че завинаги ще останат приятели. Отношенията им потръгнаха още от първия ден. Александър е абсолютен професионалист, много сериозен и учтив, а на моменти дори и забавен. Но когато работи е напълно съсредоточен и сериозен. Джордж, от друга страна, е голям шегобиец. Обича смеха и лудориите, така че смесицата от характерите на двамата допринесе за уникална атмосфера на снимачната площадка. И двамата бяха напълно открити по отношение на творческия процес и оставяха нещата да се развиват по възможно най-естествения начин.“

След като Клуни е избран за централната роля на ред идва предизвикателството да се изгради семейство Кинг около него. Пейн започва серия от изтощителни кастинги, за да открие ключовата семейна химия, която е съставена от равни части любов, гняв и неразбирателство. На помощ се притича кастинг режисьора Джон Джаксън, който работи с Пейн още от времето на дебюта му с „Гражданката Рут“. За Пейн кастингите са изключително важна част от креативния процес.

„Прослушахме сума ти народ дори за ролите само с по една реплика. Определено обичам прослушванията и това да накараш актьорите да прочетат част от своите реплики,“ обяснява Пейн.

Най-важната задача, разбира се, е намирането на две млади актриси, които могат да бъдат равностойни на Клуни в ролите на двете свободолюбиви и опърничави дъщери Александра и Скоти, които меко казано не обичат баща си, защото той никога не е приел насериозно ролята си на родител. Александра е буйна натура, която се притеснява, че е наследила характера на майката, на която е изключително ядосана. За нейната роля Пейн се спира на Шайлийн Уудли, която е популярна най-вече от телевизионната поредица „Тайният живот на един американски тийнейджър“.

Уудли, която дебютира в игралното кино, прави впечатление на Пейн с готовността си да поеме емоционалния товар на историята с образа на млада жена, чиято цел е да сплоти семейството си наново. „Подобно на останалата част от екипа на филма тя просто се представи най-добре на прослушванията. Толкова е просто,“ обяснява избора си Пейн.

Уудли е искрено развълнувана, защото към момента на прослушванията тя вече е влюбена в историята. „Това е сърцераздирателно пътуване към индивидуалното израстване на всеки един от героите,“ коментира актрисата. „Харесва ми как всички поотделно научават какво е да обичаш, какво е да си отговорна личност, каква е твоята същност и какво е да бъдеш част от едно семейство.“

          В образа на Александра конкретно Уудли харесва възможността да я трансформира от див бунтар с емоционален товар в млада жена, която е готова да се бори за близките си. „В началото тя се чувства жертва на действията на своите родители,“ обяснява Уудли. „Но в течение на филма тя започва да осъзнава, че сама е отговорна за собственото си щастие и не зависи в такава степен от майка си и баща си. Забавно е да наблюдаваш нейното мигновено израстване. Тя винаги е обичала да манипулира хората, но сега го прави, за да помогне на баща си да се пребори със собствените си демони.“

„Мисля, че тя обича баща си, но винаги го е възприемала като детето в тяхната връзка и, че тя е тази, която трябва да приеме родителския подход спрямо Мат,“ обяснява Уудли. „Едва по-късно тя осъзнава, че трябва да му върне позицията на баща и уважението, което това предполага.“

Друго голямо предизвикателство за Уудли е откриването на всички нюанси от купчината смесени чувства свързани с майка й, които на моменти изразяват недоверие, гняв, тревога и паника. Уудли трябва да се порови дълбоко в актьорския си арсенал, за да може да пресъздаде тази буря от емоции, която стартира с важната сцена край басейна на фамилната къща – момент, в който баща й съобщава новината, че майка й няма да се възстанови.

