2.Korica Prorochestvoto na garvanaИК Кръгозор представя „Пророчеството на гарвана” – книга първа от „Момчетата от академия „Алионби“

Авторът е едно от най-ярките имена в ърбън фентъзи жанра – Маги Стийвотър. С поредицата си „Вълците от Мърси Фолс” („Тръпка“, „Копнеж” и„Завинаги”) американската писателка постигна страхотен световен успех, като романите й са продадени в над 1,7 милиона копия, а българските й почитатели все още помнят гостуването й у нас в края на 2010 г., когато Маги свири на българска гайда и игра хоро по време на „Карнавала на магическите светове”.

Новата й поредица „Момчетата от академия „Алионби“ дава сериозна заявка да се превърне в следващия й бестселър. „Това е най-амбициозният проект, с който съм се заемала, и това едновременно ме вълнува и ужасява, споделя Маги Стийвотър. От най-ранна възраст исках да напиша голяма фентъзи поредица – голяма по смисъл и сюжет, не по брой страници или брой книги. Исках да напиша епична история, разказана чрез интимните моменти и съдби на героите в нея. Първото ми вдъхновение за моите „гарванови” момчета бе крал Артур – винаги съм обичала легендите за него. А второто е тясно свързано с легендите за спящия крал. Има много такива легенди – включително и за Артур, за крале, герои и воини, които са заспали, а не умрели и чакат мига, в който страната им ще се нуждае от тях, и те отново ще се събудят”.

В „Момчетата от академия „Алионби“ Маги Стийвотър съчетава свръхестествена романтика с готически елементи. Редом с напрегнатия сюжет, изпълнен с митове и легенди, авторката създава вълнуващи образи и прекрасен, ярък и цветен свят. История за любовта, която може да те погуби или да те спаси. История за пророчество, което гласи:

Ако Блу целуне голямата си любов, той ще умре.

Всяка година в навечерието на празника на св. Марко, сред руините на стара църква в една магическа гора, Блу Сарджънт застава до своята майка гадателка, за да видят духовете на тези, които ще починат през годината. Но Блу никога не ги вижда – до момента, когато едно момче излиза от мрака и тя чува неговото име – Ганзи.

Блу има правило да стои далеч от момчетата от академия „Алионби“. Деца на богаташи и политици; разглезени и своенравни, те са известни като Гарвановите момчета заради символа на тяхното училище. Блу не иска да има нищо общо с тях. Но една вечер попада на четирима приятели и открива с огромна изненада, че единият е Ганзи.

– Ганзи лидерът. Има всичко: красива външност, семейните пари, приятели, но това не му е достатъчно. Обсебен е от своята цел – да намери легендарния „спящ“ крал Глендоуър, който ще даде безценна награда на събудилия го.

– Адам елегантният, момчето с красивите сини очи.Стипендиант в училището, беден, с трудно детство, той ненавижда привилегиите на богатите и сам заплаща за образованието си.

– Ронан – войник в една война, в която врагът е целият свят. Отношенията със семейството му са странни, но той е искрен дори тогава, когато е непоносим. Винаги спазва кода на честта.

– Ноа- странният мълчалив наблюдател, който забелязва всичко, но казва много малко.

Предсказание, семейни тайни и младежко привличане събират Блу и момчетата. Те се впускат в приключение, което ги поставя пред сериозни изпитания, и стигат до магически гори, където миналото, настоящето и бъдещето се смесват. Приятелството им става все по-силно, както и чувствата, които Блу изпитва… Но към кого? И кой ще се окаже голямата й любов?

Ако Едгар Алън По преподаваше на момчетата от „Обществото на мъртвите поети”, сигурно щеше да им разказва истории като „Пророчеството на гарвана”. Истории, родени от древни пламъци, които се носят край нас през дима на вековете, преплели легенди за уелски крале и призраци и добили плът от енергиите на земята. Истории, от които струи тъмната красота на вековна магия.

4.Maggie StiefvaterМаги Стийвотър говори за новия си роман, бързите коли, българските гайди и младежката литература

Маги Стийвотър обича да кара бързи коли, да пише динамични истории, да свири на гайда и да рецитира мрачни поеми. Последният й роман „Пророчеството на гарвана” е смесица от уелска митология и легендите за крал Артур. Интимна и същевременно епична история за загубени момчета, които се опитват да открият своя път на фона на един съвременен сюжет, разиграващ се и в елитно училище пансион. Има ли друг автор, който, за да предотврати писателския си блокаж, кара своята много бърза кола с изрисуван гарван отстрани?

В. Когато не пишеш книги за шейпшифтъри (същества, сменящи формата си) и феи убийци, за какво пишеш?

О. Напоследък пиша за мъртви уелски крале, хеликоптери и богати момчета.

В. Каква е разликата между янг адълт литературата и другите „нормални” младежки романи?

О. Отговорът като че ли идва сам! Ако гледаме филми, не правим в главата си това разграничение – филми за по-зрели хола и други за по-млади. Обичам да давам пример с филми като „Почивният ден на Ферис Бюълър” – с герой тийнейджър, случват му се обичайните „младежки” неща, но никой не се чувства зле, че гледа този филм, независимо на каква възраст е.

В. Защо тогава има някакъв особен етикет, лепнат на янг адълт романите?

О. Подозирам, че е свързано с някаква смътна асоциация, която хората правят с книгите от детските раздели в книжарниците.

В. Обясни ни детското си желание да бъдеш рали състезател?

