PrintДругото име на мрачността в литературата на XX век, големият Франц Кафка, се завръща с ново издание на Процесът. Присъдата. Новели и разкази (ИК „Изток-Запад“). Книгата е илюстрирана от художника Петър Станимиров.

Определяният като мрачното лице на европейската литература от XX век Франц Кафка (1883–1924) е родом от Прага (по това време Австро-Унгария). Той е първото от шестте деца в семейството на търговеца от еврейски произход Херман Кафка и образованата Юли Кафка – дъщеря на заможен пивовар от Подебради. Херман е тиранин у дома, който гледа с презрение на влечението към литературата и писането на първородния си син. Заети с работата в магазина, двамата родители нямат достатъчно време да се грижат за Франц и сестрите му (двамата му братя умират още като деца), затова редица гувернантки и прислужници отглеждат писателя. Майчиният език на Франц Кафка е немски, но той говори свободно и чешки. В периода 1889–1893 г. учи в немско начално училище в Прага, а впоследствие завършва немската класическа гимназия през 1901 г. През 1906 г. защитава докторската си степен по право в Карл-Фердинандовия университет в Прага – макар първоначално да се записва да учи химия, а впоследствие да се насочва към правото. Успоредно с това посещава курсове по немска филология и история на изкуството. В продължение на 14 години – между 1908 и 1922 г. – работи в застрахователна фирма, но по цели нощи пише. Тогава се ражда и първата му знакова творба – „Присъдата“ (1913), а малко по-късно и „Преображението“ (1915).

Франц Кафка умира преди да навърши 41 години от туберкулоза във Виена. Въпреки желанието му всичко написано от него да бъде изгорено след смъртта му, неговият приятел и състудент Макс Брод издава посмъртно три недовършени романа на Кафка: „Процесът“ (1925), „Замъкът“ (1926) и „Америка“ (1927), както и други произведения и лична кореспонденция на автора. Темата за личното поражение пред неведомите сили на закона и уплитащите житейски условности е централна в творчеството на Кафка. Неговите герои се борят безуспешно за социално утвърждаване, а неуспехите им Кафка представя със своеобразно съпричастие.

Франц Кафка е смятан за един от „тримата влъхви“ на съвременната класическа литература, заедно с Марсел Пруст и Джеймс Джойс. Днес в негова чест се дават две международни литературни награди – учредените през 1979 г. (от град Клостернойбург) и през 2001 г. (от родната му Прага).

Новото издание включва някои от най-бележитите творби на Кафка – освен недовършения роман „Процесът“, в книгата са още и разказът „Присъдата“, както и още единадесет разказ и новели, сред които „Преображението“, „Грижата на бащата“, „Малката жена“, „Първа горест“ и др. Преводът е от немски език и е дело на Димитър Стоевски и Венцеслав Константинов.

Книгата е част от колекция „Върхове“, където срещаме заглавия като „Големите надежди“ на Чарлз Дикенс, „Одисей“ на Джеймс Джойс, „Червено и черно“ на Стендал, „Принцът и просякът. Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, „Декамерон“ на Джовани Бокачо и др. Както останалите издания от поредицата, и „Процесът. Присъдата. Новели и разкази“ е илюстриранa от художника Петър Станимиров.

illustration_1Откъс от „Присъдата“, Франц Кафка

Бе неделна утрин през най-хубавите пролетни дни. Младият търговец Георг Бендеман седеше в стаята си на първия етаж в една от ниските, леки сгради, които в дълга редица се нижеха покрай реката и се различаваха почти само по цвят и височина. Той току-що бе написал писмо до един приятел от юношеските си години, който се намираше в чужбина, повъртя плика в ръце и бавно го запечата, сетне опря лакти на писалището и се загледа през прозореца към реката, моста и раззеленилите се възвишения на отсрещния бряг.

Премисляше как този приятел, недоволен от положението си в родината, преди години буквално бе избягал в Русия. Сега той въртеше търговия в Петербург, отначало тя бе потръгнала много добре, но вече от дълго време, изглежда, тъпчеше на едно място, както се оплакваше приятелят при все по-редките си гостувания. Така той напразно се съсипваше в чужбина; чудноватата брада, която си бе пуснал, трудно можеше да скрие добре познатото от детинството лице, чийто жълт цвят сякаш подсказваше за някаква напредваща болест. Според собствените му думи той не поддържаше близки отношения с тамошната колония от съотечественици, но също тъй почти не общуваше и с руски семейства, бе се обрекъл окончателно на ергенски живот.

