2.Korica-Vsiaka sabotaЛесно ли е да получиш половин милион долара, особено ако цената е да прекарваш по два часа в разговори с напълно непознат всяка събота в продължение на една година? Този въпрос стои в основата на дебютния роман на Кемпър Донован „Всяка събота по същото време”, който излиза у нас на 28 юли 2016 г. с логото на ИК „Кръгозор”.

Холивудският продуцент Ричард е на 29 години. Абсурдно красив и с вроден чар, той прекарва дните си по кафенетата, а нощите – по баровете в компанията на обилно количество алкохол и на най-добрата си приятелка Микаела.

Едва на 33, Елизабет е на път да стане партньор в адвокатската фирма, в която работи. Позната на колегите си като Ла Макина – Машината, тя е свикнала да избягва всичко, което би могло да я отклони от добре подредения й живот.

Пътищата на двамата се пресичат, когато получават предложение от мистериозен, анонимен благодетел. Ще си разделят един милион долара, ако се съгласят да прекарват по два часа заедно всяка събота в продължение на една година. Но с условието през цялото време да си говорят. И двамата са единодушни, че идеята е абсурдна, но защо пък да не пробват?

Още на първата среща с притеснение установяват колко са различни, дори нямат общи теми за разговор… Ще успеят ли да спазят договора докрай и да получат парите? Ще разберат ли кой е тайнственият благодетел и защо е избрал точно тях?

„Всяка събота по същото време” предлага сърдечен и понякога комичен поглед към връзките, които свързват не само един мъж и една жена, но и хората около тях и неповторимата атмосфера на многоликия и слънчев Лос Анджелис. Романът разглежда различните форми на любов, които съществуват между хората; той е и история за любовта на тези хора към мястото, където живеят.

4.Kemper DonovanКемпър Донован: Не е лесно да се диша в ритъм с Ел Ей

Многоликият Лос Анджелис оживява в романа на Кемпър Донован „Всяка събота по същото време” (ИК „Кръгозор”), който излиза на български език на 28 юли 2016 г. История за мъж и жена, двама напълно непознати, които получават необичайно предложение – да си разделят един милион долара, ако се съгласят да прекарват по два часа заедно в разговори всяка събота в продължение на една година. Донован предлага интелигентен и остроумен разказ за приятелството между хора от всички възрасти и прослойки и за различните пътища, по които любовта ни намира.

От всяка страница на книгата се долавя привързаността на автора към Лос Анджелис. Въпреки че живее в Ел Ей повече от 12 години и градът се превръща в едно от вдъхновенията му за романа „Всяка събота по същото време”, Кемпър невинаги е таил добри чувства към огромния мегаполис: „Ел Ей има незаслужено лоша слава. Представянето му в много книги и филми е или като мрачен свят на сенките, където нравствеността е тъмна като известните катранени ями, просмукали се в центъра на града, или като слънчев мехур, изграден от клишета, в който бъдещи артисти мечтаят лесно да постигнат слава, богатство и нищо друго отвъд това. Преди дори да се озова там, имах негативна нагласа към него. И наистина не го харесвах.

Когато бях осемнайсетгодишен, току-що приет първокурсник, идващ от Източния бряг, карах пет часа на юг, за да гледам футболен мач в Южнокалифорнийския университет. Но чак когато потънах в седалката си на стадиона „Мемориъл Колизеум“, изтощен от цялото това пътуване, си спомних всъщност колко много мразя футбола. Беше облачно през онзи ден, но през цялото време аз стоях със слънчевите си очила, за да прикривам дрямките си. Веднага след края на мача се отправих на север и се заклех никога повече да не се върна на това място.

Истината е, че Лос Анджелис е трудно за посещаване място. За разлика от Ню Йорк, чийто чар е на пълен показ, в Ел Ей има само шепа туристически обекти и както всичко друго в града, те са разпръснати далеч един от друг. Отнема време на човек да се научи да диша в ритъм с Ел Ей, да оцени предимствата му, много от които кръжат около спокойния, но и стимулиращ начин на живот, който е възможен благодарение на това, че е толкова обширен и многолик, съдържащ в себе си безброй множества – от хора, места, идеи, преживявания и какво ли още не.

