gotschev_coverЛуксозното издание На фокус Dimiter Gotscheff (ИК „Изток-Запад“) предлага среща на българските читатели с живота и творчеството на един от най-значимите режисьори в съвременното театрално изкуство – големият Димитър Гочев.

Димитър Гочев е роден през 1943 г. в град Първомай. Завършва театрознание в университета „Хумболт“ в Берлин. Режисьорският му дебют е постановката „Когато гръм удари“ от Пейо К. Яворов през 1972 г. До 1986 г. работи в редица български театри в София, Плевен, Монтана, Русе, Варна и Бургас. От 1986 г. твори и живее в Германия. Многократно отличаван на Берлинските театрални срещи; два пъти избиран за режисьор на годината от германската критика – през 1991 и през 2005 г. През 2007 г. Гочев е удостоен със Специална награда за творческа чест и принос към българското и европейско театрално изкуство „Аскеер“. През 2011 г., заедно с актьора Самуел Финци, получава престижната театрална награда на Берлин (най-високото театрално отличие в Германия) заради феноменалните спектакли „Битката на негъра и кучетата“, „Иванов“, „Перси“ и „Палата номер шест“, поставени на сцените на „Фолксбюне“ и „Дойче театер Берлин“. През 2013 г. Димитър Гочев си отива от този свят.

Професорите Георги Каприев и Виолета Дечева – независимо един от друг – системно и аналитично следят постановките и новаторските търсения на Гочев повече от двайсет години. Книгата им На фокус Dimiter Gotscheff включва двайсет и осем текста на двамата професори, посветени на творчеството на големия театрален режисьор, проследявайки творческия му път и в България, и в Германия. В предговора на книгата двамата пишат: „Става дума за над две десетилетия, в които гледайки театър и мислейки чрез него, сме имали ясно фокусиран център: Димитър Гочев.“ Текстовете в изданието са подредени по хронология и дават на читателите възможност да се запознаят с делото на определяния от германската уикипедия като „един от най-важните немски режисьори“.

Корицата и дизайна на книгата са дело на Чавдар Гюзелев. Към изданието е включен диск с филма „Homo Ludens – играещият човек“ (с режисьор и сценарист Иван Панталеев), посветен на Димитър Гочев.

Виолета Дечева е професор по театрознание, историк и критик. Защитава дипломна работа върху драматургията на Михаил Булгаков и докторска дисертация на тема „Актьорът и неговото произведение. Концепции за актьорското изкуство в края на XIX и началото на XX век“. Работила е в Института за изкуствознание към Българската академия на науките, била е преподавател в Националната академия за театрално и филмово изкуство, СУ „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет. Член е на международната федерация на театралните изследователи.

Проф. Георги Каприев е роден през 1960 г. в гр. Бургас. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където понастоящем е преподавател и ръководител на катедра „История на философията“. Специализирал е в Кьолн и Париж. Основните му интереси са в областта на Историята на средновековната философия. Автор е на 16 книги, многобройни статии и монографии. Публикува и критически ескизи за театър, литература, визуални изкуства. От 2004 г. е член на комисията за съвременна българска драматургия на Академия А’аскеер.

Откъс от „На фокус Dimiter Gotscheff“, Виолета Дечева и Георги Каприев

Леонс и Лена на Гочев

Осъществяването и възприемането на постановката на Димитър Гочев могат да бъдат характеризирани с една дума: „неиздържане“. Преди всичко не издържат актьорите. „Куражът за екстремни изразни възможности“, изискван от Гочев според изпълнителя на главната роля – Даниел Бергер, очевидно пресеква в определени моменти. Човешката и артистичната същина се съпротивляват на търсената механичност. От време на време актьорите просто се заиграват, излизат от формата.

Тук непременно следва да се спомене едно „откъсващо се“ присъствие. Самуел Финци е единият от двамата, които трябва да създават рамката на спектакъла. Той представя текстове на Бюхнер, които сякаш коментират показваното. Финци се „къса“, защото действително носи болката, страданието от битието, дълбочината. В същото време обаче самият той вдига градуса на безизходността, защото в тази драматична неедноизмерност – в „другото си носене“ – той не носи никаква алтернатива.

Но никакво решение няма и Бюхнер. Той е способен да прозре мъртвината на другите, да усети и себе си като автомат, ужасен да констатира всичко това, и толкоз. Бюхнер е анатом, материалист, опитващ се да търси същественото в процеса на аутопсията. Той спира дотук – до разфасоването на трупа.

Трудно издържа и публиката. Преди всичко тя не успява да се справи с рухването на христоматийния прочит на „комедията“. Но тя не издържа и агресията, разголването, безсрамното поставяне на огледалото пред лицето.

Валидното за публиката важи и за критиката. Традиционно респектирана от Гочев, тя трудно се справя с нарушените си сетива и става така, че и когато отхвърля, и когато хвали спектакъла, непременно говори за нещо друго, не за него. Какво ли може да се схване например от следното: „Бюхнеровата комедия е изпълнена с виц, сатира и ирония, но все пак най-силното впечатление, което оставя лишеният от утопия приказен свят на спектакъла, е бездънната меланхолия.“ Или пък: „Димитър-Гочевата интерпретация на Бюхнер е театър, изпълнен с напрежение.“

Една, общо взето, ласкава рецензия намери като кусур на постановката, а и на стила на Гочев изобщо, дидактиката, поучаването. Това обаче е недоразумение. Димитър Гочев изобщо не предлага решение в спектакъла, не посочва път. Ако от време на време прозвучават дидактически нотки, то е тъкмо тогава, когато актьорите излязат от формата на представлението.

В това именно е големият „трик“ на Гочев: в неиздържането. На него наистина не му остава нищо друго, освен да повдига рамене и да се подсмихва, когато чете за себе си, че неговият театър е праволинейно провеждане на формални принципи. „Формализмите“ на Гочев са просто средство за оголване на същността, за отмахване на опаковките. Те имат чисто апофатичен характер.

Неиздържането на всички равнища, недоволството е както самото доказателство на изследването, така и неговата цел. „Неиздържане“ тук ще рече, че самото човешко същество усеща, че „тук непрекъснато липсва нещо“, че в този херметичен свят нещо отсъства, няма го най-важното: животът. Този живот обаче непременно ще е „в повече“ при така възприеман и така изграждан космос. Казано иначе разголването на формата предизвиква тотална интензивност на живеенето, откъсване от рутинно допусканата механичност: както от наличието ù, така и от спомена и мечтата за нея.

***

„Можем и повече“ – казва Димитър Гочев, докато затваря вратата. Засега.

Георги Каприев

„Култура“
4.6.1993 г.

Вашият коментар