Какво можеше да пише на такъв човек, очевидно хлътнал в задънена улица? В състояние бе да му съчувства, ала не и да му помогне. Трябваше ли да го посъветва да се завърне в родината и да устрои живота си тук, да поднови старите връзки – за това нямаше никакви пречки, – а в останалото да се осланя на приятелска помощ? Но то означаваше същевременно да му каже – и колкото по-внимателно, толкова по-оскърбително, – че всички негови досегашни опити са били неуспешни, че най-сетне трябва да ги изостави и да се прибере у дома, където навред ще го сочат с пръст като завърнал се завинаги неудачник, да му каже, че само приятелите му, останали в родината и преуспели, струват нещо, а той просто е едно голямо дете, което трябва да ги слуша за всичко. А при това нима бе сигурно, че болката, която ще му причини, има смисъл? Може би изобщо нямаше да успее да го върне в родината дори за кратко – нали той самият твърдеше, че вече не проумявал тукашните нрави – и така, въпреки всичко, приятелят щеше да си остане в своята чужбина, огорчен от наставленията и още по-отчужден от приятелите. Ако пък действително последваше съвета и бъдеше смазан и тук – естествено, не с умисъл, а от обстоятелствата, – ако не можеше да се оправи с помощта на приятелите си, а също и без нея, ако почнеше да се срамува и да страда, че сега вече наистина няма нито родина, нито приятели – в такъв случай не беше ли по-добре за него да си остане в чужбина, както досега? Нима при подобни условия можеше да се очаква, че тук той действително ще сполучи?

По тези съображения, ако Георг изобщо искаше да съхрани писмената си връзка с него, не трябваше да му казва нищо съществено, което иначе без всякакъв страх би написал и на най-далечния познат. Приятелят вече над три години не бе стъпвал в родината и го обясняваше доста неубедително с несигурното политическо положение в Русия, което не позволява на един дребен търговец дори за кратко да се отдели от работата си. В същото време обаче стотици хиляди руси спокойно кръстосваха света. А тъкмо през тези три години в живота на Георг бе настъпила голяма промяна. За смъртта на майка му преди около две години, след което Георг и старият му баща живееха в общо домакинство, приятелят наистина бе успял да узнае и в писмо изрази съболезнованията си, но доста сухо, което можеше да се обясни само с едно – в чужбина напълно се загубва представата за скръбта от подобна загуба. Но оттогава Георг бе подхванал с още по-голяма решителност търговските си дела, както и всичко останало. Може би, докато майката бе жива, бащата му пречеше да разгърне истинска собствена дейност, като в работата признаваше единствено своето мнение; може би след смъртта на майката бащата бе станал по-сдържан, макар все още да ходеше в магазина; може би – и това бе най-вероятното – много по-важна роля тук играеха някои щастливи обстоятелства, във всеки случай за тези две години съвсем неочаквано фирмата процъфтя, наложи се да удвоят служителите, търговският оборот се увеличи пет пъти и без съмнение предстоеше по-нататъшен напредък.

Приятелят обаче не знаеше нищо за тази промяна. По-рано – за последен път може би в онова съболезнователно писмо – той се опитваше да придума Георг да се пресели в Русия, като надълго описваше изгледите за успех в Петербург именно за неговата търговска дейност. Цифрите изглеждаха нищожни в сравнение с размаха, който сега бяха приели делата на Георг. Ала Георг се бе въздържал да пише на приятеля за търговските си успехи и ако го стореше сега, с по-късна дата, то действително би направило странно впечатление.

Така Георг се ограничаваше да осведомява приятеля само за незначителни случки, каквито безредно се тълпят в ума, когато човек седи и размисля в спокоен неделен ден. Той желаеше само едно – да не наруши представата за родния град, която приятелят навярно си бе създал по време на дългото отсъствие и с която се бе примирил. И стана тъй, че в три доста отдалечени по време писма Георг извести на приятеля за годежа на някакъв напълно безразличен нему човек с едно също тъй безразлично му момиче, докато накрая, съвсем против намеренията му, приятелят започна да се интересува от това събитие.

Ала на Георг бе по-леко да му пише за подобни неща, отколкото да си признае, че самият той преди месец се е сгодил с госпожица Фрида Бранденфелд, мома от заможно семейство. Той често разговаряше с годеницата си за този свой приятел и за особеното отношение, което бе възприел към него в писмата си.

– Значи той няма да дойде на сватбата ни? – казваше тя. – Но аз имам правото да опозная всички твои приятели.

– Не искам да го разстройвам – отвръщаше Георг. – Опитай се да ме разбереш, той вероятно ще дойде, поне аз така мисля, но ще се чувства притеснен и онеправдан, може би ще ми завиди и положително ще остане недоволен, а като не успее да превъзмогне недоволството си, ще отпътува обратно сам. Сам – разбираш ли какво значи това?

