Дългоочакваното продължение на бестселъра Гневът и зората от американската писателка Рене Ахдие вече е на книжния пазар у нас. Розата и камата (ИК „Сиела“) е повече от подобаващ финал на екзотичното повествование на Ахдие, в който Шахризад трябва да избере на чия страна да застане – на своя любим Халид или на собственото си семейство.

След феноменалния успех на романа Гневът и зората, който излезе в началото на 2016 г. на български, американската писателка Рене Ахдие се завръща подобаващо с продължението на книгата: Розата и камата“. Краят на историята, вдъхновена от „Хиляда и една нощ“, ни припомня защо обичаме магията на Изтока.

Твърдо решена да отмъсти на всяка цена за смъртта на най-добрата си приятелка, красивата Шахризад се предлага за жена на 18-годишния халиф на Хорасан Халид – чудовището, звярът, който се жени за местни девици, само за да ги убие с настъпването на зората. Когато обаче минава отвъд стените на двореца, Шахризад разбира, че нищо не е както изглежда – най-малко от всичко самият халиф. Не след дълго тя сама пада в клопката на любовта. Сега, когато знае тайната на своя обичан съпруг Халид, младото момиче се изправя пред нова, още по-драматична дилема – Шахризад ще трябва да избира между любовта на живота си и своето семейство. Съдба, магия, любов и чест ни отвеждат далеч сред пясъците на пустинята в „Розата и камата“.

Рене Ахдие е автор на три романа – „Гневът и зората“, продължението му „Розата и камата“  и „Flame in the Mist“, излязъл на английски език през май 2017 г. Освен сърцата на читателите, с „Гневът и зората” писателката спечели и редица престижни отличия – награда на Американската асоциация на библиотеките за 2015 г., номинация на читателите на фентъзи в Goodreads за същата година, едно от първите места в най-очакваните книги от англоезичната публика. В превода от английски на Христо Димитров и с вълшебната корица на Стоян Атанасов оживява историята на летящото килимче, на джина, на несметните богатства и на безбрежната любов на един мъж и една жена.

Розата и камата е част от поредицата Ciela teen, в която срещаме още трилогията „Алена кралица“ от Виктория Айвярд, проекта на Дисни „Звезден полет“ от Мелиса Ландърс, „Бляскавият двор“ и наскоро излязлото му продължение „Среднощният диамант“ на Ришел Мийд.

*

 „Някога имах хиляди желания, но всички изчезнаха в едничкия копнеж да те познавам.“

Джалал ал Дин Руми

Откъс от „Гневът и зората”, Рене Ахдие

Прикритието на воала

Шахризад седеше сама в стаята си по средата на издигнато меко ложе, покритo с висока купчина възглавници в ярки цветове. Около леглото беше опънат тънък воал от тънка като паяжина коприна, който се издуваше с призрачна лекота и при най-лекото движение. Тя седеше с плътно притиснати към гърдите колене и стискаше глезените си с пръсти.

Лешниковите ѝ очи не се отлепяха от вратата.

Беше прекарала по-голямата част от нощта в тази поза. Всеки път, когато се опитваше да стане от мястото си, страховете ѝ заплашваха да я завладеят.

Къде е той?

Тя издиша шумно и сплете ръце още по-стегнато върху краката си.

Скоро паниката, с коя то се бореше през последния час, започна да се стоварва върху нея като чук върху наковалня.

Ами, ако не дойде да ме види тази вечер?

– О, Господи – простена тя, разчупвайки тишината.

Ако не дойде, значи съм излъгала всички. Нарушила съм обещанията си до едно.

Шахризад тръсна глава. Пулсът ѝ отекваше в ушите, тя се бореше за всяка глътка въздух.

Не искам да умирам.

Тези ужасни мисли кръжаха като лешояди над изстиващото ѝ самообладание и я тикаха към бездънното царство на страха – страх, който досега беше успяла да държи далеч.

Как ще оцелее бабà, ако ме убият? Ами Ирса?

Тарик.

– Стига! – думата отекна из зеещия мрак. Беше глупаво, но ѝ трябваше нещо, каквото и да е, да запълни мъчителната тишина със звук, макар и само за миг.

Тя притисна слепоочията си с ръце и призова ужаса да се върне…

Да се върне в стоманената кутия на сърцето ѝ.

Тогава вратите се отвориха с ниско изскърцване.

Шахризад отпусна длани на меките възглавници отстрани.