„Тя е във водата и няма представа как да реагира на новината,“ обяснява Уудли. „Чувства се като в капан и се потапя под водата, където може да крещи колкото й душа иска без да се усети уязвима. Бе невероятно емоционално преживяване да се потопиш на дъното, да крещиш и да плачеш истерично. За мен лично бе едновременно сърцераздирателно, но и окуражаващо.“

По-късно, когато Александра вижда някога лудешки енергичната си майка да лежи неподвижна на болничното легло, нейните първични емоции излизат на повърхността. „В тази сцена част от Александра мрази майка й, но една друга част иска да бъде прегърната от майчините ръце и да плаче дълги часове. Много емоционален момент,“ споделя Уудли. „Мисля, че малкото момиченце, което се крие в Александра, просто копнее за майката, която винаги е искала да има, но младата жена, която формира характера си в нейното тяло, започва да се примирява с факта, че това никога няма да се случи.“

Уудли е благодарна на Пейн, че й гласува доверие и я подкрепя да маневрира през неравния терен на абсурдните ситуации и интензивните емоции. „Александър е един от любимите хора, които съм срещнала до момента в моя живот. Той има голямо сърце и аз научих много от него не само в качеството му на режисьор, но и чисто като човек. Когато се развълнува истински той не го крие. Той буквално подскача нагоре-надолу и прегръща всеки на пътя му. Няма как да не се чувстваш добре по отношение на живота, когато той е наоколо. Александър притежава огромна енергия и го показва на околните. Като режисьор той ми помогна да открия неща за себе си, за които не съм и подозирала, че крия.“

По думите на Уудли Пейн винаги настоява най-вече за едно нещо – да бъдеш естествен. „Случваше се директно да ми каже, че едва ли бих постъпила така в истинския живот. Това е подходът му да изведе най-доброто у актьора наяве.“

Търсената естественост се оказва по-лесно постижима от очакваното, когато Уудли застава редом до Джордж Клуни, който моментално изтрива фактора на притеснение помежду им. „Той се оказа изключително земен,“ обяснява актрисата. „Той постоянно се шегува и прави нещо глупаво, което разведрява обстановката. Чувствам се привилигирована не само да съм работила с него, но и да го опозная като човек.“

Въпреки че Мат Кинг се опитва да възстанови отношения с децата си, за него най-малката дъщеря Скоти е пълна мистерия клоняща към извънземна форма на живот, с която общуването е доста несигурна задача. За да бъде намерена млада актриса, която да балансира хумора и емоциите заложени в образа на преждременно съзряла ексцентричка, Пейн се среща с над 300 момичета от цялата страна. Дни преди началото на снимки точната актриса още не е намерена.

И тогава на сцената се появява Амара Милър – обещаваща 9-годишна дебютантка от Пасифик Гроув, Калифорния. Пейн получава и-мейл с видеозапис на нейното прослушване и по собствените му думи само след минута е наясно, че е намерил точния човек за ролята. „Нямаше нужда да я гледам на живо. Знаех, че тя ми трябва и никоя друга. Знаех, че ще се появи навреме на снимачната площадка. И това наистина се случи, но по един крайно непредсказуем начин.“

         „Амара пристъпи на снимачната площадка като истински професионалист,“ допълва продуцентът Джим Бърк. „Тя е роден талант. Никога преди не е участвала във филм, но е удивителна.“

         Въпреки липсата на предишен актьорски опит, Милър изглежда има инстинктивно усещане за чудатостта на Скоти и нейното уникално дезинформирано участие в семейното приключение. „Скоти е тази, която не знае какво се случва в семейството,“ обяснява Милър. „Тя не знае, че майка й умира или, че е имала връзка с друг мъж. Тя си мисли, че пътуването им до Кауай в търсене на мистериозния любовник е просто заслужена ваканция. Тя просто е себе си през цялото време и прави каквото си иска, без да осъзнава сериозността на положението.“

         Оставена без надзор и насока от семейството си, Скоти е придобила почти примитивно усещане за независимост. „Тя е беладжийка,“ през смях отбелязва Милър. „Тя е от малките момиченца, на които не им пука дали ще направят някоя пакост. При всички случаи тя ще се забавлява вършейки лудории. Тя е доста нахакана. Нищо не може да я спре да постигне това, което иска.“

         Скоти може би има нужда само от време и внимание, но тя ще направи всичко, за да ги получи, което е причина за някои от най-интригуващите сцени на Милър. „Имах шанса да преметна Джордж Клуни, а той направи такава смешна физиономия,“ спомня си през смях младата дебютантка.