– Да, но няма ли да узнае за сватбата ни по друг път?

– Наистина не мога да попреча, но при неговия начин на живот то е малко вероятно.

– Щом имаш такива приятели, Георг, не е трябвало изобщо да се сгодяваш.

– Е, за това сме си виновни и двамата; но аз и сега не съжалявам.

А тя, задъхана под целувките му, мълвеше:

– И все пак това ме обижда.

Тогава той решаваше, че всъщност не е толкова страшно да пише на приятеля за всичко. „Такъв съм аз и такъв трябва да ме приема той – казваше си Георг. – Не мога да се преправя на човек, навярно по-подходящ от мен да му бъде приятел.“

И действително в дългото писмо, което написа в тази неделна утрин, Георг извести на приятеля си за сключения годеж със следните думи: „Най-радостната новина си запазих за края. Сгодих се с госпожица Фрида Бранденфелд, мома от заможно семейство, преселило се в нашия град доста след твоето заминаване, тъй че едва ли ти е познато. При случай ще ти съобщя повече подробности за моята годеница, а за днес стига да ти пиша, че съм много щастлив и че в отношенията ни с теб е настъпила само една промяна – вместо съвсем обикновен приятел, сега в мое лице ще имаш един щастлив приятел. Освен това в годеницата ми, която сърдечно те поздравява и в близко време сама ще ти пише, ще намериш искрена приятелка, което за един ерген не е напълно без значение. Зная, че много неща те възпират да ни гостуваш, но нима тъкмо моята сватба не е големият повод най-сетне да превъзмогнеш всички затруднения? Но както и да е, не се ръководи от никакви други съображения, а само от твоята добра воля.“

illustration_2Откъс от „Процесът“, Франц Кафка

Човекът с пръчката

Като минаваше вечерта на един от следващите дни през коридора, който отделяше кабинета му от главната стълба – този път той напускаше почти последен банката, само в експедицията в малкия светлинен кръг на електрическа крушка работеха още двама разсилни, К. чу зад една врата, която водеше към някакъв килер за вехтории (както винаги бе предполагал, без някой да бе го видял със собствените си очи), ясни охкания. Той се спря учуден и се ослуша още веднъж, за да установи дали не се заблуждава; за късо време се възцари тишина, но сетне пак се разнесоха охкания.

В първия момент К. реши да повика едного от разсилните, защото може би щеше да бъде необходим свидетел, ала веднага го обзе такова неукротимо любопитство, че той просто дръпна грубо и разтвори широко вратата. Предположението му се потвърди: помещението беше килер за вехтории – стари, неупотребявани вече печатни формуляри и празни глинени бутилки за мастило се търкаляха непосредствено зад прага. В самата стаичка пък имаше трима мъже, които стояха прегърбени поради ниския таван. Светеше им една свещ, закрепена на лавицата.

– Какво вършите тук? – попита К. едвам разбираемо от възбуда, но не високо.

Единият мъж, който очевидно имаше власт над другите двама и най-напред привлече погледа му върху себе си, беше навлякъл някаква особена, тъмна кожена дреха, която оставяше голи целите ръце от рамената надолу и шията почти до средата на гърдите. Той не отговори. Обаче другите двама извикаха:

– Господине, наредено му е да ни набие, понеже си се оплакал от нас на съдебния следовател.

И чак сега К. видя, че действително бяха пазачите Франц и Вилем и че третият държеше в ръката си пръчка, за да ги наложи с нея.

– Хм – рече К. и ги погледна втренчено, – аз не се оплаках, казах само какво се разигра в жилището ми. Но вярно е, че вашето държане тогава не беше безукорно.

– Господине – извика Вилем, а през това време Франц опита да се скрие зад него, навярно за да бъде в безопасност от третия, – ако знаехте колко малко ни плащат, бихте съдили по-меко за нас. Аз трябва да храня семейство, а Франц искаше да се ожени, та човек гледа да позабогатее както може, само с труд не става, дори да се съсипваш. Вашето фино бельо ме изкуши; разбира се на пазачите е забранено да постъпват така, аз извърших беззаконие, но стара традиция е пазачите да вземат бельото на подсъдимия, така е било винаги, повярвайте ми! Пък е и близко до ума: какво значение може да имат занапред такива неща за човек, имал нещастието да бъде арестуван? Но, разбира се, ако той после повдигне публично въпрос, трябва да последва наказание.

– Аз не знаех нищо от това, което ми разправяте сега, не съм настоявал също да накажат някого от вас, аз говорех по принцип.

– Франц – обърна се Вилем към другия пазач, – не ти ли казах, че господинът не е настоявал да ни накажат? Сега сам чуваш: той дори не е знаел, че трябва да бъдем наказани.

