ИК БАРД представя „Приказки за чудатите“ от Рансъм Ригс

Преди мис Перигрин да им даде дом, историята на чудатите била записана в приказките… 

„Приказки за чудатите“ разкриват тайни за света на чудатите – представени за първи път от Рансъм Ригс в известната му поредица „Домът на мис Перигрин за чудати деца“. 

В този чудесен сборник от приказни истории Рансъм Ригс ви кани да откриете тайните легенди на чудатия свят. Принцеса с раздвоен език, първата имбрин и нейната нелека участ, момиче, което говори с призраци, и заможни канибали, прехранващи се със захвърлените крайници на други чудати… Това са само някои от героите, чиито истории ще ви запленят, събрани и коментирани от Милърд Нълингс, един от най-прочутите чудати учени и книжовници.

Богато илюстрирана от световноизвестния художник Ендрю Дейвидсън, тази завладяваща, пищна и наистина чудата антология е великолепен подарък за всички фенове – и за всички любители на разказваческото изкуство.

ОТКЪС

Чудатите от селцето на име Торино мочуре живеели твърде скромно. Те били фермери и макар да не притежавали хубави вещи, а паянтовите им къщурки да били вдигнати от тръстика, били здрави и жизнерадостни и не ламтели за много.

Градините им осигурявали изобилна прехрана и те намирали скромните си домове за разкошни, защото времето в Торино мочуре не било от най-неприятните, а селяците били толкова погълнати от работата си, че мнозина след един ден, прекаран в ровене из тресавищата, имали силици колкото да се проснат вътре и да се оставят на шумовете от мочурището да ги приспят.

Жътвата била за тях любимият период от годината. Тогаз работели до капване, събирали най-добрите бурени, пръкнали се из тресавището през този сезон, свивали ги на вързопи и ги мятали върху магарешките каручки, за да ги откарат в пазарското градче Щърбавата хрътка, на около пет дни път, където да продадат каквото могат. Работата им не била от леките. Тресавищните бурени били жилави и режели ръцете. Магаретата – злонрави и склонни да хапят. Пътят до пазара бил осеян с дупки и свърталище на крадци. Често се случвали печални инциденти, например когато фермерът на име Пълман в пристъп на жътварски ентусиазъм отсякъл със сърпа крака на своя съсед. Споменатият съсед, на име Хейуърт, съвсем обяснимо бил притеснен от случилото се, но селяците били толкова сговорчиви, че лесно прощавали подобни неща. Париците, които изкарвали от пътуването до пазара, макар и оскъдни, стигали да си купят най-необходимото, та дори и по няколко кози бута – пищна добавка към шумното многодневно празненство, което си устройвали в края на сезона.

В годината, за която иде реч, точно след като празненството приключило, а фермерите се готвели да се върнат към своето мочурливо всекидневие, пристигнали трима гости. В Торино мочуре рядко се вясват каквито и да било посетители, още по-малко таквиз, каквито били тези: двама мъже и жена, облечени от главите до петите с брокат и коприна и яздещи три прекрасни арабски коня. Ала макар гостите несъмнено да били богати, те изглеждали измършавели и се поклащали изтощено на обсипаните със скъпоценни камъни седла.

Преизпълнени с любопитство, селяните се скупчили около тях, почудени от красивите им дрехи и коне.

– Не се приближавайте твърде много! – предупредила ги женица на име Сали. – Нещо ми мязат да са болнави.

– Тръгнали сме към мийкския бряг – обяснил един от пристигналите, който комай единствен имал сили да говори. – Преди няколко седмици ни погнаха бандити и макар че успяхме да им избягаме, после се изгубихме. Оттогава се лутаме из околностите, дирим стария римски път.

– Доста сте далече от римския път – отвърнала Сали. – Както и от мийкския бряг.

– Колко има до там? – попитал гостът.

– Шест дни езда – рекла им Сали.

– Никога няма да го стигнем – измърморил мрачно мъжът.

При тези думи жената с копринената рокля се катурнала от седлото и тупнала на земята.

Въпреки боязънта си от болести, движените от състрадателност селяци отнесли падналата знатна дама и спътниците ѝ в най-близката къща. Там гостите получили вода и били настанени в удобни сламени легла, а десетина фермери се скупчили наоколо, предлагайки помощта си.

– Оставете им малко въздух, де! – сопнал се Пълман. – Изтощени са, имат нужда от почивка.

– Не, трябва им лекар! – възразила Сали.

– Не сме болни – обадил се мъжът. – Гладни сме. Припасите ни свършиха преди седмица и оттогава не сме слагали залък в устата си.

Сали се зачудила защо толкоз богати хора просто не са си купили храна от други пътници по друмищата, но била твърде учтива, за да ги попита. Вместо това наредила на няколко момчетии да изтичат и да донесат гърне супа от блатни буренаци и каквото козе е останало от празненството, ала когато подредили всичко това пред гостите, те побутнали настрана храната.

– Не бих искал да прозвучи невъзпитано – рекъл мъжът, – но ние не можем да ядем тази храна.

– Гозбите ни са скромни – съгласила се Сали, – а вие навярно сте свикнали на царски гощавки, но това е всичко, което имаме.

– Не ни разбрахте – погледнал я мъжът. – Жито, зеленчуци, животинско месо – телата ни просто не могат да ги смилат. И ако си наложим да ги изядем, само ще отпаднем още повече.

Селяците се спогледали объркано.

– Щом не можете да ядете жито, зеленчуци и месо – попитал фермерът Пълман, – тогава какво можете да ядете?

– Хора – отвърнал мъжът.

Всички в тясната къща отстъпили назад.

– Искате да ни кажете, че сте… канибали? – изумил се Хейуърт.

– По природа, не по избор – отвърнал мъжът. – Но, да.

И той се постарал да успокои изплашените селяни, че са цивилизовани канибали и никога не убиват невинни хора. Те, и други като тях, имали уговорка с краля, според която обещавали никога да не отвличат и изяждат хора против волята им, и в замяна им било разрешено, наистина на разорителни цени, да се хранят с крайници на пострадали при злощастни инциденти и с телата на обесени престъпници. Ето от какво се състояло тяхното меню. Били поели към Мийк тъкмо защото районът се славел с най-висок процент злощастия и най-много обесени разбойници, та храната им щяла да е достатъчно – пък макар и не в изобилие.

Въпреки че в онези дни канибалите били богати, те живеели почти в непрестанен глад, тъй като спазвали стриктно закона, та се налагало да водят полугладно съществуване, измъчвани от апетит, който не било лесно да задоволяват. И по всичко изглеждало, че канибалите, пристигнали в Торино мочуре и поели към Мийк, докъдето ги чакал още много път, били обречени на гибел.