Отдавна не бях сядал да напиша текст за филм, който изначало очаквах да ме порази и развълнува. Всичкия този хайп около лентата с Арми Хъмър и постоянното „сочен за категоричен фаворите за Оскар“ ме надъха за истинска кино класика. Зареден така в глава си, знаейки много малко за историята, знаейки тематиката, гледал 1 трейлър… постих последната прожекция на филма за България (към настоящия момент). Той бе част от конкурсната програма на кино фестивала So Independet и за сега НЯМА посочена такава, за масов показ в страната. Очаквам това да се промени с напредването на кино сезона, но преди това… какво е „Призови ме с твоето име“?

Ще започна от там, че аз бих превел заглавието, като „Назови/наречи ме с твоето име“. Историята накратко:

1983 година. Синът на домакините е очарован от студент, който идва да учи и живее при семейството в дома им в Северна Италия. Двамата преживяват незабравимо лято, изпълнено с изкуство, храна, романтика…, което ще ги промени завинаги.

Такова кино вече не се прави. Светът отдавна вече не е такъв. Прост. Красив. Истински. Просто ей така….  „Призови ме с твоето име“ е един малък филм. С не голям бюджет. Един филм, въплътил в себе си красотата на света, такъв, какъвто сме го загубили отдавна. Кога е последния път в който просто сте лежели на ливадата на село и сте гледали слънцето? Кога за последно сте се гмуркали в неохраняем водоем? Чисти природни води, някъде сред дивата природа….? Кога за последно сте чели книга на двора? Кога за последно сте си водили записки в тефтерче? Слушали аудио касета на уокмен? Всичко бе толкова просто, свободно, живо, истинско. Примесете това с красотите на Ломбардия, Италия. Представете си слънчева градина, успокояващо зелено, узрели праскови. Да… представете си как откъсвате плод от дърво и след като го потъркате от блузата си, започвате да го ядете? Кога за последно ви се е случвало това? Представете си спокойни улици в градчето, местния бар. Представете си как хората играят на карти.

„Призови ме с твоето име“ носи толкова много спомени, толкова много красота, че в даден момент си даваш сметка колко изглупял е всъщност света днес. Колко сложно и натоварващо е всичко. Колко забързано, сиво, сухо, гадно е случващото се около нас. А какво беше…. Представете си как карате колело по селския път и коли няма. Вие, дивата природа, слънцето и лятото….

На фона на тази безбрежна красота пристига Оливър (Арми Хъмър), който отсяда в семейството на италиaнски професор, за да стажува. Неговият син, Елио, който е едва на 17г. е голямото сърце на филма. Това хлапе, с тази недодялана външност и хлапашко излъчване, изнася целия този филм на плещите си. Той пораства пред очите ви. Той е недодялан, непохватен, случва се първата му сексуална закачка (с момиче). Започва да имитира мъжкарското поведение и постоянно да е натопорчен, а паралелно с това, започва да открива и нещо друго вътре в себе си. Чувства и емоции, които не е сигурно, че разбира. Чувства и емоции, за които трябва време за да узреят и той да бъде готов да изрази. Причината е Оливър и неговото присъствие. Първите срещи между двамата са истинска наслада за окото и ловене на сигнали- кой към кого.

Филмът изобилства от изключително забавни сцени, първото отпускане и усамотяване между двамата мъже на ливадата, и едно действие на Елио към Оливър. Елио и едни гащи и РАЗБИРА СЕ, Елио и прасковата. Тази сцена, ключова за романа и филма, в която Елио и една узряла, сочна праскова заковават екрана и вниманието , ще ви раздели вътрешно от смях и притеснение. А присъединяването на Оливър към цялата картинка, ще постави ВЪРХА на сладоледа. (или прасковата?!)

Във филма прозира Италия. Във всяка сцена. Всеки кадър. Всяка гледка. Италия е във въздуха, Италия е в поведението, Италия е в маниерите и гостоприемството, Италия е дори в безобразния разговор на двамата гости на масата, които НЕ МОГАТ да си затворят устите и да сглобят смисъл от казаното! Италия е прекрасна, атмосферата е лежерна, сценографията е разтоварваща.

Във филма има МНОГО малко секс. Толкова малко, че е чак пренебрежимо. Да има целувки има близост има докосване, прегръдки, любов. Но тя е толкова внимателно и елегантно поднесена, че е способна да не ОБИДИ дори най-закоравелите зрители.

„Призови ме с твоето име“ точно преди финала носи един ИЗКЛЮЧИТЕЛНО разтърсващ разговор между двама от героите (това НЕ СА влюбените), който ще прикове очите ви в точка и ще стопли сърцата на всички, които са способни да почувстват тази проблематика и сконфузност на ситуацията. 

Филмът е категорично най-кинематографичното нещо, случващо се по екраните през 2017г. По-оскаров филм от този не се е появявал в съзнателните ни спомени от настоящата кино-година. Всичко в „Призови ме с твоето име“ крещи за награди, за оценка, за спомени, носталгия, лекота, емоции, въздух, живот.

Филмът е истинска наслада за сетивата, а прибавяйки към всичко това и страхотния саундтрак + пиперливата тематика, той се превръща в нещо, което изпъква НАД всички останали и очаквано ОСКАРОВИ претенденти.

„Призови ме с твоето име“ е филм, който категорично трябва да бъде гледан и да получи масов показ за България. Изненадващо за мен самия, залата НЕ БЕ натъпкана с хора, способни да се припознаят в единия или другия от главните герои. В нея имаше много жени, много мъже, много възрастни хора, много възрастни двойки. В пиперливите сцени НЯМАШЕ възклицания или реакция. А най-приятното от всичко бе да видиш кино-салон, като Дом на киното….. пълен + правостоящи! Поздравления! 

Очакваме с нетърпение развитието на филма за напред, както и дали киното ще се пребори за извънредни прожекции.