– Не се трогвай от такива приказки – рече третият на К., – наказанието е не само справедливо, ами и неизбежно.

– Не го слушай – извика Вилем и се пресече само за да допре бързо до устата си ръката, по която третият бе го ударил с пръчката, – наказват ни само понеже ти си направил донесение против нас. Ако не беше им обадил, нямаше да ни се случи нищо дори да бяха узнали какво сме извършили. Може ли това да се нарече справедливост? Ние двамата, специално аз, работим отдавна като пазачи и се ползваме с добро име; ти самият си длъжен да признаеш, че ние, от гледна точка на началството, те пазихме добре. Надявахме се да ни повишат и положително скоро щяха да сложат и на нас пръчки в ръката, както на тогова, но той имаше късмет, че никой не е направил донесение срещу него, защото такова донесение наистина е твърде рядко явление. А сега, господине, всичко е загубено, на нашата кариера се слага край, занапред ще бъдем принудени да вършим работи далеч по-долни от службата на пазачи, а на всичко от горе сега търпим страшните болки от този бой.

– Мигар пръчката може да причини толкова силни болки? – попита К. и провери дебелината на пръчката, която третият мъж дигна пред него.

– Да, защото трябва да съблечем дрехите си и да останем съвсем голи – поясни Вилем.

– Ах, тъй! – рече К. и огледа от горе до долу човека с пръчката; той имаше загоряла от слънцето кожа като на моряк, лицето му беше свежо, но сурово. – Няма ли някаква възможност двамата да отърват боя? – попита го той.

– Не – отвърна човекът с пръчката и смеешком поклати глава. – Съблечете се! – заповяда той на пазачите, а на К. рече: – Не бива да им вярваш всичко, те вече са малко слабоумни от страх пред боя. Каквото ти разправи например този тук – той посочи Вилем – за някаква кариера, е направо смешно. Погледни го колко е тлъст! Първите удари с пръчката той изобщо няма да усети поради тлъстините. И знаеш ли защо е толкова затлъстял? Има навик да оплюсква закуската на всички арестувани. Не оплюска ли и твоята? Ето, не ти ли го казах! На човек с такъв търбух не може никога да сложат пръчка в ръката, напълно изключено е.

– Има и такива да бият с пръчка – настоя Вилем, който тъкмо откопчаваше колана на панталона си.

– Няма – рече човекът и го шибна така с пръчката по шията, че Вилем изтръпна цял, – не слушай какво се приказва, ами се събличай.

– Ще те възнаградя добре, ако ги пуснеш да си вървят – каза К. и извади портфейла си, без да го погледне повторно, защото такива сделки се сключват най-лесно, когато двете страни наведат очи към земята.

– А после ще отидеш да направиш донесение и срещу мен – каза човекът с пръчката, – та да напердашат и мен. Не, не!

– Бъди разумен! – рече К. – Ако бях искал тези двамата да бъдат наказани, сега нямаше да предлагам откуп за тях. Бих могъл просто да затръшна тая врата, за да не виждам, нито да чувам нещо и да се прибера в къщи. Но ето че не постъпвам така, а съвсем сериозно искам да ги избавя; ако ми бе минало през ума, че може да бъдат наказани, никога не бих назовал имената им. Защото аз съвсем не ги смятам за виновни, виновна е организацията, виновни са висшите чиновници!

– Така е! – извикаха пазачите.

Но човекът тутакси шибна и двамата по голия вече гръб.

– Ако тук под твоята пръчка се намираше някой от висшите съдии – продължи К. и докато говореше, натисна надолу пръчката, понечила отново да се издигне и замахне, – аз положително не бих ти пречил да го биеш, напротив, бих ти дал и пари, за да се подкрепиш и усилиш за доброто дело.

– Всичко, каквото говориш, звучи правдоподобно – каза човекът с пръчката, – но аз няма да позволя да ме подкупят. Назначен съм да бия с пръчка, значи – ще бия.

Пазачът Франц, който може би бе очаквал, че намесата на К. ще се увенчае с успех и затова преди се бе показал доста сдържан, сега, несъблякъл само още панталона си, отиде до вратата, падна на колене пред К., обвеси се на ръката му и замълви шепнешком:

– Ако не можеш го накара да пощади двама ни, направи опит да отървеш поне мен. Вилем е по-стар от мен, във всяко отношение по-малко чувствителен, пък и веднъж преди две-три години изтърпя леко наказание с пръчка, но аз още не съм опозоряван и стигнах до моя начин на действие само благодарение на Вилем, който е мой учител в добро и в лошо. Долу, пред банката, моята клета годеница чака да види как ще свърши тази работа, а аз се срамувам ужасно.