         Пейн за пръв път режисира дете в главна роля, но работата му с нея не се отличава от тази с останалите актьори. „Чудесно е, че не се наложи да я третирам като малко дете. Веднага си личи, че тя се осланя на инстинктите си. Трябваше само да й кажа какво искам да се промени в конкретната сцена. Правилният подход към хората като цяло, и актьорите в частност, е винаги да им казваш истината. Така постъпих и с Амара по време на целия снимачен процес,“ обобщава режисьорът на „Потомците“.

 

 

 

РЕАЛНОСТТА В РАЯ: ДИЗАЙН НА ПРОДУКЦИЯТА

 

         Усещането за място винаги е било запазена марка във филмите на Александър Пейн, но при „Потомците“ тази отличителна черта става още по-осезаема. От самото начало екипът е наясно, че пристъпва в територия, която малцина преди тях са дръзвали да изследват и ще трябва да заснемат една дълбоко интимна семейна драма на фона на богатата природна картина, която Хавай предлага. Всички противоречия на съвременната хавайска култура – модерното и древното, урбанизма и дивата природа, индустриалния напредък и запазването на историческото наследство – стават неотделима част от визията на филма, която обхваща диапазона от начина на заснемане до изграждането на конкретни декори.

         Историята на Хавай може да бъде проследена 1500 години назад във времето, когато полинезийски изследователи, водени от небесната карта на звездите, за пръв път достигат плодородните земи на тогавашните вулканични острови. На по-късен етап пристигат заселници от цяла Полинезия – Таити, Самоа и Тонга – и започват да оформят отличителна матриархална култура със свой собствен език, обичаи, изкуство и легенди. През 1810 крал Камехамеха, вожд на Големия остров, обединява всички хавайски острови в едно общо кралство. Скоро след това започват да пристигат християнски мисионери, последвани от колониалисти от вътрешността на САЩ. През 1893 група американски бизнесмени свалили хавайската монархия и проправили пътя за анексирането на територията. Междувременно културата на островите продължава да еволюира и да се адаптира, смесвайки традиционни американски ценности с местните обичаи. Когато най-накрая Хавай става щат на САЩ през 1959, той е наречен „Алоха“ щат, защото тази почти непреводима дума най-точно отразява свободолюбивия дух на островните хора, които питаят дълбока любов към родната земя.

         За да отрази настоящето положение на островите – залети от предприемачи и разрастващи се предградия, но и приютяващи множество безгрижни сърфисти и полинезийски традиции – през свежа призма, Пейн се събира отново с оператора Федон Папамайкъл, с когото преди са работили заедно по „Отбивки“. „Историята се върти основно около диалога, което нормално означава, че няма да се залага толкова на визуални картини,“ обяснява Папамайкъл. „В нашия случай обаче точно обратното се оказа вярно. Заради противопоставянето на хавайските природни картини на премеждията, през които преминава семейство Кинг, визуализацията беше от основно значение. Беше изключително важно да се улови красотата и естеството на околната среда, за да се разбере вътрешния конфликт на Мат относно продажбата на семейната земя.“

         Папамайкъл разделя филма между двете лица на Хавай: по-забързаната и градска среда на Хонолулу и удивителната природна красота на залива Ханалей, който се намира на остров Кауай и е обграден със зелени тропически гори и лазурносини води.

          „Искахме едновременно да създадем усещане за местната общност в Хонолулу, но също така и за красотата на бреговата ивица, за да може зрителят да разбере какво може да бъде загубено и каква е дълбоката му връзка с историята. Това беше основната причина да снимаме широкоформатно, за да поставим малките човешки фигурки на един епичен фон и да покажем нагледно сблъсъка им с грандиозността на природата.“

         В същото време и оператор, и режисьор, искат да останат верни на отличителния стил на Пейн, чиито филми изглеждат почти документално и те карат да се чувстваш все едно гледаш репортаж от мястото на истински събития.  „При работата с Александър една от основните задачи е да се увериш, че фотографията не влиза в противоречие с историята. Той наистина обича реализма до степен, в която отивайки за снимки на конкретна локация, той ще се опита да инкорпорира в кадъра всичко, което присъства на място – дори това да са група градинари,“ обяснява Папамайкъл. „Или когато снимахме сцената в бара между Джордж Клуни и Бо Бриджис, Александър настояваше да присъстват истинските посетители на заведението, за да придадем усещане за автентичност. Същото се отнася и за осветлението. Трябва да е напълно естествено, така че публиката едва ли не да не усети, че гледа професионално изпипан филм.“