О. Обичам бързината, скоростта. Няма нищо изненадващо, че има коли и бързи неща в живота ми. Редакторът ми все ми казва: „Не можеш ли да отрежеш колите от книгите си, Маги?” Не мога. Винаги ще има коли.

В. Имаш десет минути да разкажеш най-вълнуващата история, която може да си представиш. Ако се провалиш, отиваш в затвора. И аз с теб… Каква е историята?

О. Обикновено в такива случаи се намирам в училище пред легион от гневни тринайсетгодишни британски ученици и наистина ще умра, ако не им разкажа интересна история в следващите десет минути. И това е историята, която завършва с това как свиря на българска гайда за първи път в живота си по време на турнето ми из Европа.

В. Може ли по-подробно?

О. Искаш да ти разкажа за българската гайда? Това ли ме молиш?

В. Остават ти осем минути.

О. Когато бях в гимназията, започнах да свиря на шотландска гайда и то доста сериозно. След години се озовах в България, на турне за представянето на трилогията ми „Тръпка”, „Копнеж” и „Завинаги”. Българските ми издатели (ИК „Кръгозор”) някак си бяха открили, че свиря на гайда. Трябва да наблегна на факта, че българската гайда не прилича на шотландската. Тя прилича на наскоро починала и одрана коза, в чиято кожа са забучени дървени пръчки. Нямах никаква представа какво да правя с нея и как да свиря на нея, затова я пъхнах под мишница, надух и натиснах нещо и от нея започнаха да се издават ужасни звуци – сякаш козата жално се оплакваше от света на мъртвите. Но моите домакини ръкопляскаха въодушевено: „Много добре, Маги!” После дойдоха и други музиканти, свирещи на български гайди, и започнахме заедно да свирим.

В. Променила си името си, когато си била на 16 години. Защо?

О. Когато бях малка, бях едно от онези хлапета, които постоянно се обличаха в черно. И когато ме питаха защо, отговарях неща като „Ами, оплаквам смъртта на съвременното общество”. Не бях бунтовничка. Тогава фамилното ми име бе Хъмел, а първото Хайди. Чуйте само как звучи Хайди Хъмел. Невероятно, нали? Спомням си как веднъж отидох на очен лекар и жената там каза: „Хайди Хъмел! Какво страхотно име, като на състезателка по фигурно пързаляне.” След като излязох от кабинета, се върнах в колата при майка ми и казах: „Мамо, ще си сменя името”. И го направих.

В. А майка ти какво каза?

О. Оказа се, че съм била кръстена на името на една от бившите приятелки на баща ми, така че беше доволна.

В. Кръстила си своето „Камаро” от 1973 г. Локи.

О. Точно така. И страшно ми харесва.

В. Това, че си нарекла колата си на скандинавски бог, променящ формата си, помага ли да избягваш пътните проверки?

О. Възможно е. Но гледам да не изкушавам много боговете.

В. Кога за последно кара наистина бързо?

О. Вероятно след завършването на последната глава от книгата. Мисля най-добре, когато шофирам с над сто километра в час. За щастие ограниченията за скоростта съвпадат с моята върхова мисловна форма.

В. Пътуваш за турнетата си из страната с кола. Как да познаем, че си ти, ако се засечем на магистралата?

О. Вероятно по ужасеното изражение на издателя ми, седящ на предната седалка до мен.

В. Защо хората харесват толкова много митологичните елементи в книгите ти?

О. Литературата е край нас от много отдавна – можеш да се върнеш назад във времето, да разказваш истории не само за всекидневния ни живот, да вплиташ магии и митове в тях, макар да знаеш, че тези неща не са истина. Мисля, че едно от най-прекрасните неща в митовете е, че те правят проблемите ни универсални. Помня колко шокирана бях, че „Тръпка” се продаде в 38 страни, защото за мен това бе много лична история. Моя история. Когато започнах да пиша „Тръпка”, не си падах много по върколаци и вампири. Смятах, че тези създания са измислени, за да говорим за нещо, което ни плаши като култура. Върколаците са тези, в които ние можем да се изгубим, да се предадем на животинската си страна – а това е доста плашещо, ако живееш във викторианската епоха например. Днес обаче не мисля, че имаме проблем с това да се предадем на животинската си страна. Има толкова реклами и слогани, които ти повтарят: „Приеми се! Приеми своя вътрешен дух, звяра в себе си!” и т.н. Така че в началото митът за върколака ми се струваше безсмислен. Тогава започнах да посещавам гимназии като писател и се срещнах с всички онези деца, които са били страхотни, интересни, готини в основното училище и после се озовават в гимназията и отчаяно искат да намерят мястото си там. Готови са да загубят дори индивидуалността си, но да бъдат приети от останалите, да не изпъкват. И това наистина ме впечатли. Затова започнах да пиша тази книга, в която да си върколак бе метафора за това как губим идентичността си, най-хубавите, най-ярките черти от себе си заради другите.

В. Вярно или грешно: писането е забавно.

О. Тук няма верен или грешен отговор. Когато имаш вдъхновение и яхнеш вълната, е най-хубавото нещо на света. Но когато не знаеш какво правиш, е най-ужасната работа.

В. Какво правиш, когато писането е такова – най-ужасната работа на света?

О. Качвам се на колата и карам със сто километра в час. И повече.

В. Трудно ми е да повярвам, че караш само със сто километра в час.

О. Съпругът ми е бивше ченге. Трябва да отговарям така.

Източник: Thedailybeast.com