Класиката от автора на „Хрониките на Амбър” излиза в ново издание и осъвременен превод! 

Едно от най-влиятелните имена на фентъзито и фантастиката се завръща отново на български език. В ново издание и с осъвременен превод на Светлана Комогорова-Комата  излиза „Размяната” от магьосника Роджър Зелазни!

            В тази обичана творба авторът на класиката „Хрониките на Амбър” изгражда пленителен свят, в който магия и технология са изправят една срещу друга, а сблъсъкът помежду им е неизбежен.

            Дет Морсон, определян от някои като тъмен магьосник, а от други като човек с амбиции, е изправен пред армиите на враговете, които напредват, за да го унищожат. Нито драконите, нито харпиите, нито останалите чудовища в замъка му успяват да предотвратят края.

Синът му обаче е жив и победителите знаят, че винаги ще представлява заплаха за тях. Затова трябва да бъде изпратен далече, в свят, където магията е само легенда, а технологиите властват. Там трябва да израсне като обикновен човек, а друго дете, взето от света на технологиите, ще заеме мястото му.

Равновесието вече е нарушено. И е въпрос на време повелителят на магиите да се изправи срещу новия господар на технологията, за да решат съдбата на света.

В „Размяната” Зелазни не изневерява на стила си, отличил го като един от знаковите представители на  Новата вълна фантасти на XX век. Препратки към класически произведения от края на XIX век, митология, поезия и изкусни описания на приложната магия се преплитат, за да изградят хомогенна, плътна и вълнуваща история, която ще остави читателя разкъсан между реалността и свят на дракони, вълшебства и чудовища!

На границата между доброто и злото ще се събудите и ще откриете, че нищо не се е променило!

 „През полята, гдето няма битки, няма глад, няма болка, где никой не е чудовище, где светлината е мека, чуруликат птички и ромолят поточета, где сумракът пада и води звездите като рояк светулки… и там ще живееш винаги и нивга не ще се събудиш, нивга не ще си тръгнеш… Спи в покой, що никога не си познавал – завинаги, навеки…”

Роджър Зелазни е един от най-обичаните автори на фантастика и фентъзи.  Автор на 20 романа и 4 сборника с разкази. Шест пъти е носител на награда „Хюго”, три пъти – на „Небюла”. Творчеството му оказва огромно влияние и променя завинаги начина, по който хората възприемат фантастиката и фентъзито.

Той беше поет, в началото и в края, винаги. Думите му пееха.

Джордж Р. Р. Мартин

Из „Размяната” от Роджър Зелазни

ПЪРВА ГЛАВА

Когато видя стария Мор да куцука към челните редици на обсадната войска, господарят на Рондовал осъзна, че е наближил краят на неговото царуване.

Денят бързо гаснеше под буреносните облаци. Постоянно ръмеше студен дъжд, а гръмотевиците ехтяха все по-близо с всеки удар, с всеки ослепителен блясък на мълния. Но Дет Морсон, застанал на главната тераса на крепостта Рондовал, все още не бе готов да се оттегли. Той изтри лице в черния шал и прокара ръка през косата си – бяла като скреж и проблясваща на светлината на светкавиците, освен широката черна ивица, която започваше от челото му и завършваше при основата на тила.

Дет Морсон измъкна изящно изработения скиптър от пояса си и с две ръце го вдигна малко над очите, на една ръка разстояние пред себе си. Вдъхна дълбоко и замълви тихо. Рожденият белег във формата на дракон от вътрешната страна на дясната му китка запулсира.

Ниско долу една блестяща черта пресече пътя на атакуващите, от нея израснаха пламъци и се люшнаха към тях. Хората се дръпнаха назад, но стрелците кентаври не отстъпиха от позициите и изпратиха облак стрели. Вихри ги разхвърляха във всички посоки. Дет се засмя. Вдигнал скиптър, той запя бойната си песен. Във въздуха, по земята и под нея неговите грифони, василиски, демони и дракони се подготвиха за последна атака.