Когато бях на 25 години и се озовах на работа в Ел Ей, за моя изненада осъзнах, че градът ми пасваше идеално. Харесваше ми лежерното му разположение и как всеки един квартал се различава от другите. Нищо не ти се „вре в лицето“ освен, може би, трафикът. Градът кара жителите си да търсят това, което наистина искат – а това бе и мотивацията, от която се нуждаех, за да разбера какво всъщност искам аз самият. Не е случайно, че Ел Ей е и мястото, където се влюбих и впоследствие сключих брак и където започнах да пиша.”

„Всяка събота по същото време“

(Откъс)

Когато Ричард я зърна, тя примигваше срещу слънцето, хванала пред себе си, подобно на щит, керамична чаша с размерите на купа за попара. Десният му крак заигра малко по-силно, малко по-отривисто. Именно той беше осъществил първия им контакт – чрез имейл, в който й беше предложил поне да се срещнат, за да обсъдят ситуацията. И кафене „Ърт“ беше негова идея – оживено местенце под Уилшър на Бевърли Хилс, един от любимите му квартали, съвсем различен от популярното представяне на Лос Анджелис в стил „Хубава жена“ (Джулия Робъртс се носи по Родео Драйв с огромни маркови чанти в ръце). Истинският Лос Анджелис беше доста по-уютен, приличащ по-скоро на селски център от източните щати – съвсем нормални като дължина улички с толкова нагъсто долепени постройки, че Ричард изобщо не би се изненадал, ако някоя от тях някой ден се изкриви в някаква посока, подобно на зъб в претъпкана уста. Миниатюрни кафенета и ресторантчета се разливаха в европейски стил по тротоарите, бъкащи от пешеходци (рядка гледка в Лос Анджелис), и въпреки това тук липсваха както мракът, така и мръсотията, характерна за големите градове. Тук слънцето светеше доста по-ярко благодарение на белите фасади на изисканите бутици за бижута и облекло. Именно това беше местенцето, където придирчивата тълпа на гериатрично обременените идваше за старомодна закуска в „Нейт ен Ал“ и за лежерни обеди в „Ла Скала“. Следобед улиците се изпълваха с купища ученици от персийско-американски произход, зад които се носеха часове наред облаци дизайнерски аромати, задминавани от скапани от работа, но натъкмени в скъпарски костюми агенти за намиране на таланти. Дори и днес, в събота, Ричард забеляза неколцина от тези свръхприлежни типове на терасата, облечени в задължителните костюми и съсредоточени върху последните получени по пощата сведения и предложения в айпадите и телефоните си. „Аз също би трябвало да чета неща“ – каза си той, докато вдигаше ръка, за да й помаха.

*   *   *

– Здрастиии – започна той, проточвайки думата с надеждата от отсрещната страна да не усетят притеснението му.

– Здрасти – отговори тя, като постави внимателно гигантската си колкото Голиат чаша върху миниатюрната колкото Давид масичка. Не пропусна да забележи, че неговото черно кафе с лед вече беше повече от преполовено. После седна.

– И така… – започна той, но не и преди да осъзнае, че всъщност няма никаква представа как да започне.

– И така – отсече тя, облегна се на седалката на стола си и скръсти ръце пред гърди.

– Да не би да смяташ да повтаряш всяка моя дума? – подметна той и се ухили.

Елизабет усети, че нещо дърпа устните й да се усмихнат. Неговата енергия беше заразителна. Тя си напомни мислено, че вече е достатъчно превъзбудена, затова трябва да внимава с капучиното. Но на въпроса му можеше да отговори само по един-единствен начин.

– Да не би да смяташ да повтаряш всяка моя дума?

Той отметна глава назад – наистина я отметна, сякаш главата му беше на пружина – и смехът му се разля над масичката. „Не беше чак толкова смешно“ – прииска й се да му каже, докато се оглеждаше сконфузено наоколо. Но смехът му прекъсна така рязко, както беше започнал, а когато главата му се върна на мястото си, тя с изненада установи, че красивото му лице беше почервеняло. „Божичко, той е по-нервен и от мен!“ – осъзна.

– Ако трябва да бъда честен, аз наистина нямам представа какво да кажа – призна си накрая той. – Тази работа е много шантава, нали?

Тя кимна.

– Ами… имаш ли си приятел?

Елизабет се дръпна като попарена. Това беше един от шепата въпроси, от които се ужасяваше, въпреки че той по-скоро се подразбираше, отколкото да се изрича на глас, и почти винаги беше задаван от жена. Не че можеше да го вини. Евентуална трета страна би усложнила значително ситуацията. Може би питаше, защото той самият има такава?

