„Полудив“, книга 2 от сензационната тийн трилогия на Сали Грийн, се приземи в книжарниците на 23 март! Преведена на 51 езика, историята на най-преследвания магьосник в литературата е брилянтна алегория за расизма, любовта и съдбата.

Виж трейлъра на „Полудив” със специалното участие на Венци и Моисей тук!

Вече на седемнайсет, Натан е пълноправен магьосник, наследил могъща дарба от страховития си баща, която тепърва трябва да се научи да контролира. Но може ли един див звяр да обуздае инстинктите си?

Това е едно от правилата, които си наложих, докато чакам: не мисля за лошите неща, придържам се към хубавите.

Направи го и ти. Мисли за новите приключения на Натан. Очаква те една черно-бяла, дива и красива премиера в клуб Trip Ten на 28 март от 18 часа. Защото магьосниците не са това, което бяха!

Режисьор на представянето: Светлозар Желев.

Със специалното участие на неукротимата рок банда Buckstone!

Дрескод: бяло и черно.

poludiv_event

half_wild_Layout 1„Полудив“ – изкусителното продължение на романа „Полулош“, който изстреля Сали Грийн в орбитата на безспорните литературни сензации.

„Полудив“ (превод: Владимир Молев, 376 стр., цена: 18 лв.) е още една хипнотична приказка за отчуждението, чувството за справедливост и несъкрушимата воля за оцеляване. Вече на седемнайсет, Натан е пълноправен магьосник, наследил могъща дарба от страховития си баща, която тепърва ще се учи да контролира. Но това съвсем не е единственото предизвикателство в живота му. В списъка са и любовта към Аналис, която навярно го е предала, странното влечение към Гейбриъл, който не крие чувствата си към него, жаждата за мъст към всички Бели… Остава да видим може ли един див звяр да обуздае инстинктите си!

Сали Грийн живее със семейството си в Северозападна Англия. През 2010 г. започва да пише и вече нищо не е в състояние да я спре. Книгите от трилогията „Полуживот“ залагат на традиционния наратив за черната и бялата магия и са адресирани както към почитатели на ърбън фентъзи истории, така и към всички любители на свръхестествени трилъри, независимо от техния пол и възраст. Една година след сключването на първия договор за издаване на „Полулош“ в навечерието на Детския панаир на книгата в Болоня, Сали Грийн счупи два световни рекорда на Гинес – за „Най-превеждана книга от дебютиращ автор, преди публикуване“ и „Най-превеждана книга за деца от дебютиращ автор, преди публикуване“. Днес „Полулош“ и „Полудив“ са преведени на 51 езика!

Сали Грийн – „Полудив“

Пак съм в Швейцария, в една отдалечена долина високо в планината, не където беше къщата на Меркюри, а друга, близо до нея, на половин ден път пеша.

Тук съм от няколко седмици и един-два пъти слязох до долината на Меркюри. Първия път проследих предишния си маршрут, търсех потока, край който загубих Феърборн, вълшебния кинжал, който откраднах от Ловците. По-точно Роуз го открадна. Намерих потока лесно, не беше трудно да забележа и петната кръв и жълтеникава гадост на земята. Феърборн обаче го нямаше. Минах нагоре, надолу по брега, обиколих мястото с кървавите петна, надзъртах в храстите, надничах под камъните. Явно съвсем съм изперкал, кой нормален човек ще тръгне да наднича под камъните?! След два дни търсене се насилих да спра. Започнах да се чудя дали Феърборн наистина е бил у мен, дали някое животно не го е взело, дали не се е пренесъл другаде с магия… Лудост, нали? Оттогава повече не съм се връщал там.

Сега чакам тук, в другата долина, край пещерата. Така се разбрахме с Гейбриъл и затова сега съм тук, чакам. Един ден той ме доведе до пещерата и скри кутията с писма вътре, любовните писма на родителите му, единственото, което му е останало от тях. Сега кутията е в раницата ми. И аз съм тук. И си мисля, че поне имаме план. Което е хубаво.

Макар че планът ни не е кой знае какъв: ако нещо се обърка, да се чакаме в пещерата.

А нещата се объркаха, и то как…

Не мислех, че ще стигнем до този план. Смятах, че ако нещата се объркат чак толкова, аз със сигурност ще съм мъртъв. Но съм жив. И вече съм на седемнайсет години, пълноправен магьосник, получил трите си дара. Не знам кой друг е оцелял. Роуз… Роуз със сигурност не е, застреляха я Ловците. Аналис е похитена от Меркюри и спи мъртвешки сън, няма да изкара дълго в това състояние, скоро няма да спи мъртвешки сън, а ще си е, чисто и просто, мъртва. Гейбриъл го броя за изчезнал, няма го от няколко седмици, по-точно четири седмици и четири дни. Ако беше жив, щеше да е тук. Ако Ловците са го хванали и са го измъчвали, сигурно им е казал къде да…

За това обаче не си позволявам да мисля. Това е едно от правилата, които си наложих, докато чакам: не мисля за лошите неща, придържам се към хубавите. Проблемът е там, че няма какво друго да правя, освен да седя, да чакам и да мисля. Затова всеки ден се насилвам да си мисля за хубави неща и си казвам, че когато ги мина от началото до края, Гейбриъл ще се появи. Все още не е късно. Все още може да успее. Просто трябва да мисля позитивно.

Добре, подхващам отначало списъка.

Първо, нека се огледам. Наоколо е пълно с хубави неща и аз ги изброявам всеки ден, макар че те винаги са си едни и същи.