Старият Мор вдигна жезъла си и пламъците започнаха да утихват. Дет поклати глава – как само се пропиляваха дарби! Извиси глас и земята потрепери. Василиските напуснаха леговищата си и се втурнаха да вкаменяват с поглед враговете му. Харпиите ги връхлетяха – пищяха, посипваха ги с изпражнения и ги раздираха с острите си нокти. Върколаците се насочиха към техните флангове. Високо горе по скалите драконите чуха мощния му глас и разпериха крила…

Но ето че пламъците угаснаха и харпиите бяха пронизани от копията на кентаврите, василиските, окъпани в чистата светлина, излъчвана от жезъла на Мор, се претърколиха и загинаха, стиснали очи, а драконите – най-интелигентните от всички, бавно-бавно се спуснаха от хълмовете и избегнаха прекия сблъсък с ордата, която отново минаваше в настъпление. Дет разбра, че късметът се е обърнал, че неговите лешояди са се прибрали у дома и историята го е сгащила в нужника, тъй да се каже. Нямаше начин да използва силата си, за да се избави от стария Мор, наблюдаващ отвън всеки магически ход. А колкото до материалните порти на Рондовал, те вече бяха завардени от обсадата.

Той поклати глава и свали скиптъра. Нямаше да има преговори, нямаше да има възможност да се предаде достойно – или дори не чак дотам достойно. Те искаха кръвта му и внезапно предусети, че ще го сполети силно малокръвие.

С проклятие Дет Морсон хвърли последен поглед към нападателите и се оттегли от терасата. Все още разполагаше с малко време, през което да постави в ред делата си и да се подготви за последния миг. Отхвърли идеята да изиграе враговете си, като се самоубие. Твърде недостойно бе. По-добре да вземе неколцина от тях със себе си.

Той изтръска дъждовните капки от наметалото си и забърза надолу по коридора. Щеше да ги посрещне на приземния етаж.

Гърмът проехтя почти над главата му. Във всеки прозорец, покрай който минаваше, припламваха светлини.

Лейди Лидия, господарка на Рондовал, с разпусната и развята подире си смолиста коса, зави зад ъгъла и видя как сянката се плъзна в нишата до вратата. Произнесе мигом заклинание, което обхвана и повечето нечовеци, вероятно бродещи из тези зали, и продължи по коридора.

Щом мина покрай отвора, надникна вътре и веднага разбра защо заклинанието ѝ никак не бе подействало. Сблъска се с Миша ръкавичка, крадеца – дребен мургав човечец, облечен в черни дрехи и кожа. До този миг бе смятала, че е заключен на сигурно място в килия под двореца. Той бързо си възвърна самообладанието и усмихнато се поклони.

– Очарован съм да срещна пътьом милейди.

– Как се измъкна? – попита тя.

– Трудно – отвърна той. – Хитроумни ключалки правят по тези места.

Тя въздъхна и притисна още по-силно до себе си малкото вързопче

– Изглежда си успял да се измъкнеш точно навреме, за да те сполети гибел. Враговете ни вече блъскат по главната порта. Може вече и да са нахлули през нея.

– Значи затова бил целият този шум – рече той. – В такъв случай бихте ли ме насочили към най-близкия таен изход за бягство?

– Страхувам се, че всички са завардени.

– Жалко – намръщи се той. – Тогава ще бъде ли неучтиво от моя страна да попитам вие накъде сте се разбързали с… Ох! Ох!

Той стисна пръстите си – с бързо тайнствено движение лейди Лидия ги бе опърлила, щом се протегнаха към малкото вързопче.

– Бързам към кулата с надеждата, че ще мога да призова някой дракон да ме отведе оттук, ако все още има дракони наоколо – заяви тя. – Те обаче не вземат охотно непознати, та затуй се боя, че няма какво да дириш там. Аз… съжалявам.

– Вървете – кимна той усмихнато. – Побързайте! Аз мога да се погрижа за себе си. Винаги съм успявал.

Той се поклони, а лейди Лидия кимна и забърза напред. Засмукал пръстите си, Миша ръкавичка се обърна обратно натам, откъдето току-що бе дошъл. Планът му вече се беше оформил и той също трябваше да побърза.

Когато Лидия наближи края на коридора, замъкът се разтресе. Докато изкачваше стълбите, прозорецът на площадката над нея се пръсна и през него се заизлива дъждът. Щом стигна до втория етаж и тръгна към витата стълба, водеща към кулата, страшен гръмотевичен трясък заглуши зловещото скърцане между стените. Но и да бе го чула, тя пак би дръзнала да продължи.