– Не – отговори накрая тя, като даде всичко от себе си да не прозвучи нито обидена, нито нацупена. – А ти?

– Приятел ли? Не, нямам – отговори през смях той. Понякога хората действително го мислеха за гей – не че му пукаше. – Нямам и приятелка впрочем.

Елизабет не беше единствената непозната жена, която Ричард не би посмял да заговори. Инстинктивният страх от отхвърляне, придобит през по-непохватните му години, го беше превърнал в нещо като страхливец, когато ставаше въпрос за противоположния пол. Подобно на мнозина други, той също разчиташе на алкохола за освобождаване от задръжките си, а когато беше пиян, никога не му представляваше трудност да заведе момиче в леглото си. Но и никога не изгаряше от нетърпение да го види отново, затова през годините се беше сдобил с репутацията на бройкаджия, която, естествено, беше довела до още много преспивания само за една нощ. Не че той имаше нещо против тази репутация. До този момент беше имал точно една сериозна връзка, но това беше преди цяла вечност, още в колежа, а на този етап още не бързаше да се обвързва с никого. По отношение на сърдечните дела никой от познатите му не го вземаше на сериозно. Той самият не се вземаше на сериозно.

– Може би са избрали точно нас, защото сме необвързани – изрече по едно време. – Лично аз… – Премести се със стола си по-близо до нея, като че ли се канеше да й довери някаква голяма тайна. – Лично аз мисля, че това може да е някакво риалити шоу!

– О, боже! Наистина ли? – ококори ужасено очи Елизабет. Това пък никога не й беше хрумвало.

– От друга страна – сведе смутено глава той, връщайки си донякъде думите назад, – не съм много сигурен как биха могли да го направят, освен ако не ни следва постоянно телевизионен екип, а нямам спомен подобно нещо да е записано в договора. Освен това, дори и да беше така, би трябвало първо да получат нашето официално съгласие, преди да излъчат каквото и да било. Така че мисля, че няма смисъл да се притесняваме по този въпрос.

– Да не би да работиш в някое риалити шоу? – попита от учтивост тя, повдигайки огромната си чаша капучино с две ръце.

– Разбира се, че не! – възкликна възмутено той. – Вярно, че работя по телевизионни проекти, но предимно филми.

– О, значи си актьор?

Тя замаскира вълнението си с една доста по-продължителна от нормалното глътка капучино, а наум му се примоли: „Моля те, само това не! Само не и актьор!“.

– Разбира се, че не! – повтори той и отново се изчерви, но този път от удоволствие. – Аз съм продуцент!

„Е, можеше да е и по-зле“ помисли си тя, а после, с най-добрия си вариант на закачлив, подходящ за коктейли глас, изрече:

– Така ли?

– О, да! След няколко месеца дори излиза мой филм! „Битка по време на полет“, в главната роля с Дюк Рифърсън.

Това беше само наполовина вярно. Истинският продуцент на филма беше шефът на продуцентската компания, която Ричард и Кийт бяха напуснали, но благодарение на тяхното (нищожно малко) участие в продажбата на сценария преди пет години, бяха успели да си подсигурят включване в надписите в графата „асистент-продуценти“. Всеки в Холивуд разкрасяваше постиженията си по този начин. Беше много полезно да подхвърляш на хората подобни, верни само на теория впечатляващи факти, за да поддържаш илюзията, че кариерата ти процъфтява. Но Елизабет Сантяго изобщо не изглеждаше впечатлена. По-скоро го гледаше с абсолютно празен поглед.

– Дюк Рифърсън? – повтори той. – Звездата от „Бенингтън Парк“?

Погледът й стана още по-празен, ако това изобщо беше възможно.

– Телевизионния сериал?

– Не гледам телевизия – изрече тя.

„Аха, значи една от онези куковци!“ – каза си Ричард. И дойде неговият ред да се ококори. Да не би пък да е някоя религиозна фанатичка? Май беше от латиноамерикански произход, а там имаше доста смахнати католици, доколкото му беше известно. (В крайна сметка той беше израснал в предградията на Бостън, нямаше как да бъде сигурен, нали така?) „Е, няма значение!“ – напомни си той.

– Е, добре, мисля, че дойде време да кажа онова, за което ти се обадих! – отсече на глас.