Един прислужник пристъпи в стаята, понесъл свещици, напоени с алое и амбра, разпръсващи нежна светлина и слаб аромат на парфюм. След секунда го последва момиче с поднос с храна и вино. Слугите разположиха нещата из стаята и излязоха, без дори да погледнат към Шахризад.

Миг по-късно на прага се появи халифът на Хорасан.

Той изчака, сякаш обмисляше нещо, преди да влезе в стаята и да бутне вратата, за да я затвори.

В бледото сияние на свещите тигровите му очи изглеждаха дори още по-пресметливи и сдържани. Той се извърна от светлината и чертите му попаднаха в сянка. Резките очертания на изсеченото му лице станаха още по-остри.

Изражението му не трепваше. Студено и заплашително.

Шахризад сплете пръсти под коленете си.

– Казаха ми, че баща ти е служил при моя баща като един от везирите му.

Гласът му беше нисък и мек. Почти… мил.

– Да, сайиди. Той беше съветник на баща ви.

– А сега работи като пазител.

– Да, сайиди. На древни текстове.

– Сериозна промяна в поста – погледна я той.

Шахризад преглътна раздразнението си.

– Може би. Той не беше много високопоставен везир.

– Разбирам.

Нищо не разбираш.

Тя отвърна на погледа му, като се надяваше, че пъстрата мозайка на очите ѝ прикриваше яростния бяг на мислите зад тях.

– Защо дойде доброволно, Шахризад ал Хайзуран?

Тя не отговори.

– Какво те принуди да направиш нещо толкова глупаво?

– Моля?

– Вероятно е било изкушението да се омъжиш за владетел. Или напразната надежда да издържиш докрай и да спечелиш сърцето на едно чудовище – говореше той без никаква емоция, но я наблюдаваше внимателно.

Сърцето ѝ заблъска като боен барабан.

– Не страдам от тези заблуди, сайиди.

– Защо тогава дойде доброволно? Защо желаеш нарочно да загубиш живота си на седемнадесет години?

– На шестнадесет съм – рече тя и затвори очи. – И не виждам защо това има някакво значение.

– Отговори ми.

– Не.

Той помълча.

– Разбираш, че можеш да умреш заради това.

Тя стисна пръсти почти до болка.

– Не съм изненадана да чуя това, сайиди. Но ако наистина искате отговори, мое то убийство няма да помогне в търсенето им.

По лицето му се стрелна някаква искрица и се поспря на ъгълчето на устните му. Изчезна твърде бързо, за да подскаже нещо важно.

– Предполагам, че няма.

Той се спря и сякаш отново се замисли. Тя виждаше как той се отдръпва, как над резките ъглести черти на профила му пада воал.

Не.

Шахризад се надигна от леглото и пристъпи крачка към него.

Когато той я погледна отново, тя се приближи още малко.

– Казах ти. Не си мисли, че ти ще си онази, която ще наруши кръга.

Шахризад стисна зъби.

– И аз ви казах. Не страдам от заблуди. За нищо.

Тя продължи да се приближава с нетрепваща непоколебимост, докато застана на една ръка разстояние от него.

Той се взря в лицето ѝ.

– Животът ти вече е пожертван. Не очаквам нещо… повече от това.

В отговор Шахризад посегна и започна да разкопчава обсипаната със скъпоценни камъни огърлица, която все още висеше около гърлото ѝ.

– Не – хвана я за ръката той. – Остави я.

Той се поколеба, но премести пръсти към тила ѝ.

При това притеснително познато докосване Шахризад се пребори с подтика да се дръпне с погнуса и да го удари с цялата си болка и ярост.

Не бъди глупава. Ще имаш само една възможност. Не я пропилявай.

Това момче халиф, този убиец… тя нямаше да му позволи да съсипе още едно семейство. Да ограби още едно момиче, да го лиши от най-добрата ѝ приятелка, от живот, изпълнен със спомени за онова, кое то се беше случило, и това, кое то никога нямаше да се случи.

Тя изправи брадичка и преглътна надигналата се в гърлото ѝ жлъч, а горчивият вкус остана по езика ѝ.

– Защо си тук? – прошепна той, а тигровите му очи не спираха да търсят отговора по лицето ѝ.

Тя насмешливо повдигна ъгълчето на устата си.

Сложи длан на ръката му.

Внимателно.

После повдигна тежкото наметало от раменете си и го остави да се свлече на пода.