Изкачи се донякъде по стълбата и усети, че кулата се разклаща. Поколеба се. Стените се напукаха. Отгоре ѝ се посипаха прах и мазилка. Стълбата започна да се накланя…

Лейди Лидия рязко смъкна наметалото от раменете си и го уви около вързопчето, обърна се и се втурна надолу – натам, откъдето беше дошла.

Наклонът на стълбата се сниши. Вече чуваше рев и стържене навсякъде около себе си. Част от тавана пред нея поддаде и вътре нахлу вода. Тя зърна как по-нататък входната врата бавно се плъзга нагоре. Без колебание метна със замах вързопчето в открилата се пролука.

Светът под нея се продъни.

Когато войската на Джаред Клейт нахлу в главната зала на Рондовал, газейки телата на неговите мрачни защитници, от един страничен проход внезапно изскочи господарят Дет с обтегнат лък в ръце. Звънна стрела, прониза бронята, гръдната кост и сърцето на Джаред и го събори на място. Владетелят на Рондовал захвърли лъка и измъкна скиптъра от пояса си. Завъртя го бавно в кръг над главата си и нашествениците усетиха как някаква невидима сила ги отблъсква назад.

Една фигура сред тълпата се раздвижи и излезе напред. Разбира се, беше Мор. Жезълът му, пръскащ светлина, се въртеше като огнено колело в ръцете му.

– Сбъркал си на кого да засвидетелстваш вярност, старче – изръмжа Дет. – Това не е твоя битка.

– Вече стана моя – отвърна Мор. – Ти наруши Равновесието.

– Хайде де! Равновесието е било нарушено още преди хиляди години в правилната посока.

Мор поклати глава. Жезълът се въртеше все по-бързо и по-бързо пред лицето му и сякаш вече той изобщо не го държеше.

– Страхувам се от отклика, който може би вече си предизвикал – каза той. – Да не говорим за това какво може да се случи, ако ти бъде позволено да продължиш.

– Тогава битката трябва да е само между нас двамата – рече Дет, свали бавно скиптъра надолу и го насочи към него.

– Не е ли било винаги така? – попита Мор.

Господарят на Рондовал се поколеба само миг. След това каза:

– Предполагам, че си прав. Но тогава нека изпати собствената ти глава!

Скиптърът пламна и от него се стрелна острие от бляскава червена светлина. Старият Мор се наведе напред и то със страшна сила удари щита, в който се беше превърнал неговият въртящ се жезъл. Светлината се отрази нагоре и се блъсна в тавана.

С рев, заглушил гръмотевиците, огромни късове се откъртиха от зидарията и се стовариха върху господаря на Рондовал, и само за миг го смазаха и погребаха.

Мор изправи снага. Въртенето на огненото колело се забави и то се превърна отново в жезъл. Старецът тежко се облегна на него.

Когато ехото в залата замря, навън заглъхнаха и последните звуци от битката. В този миг бурята също стихна, мълниите угаснаха, гръмотевиците замлъкнаха.

Ардел, един от лейтенантите на Джаред, бавно се придвижи напред и се спря, взирайки се в купчината отломъци.

– Свърши се – рече той след малко. – Ние победихме.

– Така изглежда – отвърна Мор.

– Наоколо все още са останали негови войници, с които трябва да се справим.

Мор кимна.

– А драконите? А другите му демонични слуги?

– Те сега са объркани – меко каза Мор. – Аз ще се оправя с тях.

– Добре. Ние… Какъв е този шум?

Известно време се вслушваха.

– Може да е някой номер – каза един от сержантите на име Маракас.

– Набери отряд! Върви и разбери! И незабавно ми докладвай!

Миша ръкавичка се сви зад везаната завеса близо до витата стълба, която водеше към тъмните подземия надолу. Неговият план беше да се върне в килията си и да се скрие вътре. Един пленник на Дет сигурно би бил единственият човек там, към когото щяха да се отнесат със състрадание. Вече почти бе успял да се добере обратно до тъмницата, когато портата поддаде, нашествениците нахлуха и се проведе магическият дуел. Той бе наблюдавал всичко през една дупчица в завесата.