Елизабет остави чашата си на масичката.

– Мисля, че трябва да го направим! Да, знам, че е налудничаво – някакъв си напълно непознат за нас човек да иска от нас, също напълно непознати, да се срещаме в продължение на цяла година! Но най-вероятно между нас съществува някаква странна и напълно случайна връзка, която на някакъв етап ще открием. Което ми напомня да ти кажа – търсих те във фейсбук, за да проверя дали нямаме някакви общи приятели, но не те открих. Да не би да използваш псевдоним или нещо подобно?

– Нямам профил във фейсбук – изрече простичко тя.

Без телевизия, без профил във фейсбук… А, не, няма как да е католичка! Но да не би да беше амиш? Затова той продължи бързо, за да успее да й каже всичко, което си беше намислил, преди да е избягала.

– Е, кой знае, нали? Но пък и на кого му пука, нали? – запелтечи нервно. – Така де… защо пък да не го направим, а? В крайна сметка това са много пари, нали? А ако безопасността е проблем за теб, винаги можем да се срещаме на публични места, нали?

Въздъхна облекчено и се ухили. И тя се ухили, въпреки че не беше възнамерявала да го прави. Очевидно този човек изобщо не възнамеряваше да се поинтересува за нея. Повече от ясно бе, че го интересуваха само парите.

Елизабет плъзна пръст по ръба на чашата си с кафе, сякаш беше кристална и я чакаше да запее. Нямаше нужда да й се напомня за въпросните пари. Вече беше изчислила всичко – ако прибавеше по допълнителен час седмично за пътуване с колата и още 25 общо за допълнителната загуба на време като натоварен трафик и пиене на кафе, това възлизаше общо на 181 часа, изгубени за тази задача. Според член 35 от договора, който беше вдигнала от пода, анонимният благодетел щеше да поеме всички разноски за дарение и данъци, така че всеки от тях да получи съвсем чисти половин милион долара. Това означаваше, че тя щеше да печели повече от 2750 долара на час за прекараното с този човек време. Ако разделеше обаче основната си заплата и бонусите на числото на часовете, прекарани във фирмата (работни и други), почасовото й заплащане се оказваше не повече от 150 долара на час, при това преди облагането с данъци! Да, самото предложение беше абсурдно, но числата не лъжеха. Числата никога не лъжат.

Това, разбира се, не променяше факта, че предложението беше крайно съмнително. Елизабет си оставаше напълно убедена, че това е някакъв вид капан, в който тя категорично отказваше да падне, независимо какво старание беше решил да положи Ричард Баумбах, за да я придума да се съгласи. Алчен глупак! Освен това лично тя нямаше нужда от тези пари. Изплащането на ипотеката й вървеше по план. Инвестициите й бяха диверсифицирани и процъфтяваха. Те винаги бяха за нея извор на невероятна гордост като символи на финансовия й кураж и прозорливост. Затова предложението на подобна фантастична сума й се струваше почти като нагло нахлуване в личното й пространство, като нежелана намеса в перфектните й планове за бъдещето. Не, невъзможно е да приеме!

Но тогава защо изобщо беше дошла на тази среща? Ако наистина беше толкова непоклатима в решението си, щеше да му откаже още по електронната поща. Може би защото познаваше един човек, на когото тези пари наистина щяха да дойдат като манна небесна и който със сигурност щеше да приеме благотворителния й акт, ако Елизабет го направеше по подходящия начин – или поне така се надяваше тя. Наистина ли можеше с лека ръка да подмине възможността да се превърне в най-честния спасител на света? Но имаше още една причина, поради която в крайна сметка беше дошла днес тук. Когато беше казала на Ричард, че няма приятел, Елизабет беше забравила да добави, че всъщност никога не е имала. Като осемнайсетгодишна беше преминала през период, който днес наричаше просто „труден период“, защото, ако го наречеше по какъвто и да било друг начин, щеше да му даде много по-голяма сила над себе си и от онази, която той вече имаше. Беше излязла от онзи водовъртеж без нито една драскотина както в академичната си кариера, така и в последвалата юридическа такава. Но в периода на двайсетте й години, а вече и на трийсетте, този труден период се беше превърнал в оправдание за черната дупка – нямаше как да я нарече по друг начин – в любовния й живот. Беше свикнала отдавна да се самоуспокоява, че се справя толкова добре във всички други области на съществуванието си, въпреки онзи труден период, че може да си позволи да не прави абсолютно нищо в тази единствена, доста трънлива за нея сфера. Но дълбоко в себе си тя си даваше сметка, че вече беше крайно време да се заеме с поправката на този недостатък, да престане да си намира извинения в миналото и да се справи най-сетне с проблема. Елизабет по-скоро би умряла, отколкото да се превърне в една от онези жени, които непрекъснато се оплакваха, че са сами, но напоследък беше започнала сериозно да се пита така ли е в действителност, наистина ли няма нищо против да остане сама до края на живота си (впрочем, беше сигурна, че е така) или просто не желае да опита.

