PrintРоманът „Вътрешна сигурност. Бягството на Кери” (ИК „Сиела”) на американския автор на шпионски трилъри Андрю Каплан проследява въвеждащите събития в едноименния хитов сериал на американската телевизия Showtime, отвеждайки ни дълбоко в ума на главната героиня – агентът на ЦРУ Кери Матисън. Книгата разкрива и редица неподозирани факти за останалите герои в суперуспешния шпионски трилър.

Кери Матисън – проницателната агентка на ЦРУ, която успя мигновено да плени милиони зрители по света още с първите епизоди на едно от най-обсебващите телевизионни явления, какъвто безспорно е сериалът „Вътрешна сигурност”.  Американската продукция по телевизия Showtime разказва за борбата на ЦРУ с терористични организации в Близкия изток и е базирана на израелския сериал Hatufim, който е създаден от Гидиън Раф.

В романа „Вътрешна сигурност. Бягството на Кери” Матисън се изправя срещу клона на „Ал Кайда” в Ирак – терористична организация, която по-късно ще се влее в Ислямска държава. Книгата описва някои от процесите в Близкия изток, които са довели до заплетената ситуация в Ирак, Сирия и Ливан днес.

Сериалът „Вътрешна сигурност” е своеобразен телевизионен феномен с пет награди „Златен глобус” и шест „Еми”.  Само преди седмица последният сезон от поредицата получи още две номинации за „Еми 2016” – за най-добър драматичен сериал, заедно с „Игра на тронове” и „Къща от карти”, и за най-добра актриса в драматичен сериал за ролята на Клеър Дейнс като Кери Матисън. През 2011 г., когато стартира първият му сезон, „Вътрешна сигурност” обира овациите не само на публиката, а и на иначе безпощадната критика. Американското списание TV Guide  го обявява за най-добрия сериал за 2011 г., а сайтът Metacritic го поставя под № 2 в списъка на най-добрите телевизионни предавания за годината, давайки му рейтинг 92 от 100, базиран на мненията на 29 критици.

В България сериалът започва на 12 септември 2014 г. по bTV, а през май тази година стартира премиерно и трети сезон. Хубавите неща се случват бавно и това важи с особена сила за „Вътрешна сигурност”. Поредният сезон ще се излъчи в началото на следващата година, а през това време феновете могат да бъдат сигурни: познатата от сериала заплетена сюжетна линия присъства и в романа – напрежението и неочакваните обрати са гарантирани до самия край.

Андрю Каплан е известен със своите шпионски романи, превеждани на повече от 20 езика. Книгите му са определяни като „златен стандарт” в жанра, а „Вътрешна сигурност. Бягството на Кери” е първият му роман по сериала.

*

Най-добрият трилър по американската телевизия.

New York Post

Откъс от „Вътрешна сигурност. Бягството на Кери”

Глава първа

Квартал „Ашрафия“, Бейрут, Аиван

Славея закъсняваше.

Настанила се в затъмнения киносалон на втората седалка, четвъртия ред отзад напред, Кери Матисън се опита да реши дали да не прекрати мисията. Това уж трябваше да е само уста­новяване на първоначален контакт. „Разминаващи се кораби“ го наричаше Сол Беренсън, нейният шеф и ментор по време на подготовката там, във Фермата, центъра за обучение на ЦРУ във Вирджиния.

Да хвърли по-отблизо поглед на някой си Таха ал-Дуни, на когото бяха дали кодовото име „Славея“, да му позволи той да я огледа бегло за следващия път, да прошепне времето и мяс­тото на следващата среща и да си тръгне. Точно по учебник.

Когато лицето за контакт закъснее, протоколът на компа­нията е да се изчака петнадесет до двадесет минути, след което да се прекрати мисията и да се насрочи нова среща, но само ако лицето изтъкне адски основателна причина защо не се е появило. Обикновено извинения като часовата разлика в Близ­кия изток, което можеше да значи всичко – от половин час до половин ден закъснение, или пък обичайното петъчно задръст­ване вечер на булевард „Фуад Шехаб“ по време на сенк-а-сет, часовете между пет и седем вечерта, когато бизнесмените се срещаха със своите любовници в дискретни малки апартамен­ти в района Хамра, нямаше да свършат работа.