Сега, когато вниманието на всеки един бе насочено другаде, беше идеалното време за него да се изплъзне и да се промъкне надолу. Само че… любопитството му също бе възбудено. Зачака.

Отрядът скоро се върна. Лицето на сержант Маракас беше изопнато – той сковано носеше на ръце вързопа на лейди Лидия, откъдето надничаха подпухналите от плач очички на бебе.

– Без съмнение Дет е смятал да го принесе в жертва по време на някой от нечестивите си обреди, за да си осигури победата – предположи той.

Ардел се наведе напред и го разгледа. Вдигна тъничката десница и я обърна с дланта нагоре.

– Не. То носи семейния белег на силата – вижте дракона от вътрешната страна на дясната китка – посочи лейтенантът. – То е потомък на самия Дет.

– О…

Ардел погледна към Мор. Но старецът се бе втренчил в бебето, забравил за всичко останало.

– Какво да го правя, сър? – попита Маракас.

Ардел прехапа устни.

– Този белег – промълви той – означава, че му е отредено да стане магьосник. Той е и сигурен знак за разпознаване. Няма значение какво ще бъде казано на детето, докато расте, но рано или късно то ще научи истината. Ако това се случи, на тебе би ли ти се харесало да се срещнеш с магьосник, който знае, че си взел участие в смъртта на баща му и в разрушаването на неговия дом?

– Разбирам за какво намекваш…

– Така че ще е най-добре да се отървем от бебето.

Сержантът извърна очи. След това попита:

– Ами ако, да речем, го изпратим в някоя далечна страна, където никой никога не е чувал за династията Рондовал?

– И където някой ден може да мине пътник, който знае какво е станало? Не. В много отношения тази несигурност ще бъде по-лоша от сигурната гибел. Не виждам никакъв изход за малкия. Бъди бърз и милозлив.

– Сър, не можем ли просто да му отсечем ръката? По-добре е, отколкото да умре.

– Силата ще си остане в него, с ръка или без – въздъхна Ардел. – А и тук днес има твърде много свидетели. Историята ще започне да се разказва и това ще добави и нова болка. Не. Ако на тебе не ти стиска да го извършиш, все трябва да има някой в тези редици, който…

– Чакайте!

Проговори старият Мор. Той се отърси като някой, който току-що се е събудил, и излезе напред.

– Може да се намери начин – рече той. – Как да оставим детето живо и да сме сигурни, че вашите страхове никога няма да се сбъднат.

Той се протегна и докосна мъничката длан.

– Какво предлагате? – попита го Ардел.

– Преди хиляди години – подзе Мор – ние имахме огромни градове и мощни машини, както и силни магии…

– Чувал съм ги тези истории – прекъсна го Ардел. – Но как ще ни помогнат те сега?

– Те са нещо повече от обикновени истории. Катаклизмът действително се е случил. След него ние запазихме магията и отхвърлихме повечето от останалото. Сега всичко това прилича на легенда, но и до днес имаме предубеждения спрямо неестествените технически неща.

– Разбира се. Това са…

– Остави ме да довърша! Когато се взема толкова сериозно решение като това, симетрията на вселената изисква то да важи и за двете страни. Съществува и друг свят, много подобен на нашия, където са отхвърлили магията и са запазили другото. Там и ние, и нашите обичаи сме само легенди.

– Къде е този свят?

Мор се усмихна.

– Той е контрапункт на музиката на нашата сфера – каза той. – Само един такт по-нататък. Точно зад ъгъла, зад който никой не завива. Още едно разклонение на сияйния път.

– Магьоснически гатанки! Това как ще ни послужи? Може ли някой да отиде до този друг свят?

– Аз мога.

– О! Тогава…

– Да. Ако порасне на такова място, детето ще си има свой живот, а силата му няма да има особено значение. Тя ще бъде разтълкувана, рационално обяснена и отхвърлена. Детето ще си намери друго място в живота, каквото тук никой не познава, и никога няма да разбере, няма и да предположи какво се е случило.

– Чудесно. Сторете го тогава, щом милостта може да ни излезе толкова евтино.

– Все пак си има цена.

– Какво искате да кажете?