Към този момент най-многото, което беше успяла да направи, беше да посети няколко сайта за запознанства, но така и не беше събрала смелост да се абонира. Потапянето дори на пръстчето на крака в басейна на любовните срещи беше достатъчно, за да я остави парализирана извън него, а какво остава да се осмели да се гмурне в него с главата напред. От време на време, макар и крайно неохотно, полагаше някакви усилия да се запознава с мъже по старомодния начин – лично, на организирани мероприятия като срещи на випуска или служебни излети. Няколко пъти дори се беше насилвала да отиде на бар. Всички тези епизоди обаче се бяха оказали катастрофални, всички до един, неизменно завършващи с подновена увереност в статуквото на живота й, защото животът й наистина беше страхотен. Но после, след няколко седмици или месеца, тя отново започваше да си задава вечния въпрос – дали някъде там нямаше нещо по-добро от „страхотното“, някакво по-висше състояние на духа, което беше само на една ръка разстояние, стига да си направеше труда да го потърси?

Елизабет вдигна очи към слънцето. Този път тя прие блясъка му доброволно, съзнателно позволявайки му да прогори петно в погледа й. Това беше трик, който беше научила още в колежа. Винаги, когато се намираше на ръба на знаменателно за нея решение, тя се насилваше да вдигне очи към слънцето (или към електрическата крушка, ако беше вечер), да изчака отминаването на черното петно и едва тогава да избере единия или другия вариант. Идеята беше, че това би предотвратило прибързаните решения, но самият ритуал беше в известна степен мазохистичен, затова тя се стараеше да не прибягва твърде често до него.

– Налага се да отида до тоалетната – съобщи изведнъж и се изправи, за да печели време.

Ричард я проследи със свито сърце как се изгубва от погледа му. За първи път през главата му премина вероятността това пиене на кафе да не завърши така, както го беше планирал той. Тя наистина ли щеше да откаже? Но защо? Мисълта му се втурна във всички посоки като обезумяла, а кракът му заподскача яростно под масата, едва успяващ да я настигне.

*   *   *

От другия край на терасата Елизабет улови погледа му и забеляза, че той я гледа. Знаеше, че ако не действа веднага, скоро ще изгуби самообладание и ще се откаже. Тръгна право към него и го видя как виновно извръща очи, като намира убежище в едно дълго всмукване на кафе през сламката в чашата си. Тя едва не се разсмя. Като че ли беше безобиден? Нямаше да има никакъв проблем да се хвърли в живота му за по един двучасов урок седмично, а след това да изпълзи обратно на сушата, нали?

Елизабет се тръшна на стола си, изчака го да спре да смуче през сламката си като петгодишен и накрая отсече:

– Окей! Ето как стоят нещата!

Той кимна възторжено. Само едни клепнали уши и щеше да заприлича досущ на вярно кученце.

Принципно нямам нищо против да взема парите на някоя откачалка, след като въпросната откачалка толкова държи да ги пилее.

– Само така! – опита се да се пошегува той и вдигна чашата си за тост.

Тя впи очи в него и не ги свали, докато той не свали чашата си.

– Но да сме наясно още отсега! – добави. – Правим го само за пари!

– Разбира се! – блеснаха отново бузите му. – Впрочем защо казваш това? – не се сдържа да добави той. – Да не би да се притесняваш, че е възможно да се влюбим един в друг?

Елизабет завъртя очи, но толкова бързо, че беше като примигване.

– Изобщо не се притеснявам – отговори. – Просто исках да съм сигурна, че виждаме нещата по един и същ начин.

– Абсолютно! – кимна възторжено Ричард. – Правим го единствено и само за пари! Стопроцентово! Разбрано!