         „Ние искаме публиката да бъде увлечена от самите герои без излишно разсейване.          Емоциите са толкова интензивни и материалът е толкова силен, че не е нужно да добавяме допълнителна визуална драма.“

         Често обаче самият Хавай създава драматични ситуации. „Осветяването там е истинско предизвикателство, защото условията се менят постоянно,“ отбелязва Папамайкъл. „Може да премине от облачно до слънчево в рамките на заснемането на един кадър. За щастие и Александър, и Джордж умеят да реагират на момента, така че мигновено да променят реда на заснемане на сцените. Това ни позволи да сме гъвкави.“

          Един от любимите спомени на Папамайкъл свързан със заснемането на „Потомците“ е работата по финала в пътуването на семейство Кинг, когато те пристигат в земите на предците им на Кауай и малката Скоти се опитва да накара баща си да преосмисли продажбата на наследството им на чужденци. „Така проектирахме кадъра, че докато семейството се изкачва по планината няма как да видите какво ги очаква. Всичко изглежда напълно нормално, но в момента, в който те застават на върха, пред тях се разкрива удивителна гледка, която взима връх над всички останали емоции. Това ще ми бъде ценен спомен от работата по този филм,“ обобщава операторът на „Потомците“.

         Пейн се събира отново и със сценографката Джейн Ан Стюарт, която е работила по всичките му филми още от началото на кариерата му. Стюарт споделя, че естетическият й усет съвпада с този на Пейн. „Неговото чувство за хумор е подобно на моето – абсурдно, малко мрачно и такова, че всичко човешки присъщо подлежи на осмиване.“

         „И двамата трябваше да научим много за хавайската култура и наистина да се потопим в нея, за да опознаем миналото на мястото и така да го усетим по-добре, защото това щеше да  придаде автентичност на нашата история,“ обяснява Стюарт.

         При създаването на къщата на Мат Кинг, Стюарт се консултира както с романа, така и със самата авторка. „Съветите на Кауи бяха безценни,“ споделя сценографката. „Примерно тя беше тази, която ме запозна със специфичните за острова пуни – непретенциозни дневни легла, които често се използват като просторни канапета. Тя помогна и да отразим историята на семейството в отделни детайли.“

         Когато Стюарт намира местна къща, която да отговаря на вътрешното й усещане, липсва само един ключов елемент – разпрострялата се навсякъде индийска смокиня, която краси предния двор в книгата. Така че Стюарт просто урежда пресаждането на такова дърво. „Дървото отразява идеята за семейство поради начина, по който всеки клон се разпростира,“ споделя сценографката.

         Както и с операторската работа, и при сценографията основното предизвикателство пред Стюарт е да удържи нещата в рамките на предпочитаната от Пейн по сурова действителност, но все пак с щипка тропически привкус. „Александър винаги иска опаковката да е автентична, дори леко банална. Този филм обаче ми даде шанс да отида малко по-далеч от обичайно и да си поиграя с цветовете и екзотичната същност на мястото. Просто трябваше да имам добра причина, за да поставя даден елемент в конкретната стая. Той трябваше да е в подкрепа на героите и да е верен на духа на мястото.“

         Тази автентичност към Хавай дълбоко трогва Хемингс при посещанието й на снимачната площадка, където тя може да види как историята й оживява във филм, който ще покаже на зрителите по едновременно забавен и напрегнат начин как в действителност общуват семействата, независимо къде се намират. „За мен бе удивително да се върна на Ханалей Бей, където моите предци са акостирали за пръв път,“ споделя Хемингс. „И бе от огромно значение да видя как актьорите и екипът си дават труда наистина да опознаят това специално място. За мен самата това бе шанс да се сближа още повече с моето семейство и да сближа общността от местни хора. Писането на книга е самотно занимание, но при заснемането на филм красотата идва от споделеното преживяване.“

# # # # #

СКОРО