Само че Кери искаше този контакт. Според нейния източ­ник – красивата ливанска плеймейтка Дима, която беше член на политическата групировка на християните маронити, дви­жението „Алианс 14 март“, и която човек можеше да намери всяка вечер в бара на покрива на хотел „Ле Грей“ в централния район, Ал-Дуни притежаваше две качества, заради които всеки от ЦРУ би бил готов на всичко, за да се докопа до него: първо, той беше служител на ГДС, Генералната дирекция за сигурност, бруталната сирийска тайна разузнавателна агенция, и това му позволяваше да има пряк достъп до комуникационните канали, свързани с режима на Асад в Дамаск, и, второ – имаше нужда от пари. Апетитната му египетска приятелка със скъпи вкусове източвала всичките му авоари, както беше обяснила Дима.

Кери отново погледна часовника си. Двадесет и девет минути. Къде, по дяволите, беше той? Тя огледа киносалона. Повече от три четвърти беше запълнен. Откакто филмът бе започнал, никой не бе влизал. На екрана Хари Потър, Рон и Хърмаяни бяха в часа на Лудоокия Муди и гледаха как той използва проклятието Империус върху смъртоносно изглеж­дащо летящо насекомо.

Почувства нервите си изпънати като струни на цигулка, макар че това не означаваше нищо. Не можеше винаги да се доверява на чувствата си, защото имаше такива моменти, кога­то смяташе, че електрическата и нервна система е била сглобя­вана от същите идиоти, които бяха построили електрическата мрежа в столицата Вашингтон. Лекарите го наричаха биполяр- но разстройство. Психично смущение в настроенията, отлича­ващо се с периоди на хипомания[1], които се редуваха с други на депресия, както един психиатър, препоръчан и от студентския здравен център навремето в Принстън, го бе описал. Сестра и Маги имаше по-добра дефиниция за състоянието: смяна на настроенията, които преминават от „Аз съм най-умното, най- красивото, най-фантастичното момиче във вселената“ до „Ис­кам да се самоубия“. Въпреки това като цяло изпитваше чув­ството, че нещо с това лице за контакт не бе наред.

Не можеше да продължава да чака. На екрана Хърмаяни крещеше на Муди и го молеше да спре проклятието, с което изтезаваше до смърт бедното насекомо. Перфектният момент: много шум и специални ефекти. Никой, реши тя, няма да я за­бележи как става и се отправя към фоайето на киното.

Излезе на улицата с усещането, че бие на очи, че е разкри­та. Донякъде нещата винаги стояха по този начин за една жена от Запада в Близкия изток. Забелязват те. Единственият на­чин да се дегизираш беше да облечеш абая, покриваща цялото тяло, и фередже и да се надяваш, че никой няма да се приближи достатъчно близо до теб, за да те огледа добре. Но с нейното крехко телосложение, с дългата и, права руса коса и непогре­шимо американско лице Кери не можеше да излъже никого ос­вен от разстояние, а, така или иначе, това нямаше да и свърши работа в северен Бейрут, където жените носеха всичко – от хиджаби до плътно прилепнали по тялото дизайнерски дънки, а понякога и двете едновременно.

Беше се стъмнило, докато тя бе в киното. Трафикът беше натоварен по авеню „Мишел Бюстрос“, фаровете на колите и осветените прозорци на високите офис и жилищни сгради на­реждаха мозайка от светлини и сенки. Тя внимателно огледа улицата, проверявайки дали някой не я наблюдава. Неосъщест­вените контакти винаги бяха потенциално опасни. И внезапно сърцето и едва не спря.

Славея седеше на маса в кафене от другата страна на ули­цата и гледаше право към нея. Това беше абсолютно недопу­стимо. Не можеше да не е разбра л указанията, които Дима му беше предала предната вечер в „Ле Грей“. Да не се беше побъркал? След това обаче той направи нещата още по-лоши. Даде и знак с ръка – в Америка този знак се разбираше като „махай се“, но в Близкия изток означаваше „ела тук“. Мигно­вено нишката се разплете, както ставаше в онези калейдоско­пи, които разклащаш и внезапно всички парченца се нареждат по местата си. Това беше клопка. Нали Ал-Дуни беше агент на ГДС. Опитен професионален разузнавач. Той не би могъл да направи нещо толкова аматьорско.

[1] Състояние, което се характеризира с приповдигнато настроение, еуфория, веселие и понижена нужда от сън. – Бел. ред.