Дървета. Дърветата са нещо хубаво. Повечето са високи и относително прави, и дебели, има и няколко паднали и покрити с мъх. Иглолистни са, не широколистни, зеленото варира от почти черно до лимонено в зависимост от слънцето и възрастта на игличките. Познавам близките дървета толкова добре, че като затворя очи, мога да си ги представя съвсем ясно, ала се опитвам да не го правя често, тъй като е по-лесно да мисля положително с отворени очи.

След дърветата минавам към небето, то също е хубаво, обикновено е яркосиньо през деня и бледочерно през нощта, точно каквото ми харесва. Понякога има облаци, те са големи и бели, рядко сиви, не са дъждоносни. Основно се движат на изток. Тук долу не се усеща вятър, дърветата пазят завет.

Какво идва след това? А, да, птиците. Птиците са хубаво нещо, освен това са ненаситни и шумни, постоянно чуруликат и кълват. Някои се хранят със семена, други – с буболечки. Високо над гората летят гарвани, те обаче не се спускат под дърветата. Гарваните са черни. Катраненочерни. Все едно са изрязани с ножица от черна хартия. Оглеждам се за орли, но не съм видял нито един, мисля си за баща ми и се чудя дали наистина се превръща в орел и бди над мен, струва ми се толкова отдавна…

Престани!

Баща ми няма място тук. Трябва да внимавам с мисленето за него. Не бива да си отпускам юздите. Иначе бързо ще изпадна от положителни в отрицателни мисли.

Така, да се върна към нещата наоколо. Докъде бях стигнал? Минах дърветата, небето, облаците, птиците… А, да, тишината. Тук често цари тишина. Тежка тишина. Тишината нощем може да изпълни Тихия океан. Тишината ми харесва. Няма жужене от телефони, няма пращене от електрически уреди. В главата ми е тихо. Мисля си дори, че би трябвало да чувам бученето на реката долу, но явно дърветата го заглушават.

След тишината идват движенията. До този момент съм забелязал няколко неща да се движат: сърнички, три броя, те са кротки, кафяви, нежни и доста плашливи. Зайци също, сиво-кафяви, безшумни. Полевки, сиво-кафяви, и мармоти, сиви и безшумни. Освен това има паяци, черни и безшумни; мухи, черни и също безшумни, стига да не се приближат, тогава стават адски досадни; една заблудена пеперуда, синя като синчец, безшумна; падащи шишарки, кафяви, те не са безшумни, приземяват се с тихо „туп“; ронещи се иглички, кафяви, шушкат като сняг.

Това са хубавите неща, пеперуди, дървета и така нататък.

Оглеждам и себе си. Обут съм със старите си обувки. С дебели подметки, които са се размекнали от носене. Кафявата кожа е протрита, дясната обувка пропуска вода, има дупка. Джинсите са широки, удобни, страшно изтрити, скъсани на лявото коляно, с разпран подгъв, от сини са станали сиви, покрити са с прах и кал, тук-там са озеленени от катерене по дърветата. Коланът е дебел, черен, кожен, с месингова катарама. Хубав колан. Тениската беше бяла, сега е сива, цялата е раздрана, по ръкава има малки дупчици, все едно са я изпасли бълхи. Но аз нямам бълхи, поне така си мисля. Не ме сърби. Доста съм мръсен. Понякога се мия, гледам винаги да се измия, когато се събудя окървавен. По дрехите ми няма кръв, за щастие. Винаги се събуждам гол, ако съм…. Мисли за дрехите!

Докъде бях стигнал? До тениската май. Над тениската нося риза, дебела и топла, вълнена, карирана, все още си личат квадратчетата в зелето, черно и кафяво. Останали са три черни копчета. От дясната страна има дупка. Левият ръкав е раздран. Нямам гащи, нито чорапи. Преди имах чорапи, кой знае къде са се дянали. Имах и ръкавици. Шалът би трябвало да е в раницата. Не съм я отварял отдавна. Не е зле да го направя. Поне ще си намеря някаква занимавка. Може и ръкавиците да са там.

И сега какво?

Все още е светло. Може да продължа с огледа.

Ръцете ми изглеждат ужасно. Направо отвратително. Потъмнели от слънцето, сбръчкани, огрубели, белезите на дясната китка са кошмарни, все едно кожата се е разтопила и после се е стегнала, ноктите са черни и изгризани до живеца. О, татуировките. Три татуировки на кутрето на дясната ръка и голяма татуировка на лявата длан. Ч 0.5. Татуировка на нечистокръвен. За да се вижда ясно какъв съм: наполовина черен магьосник. И ако някой пропусне тези татуировки, има една на глезена и още една на врата (тя ми е любимата – шегувам се!).

Това не са обикновени татуировки или просто някакви обозначения, в тях има и магия. Ако Ловците ме хванат и ме предадат на господин Уолънд, ще отрежат кутрето ми, ще го сложат във вещерска бутилка и аз ще бъда в тяхна власт. Ще могат да го използват, за да ме измъчват или да ме убият, когато си поискат – достатъчно е само да изгорят бутилката. И ще го направят, сигурен съм. Чрез татуировките те могат да ме командват. И ще се опитат да ме накарат да убия баща ми.

Само че аз никога няма да убия баща ми. Дори и да искам, няма да успея, тъй като той е най-могъщият черен магьосник и не мога да му стъпя на малкия пръст. Да, общо взето, се справям добре със схватките и с тичането, но това не е достатъчно, за да победя Маркус.

Да му се не види! Пак стигнах до него.

Обратно към тялото ми.