– Законът на симетрията, за който говорих – той трябва да бъде удовлетворен, ако тази размяна е за постоянно: камък за камък, дърво за дърво…

– А детенце? Да не би да се опитвате да кажете, че ако отнесете това бебе там, трябва да донесете някое от техните деца тук?

– Да.

– А какво ще правим с него?

Сержант Маракас прочисти гърло.

– Ние с моята Мел съвсем наскоро загубихме едно детенце – обади се той. – Може би…

Ардел се усмихна леко и кимна.

– Тогава наистина евтино излиза. Да го сторим.

С върха на ботуша си и с кимване Ардел посочи падналия скиптър на Дет.

– А какво ще правим с жезъла на магьосника? Не е ли опасен? – попита той.

Мор кимна, наведе се бавно и го вдигна от мястото, където беше паднал. Започна да го дърпа и да го усуква, като си мърмореше.

– Да – каза той най-накрая, след като бе успял да го раздели на три части. – Той е неразрушим, но ако успея да запратя всеки отломък в ъгловите точки на великия Вълшебен триъгълник, вероятно той никога няма да се преобрази отново. Ала със сигурност това ще бъде трудно.

– Тогава ще го сторите ли?

– Да.

В този момент Миша ръкавичка се шмугна зад завесата надолу по стълбите. След това изчака, притаявайки дъх и ослушвайки се за някаква глъчка. Беше тихо. Той забърза ход.

Щом достигна мрака в подножието на голямото стълбище, зави надясно, измина няколко крачки и спря. Това, което му се изпречи, не бяха точно коридори, а по-скоро естествени тунели. Дали по-рано не бе дошъл по онзи, точно отдясно? Или беше по другия, който завиваше наблизо? Когато бягаше от килията, не бе забелязал, че тук, в съседство, проходите са два.

Отгоре се чу шум. Той избра отвора вдясно и се гмурна напред. Беше толкова тъмно, колкото и преди, но след двадесет крачки тунелът правеше остър завой надясно. Не си го спомняше. Ала не можеше да се върне назад, ако някой наистина го гонеше. А и отпред се мержелееше светлинка…

В една ниша гореше и пушеше мангал с дървени въглища. Наръч съчки лежеше на пода близо до него. Крадецът запали огниво от мангала и задуха, докато се разгоря пламък. Малко след това в ръката му блесна факла. Взе със себе си още няколко съчки и продължи по тунела.

Стигна до разклонение. Пътят отляво изглеждаше малко по-широк, по-приканващ. Тръгна по него. След малко стигна до ново разклонение. Този път свърна надясно.

Постепенно забеляза, че пътят се спуска надолу, и му се стори, че усеща слабо течение. Последваха нови три разклонения и стигна до пещерна зала, от която тръгваха много проходи. Бе започнал да отбелязва избрания път с въглен от факлата покрай дясната стена. Наклонът стана по-стръмен, тунелът зави и се разшири. Все по-малко и по-малко приличаше на коридор.

Когато спря, за да запали следващата факла, той забеляза, че е стигнал много по-далече от по-рано. Ала се боеше да се върне назад, откъдето бе дошъл. Още стотина крачки няма да му навредят, реши той.

И когато ги измина, спря пред отвора на голяма, топла пещера. Лъхна го особен мирис – не можеше да го определи. Вдигна факлата високо над главата си, но най-далечният край на празното помещение остана скрит в тъмното. Още стотина крачки, рече си той…

По-късно, когато вече бе решил да не рискува с по-нататъшни дирения, а да следва пътя си на своя отговорност, чу да приижда страшна врява. Осъзнаваше, че не може нито да се остави на милостта на събратята си и да се опита да им обясни в какво положение е попаднал, нито да се скрие и да угаси светлината. Имаше опит със своите събратя – затова се огледа за някоя по-скришна ниша.

Тази нощ слугите на Рондовал бяха преследвани из разрушения замък и избити до крак. Мор, с помощта на жезъла и волята си, омагьоса драконите и другите страшилища, твърде трудни за убиване, и ги вкара в големите пещери под крепостта. След това потопи всичко живо вътре във вековен сън и запечата пещерите.

Следващата му задача, знаеше той, щеше да е не по-малко тежка.

 

 

Вашият коментар