В луксозното издание с твърди корици за първи път се публикува нецензурираното издание на необикновения дневник.

Необикновеният дневник, написан на тавана на една „задна къща“ в Амстердам, където 13-годишното момиче и нейното семейство прекарват две години, укриващи се от нацистите, получава своето заслужено място сред класиките на XX век.

С „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ споменът за една от най-мрачните епохи в човешката история оживява отново в луксозно издание с твърди корици и в пълния си, нецензуриран вид.

В най-мрачните времена на миналия век едно на пръв поглед обикновено момиче ден след ден създава своето любовно писмо към живота, младостта и надеждата, своето свидетелство за силата на човешкия дух.

Ане Франк води дневник от 12 юни 1942 г. до 1 август 1944 г. Пише писмата единствено за себе си, докато през про­летта на 1944 г. не чува по радио „Оранж“ речта на образова­телния министър в изгнание Болкестейн. Той призовава след войната да се съберат и публикуват всички документи, свиде­телстващи за страданията на нидерландския народ по време на германската окупация.

Години след смъртта ѝ – през 1947 г. –  бащата Ото Франк решава да изпълни волята на дъщеря си и да публикува нейните спомени, правейки съкращения и промени на пасажи и определени формулировки, тъй като в този исторически момент още не е прието да се пише непринудено по сексуални въпроси, особено пък в книги за юноши.

Но в пълната и нецензурирана версия на „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ Ане отваря прозореца към собственото си израстване, семейството си, първата любов, сексуалността, глада и не губи надежда въпреки лишенията и страха от надвисналата смърт.

Настоящият преработен от Мирям Преслер и одобрен от Фондация „Ане Франк“ текст е с една четвърт по-обемен от досегашната версия и представя много по-задълбочен поглед върху света на едно смело момиче, което умее да вижда красотата и в най-тъмните си мигове.

„Задната къща. Дневникът на Ане Франк“ е историята на всеки тийнейджър… в условия, които малко тийнейджъри познават.

Из „Задната къща. Дневникът на Ане Франк“

12 юни 1942 г.

Надявам се, че ще мога да ти се доверявам за всичко, както не съм се доверявала на друг. Надявам се и че ще си ми голяма подкрепа.

28 септември 1942 г. (добавено)

Дотук ми беше немалка подкрепа, каквато ми е и Кити, в която пиша редовно. Този начин на водене на дневник е много по-приятен и едва дочаквам часа, в който ще съм свободна, за да седна да пиша в теб.

Ах, така се радвам, че те взех!

14 юни 1942 г., неделя

Ще започна от момента, в който те получих или по-точно в който те видях да лежиш на масата с подаръци за рождения ми ден (защото купуването, на което също присъствах, не се брои).

На 12 юни, петък, се събудих още в шест и това е напъл-но разбираемо, тъй като имах рожден ден. Понеже не биваше да скачам толкова рано, удържах любопитството си до седем без четвърт. Накрая не утраях и отидох в трапезарията, където Морчето (котката) ме посрещна и отърка глава в крака ми.

Малко след седем се промъкнах при мама и тате, а оттам – в хола, за да си разопаковам подаръците. Първото, което съгле­дах, беше ти може би един от най-хубавите дарове, които съм получавала. После забелязах букета от рози и двата стръка бо­жури. Мама и тате ми бяха приготвили синя блузка, настолна игра, шише гроздов сок, който имаше донякъде вкус на вино (нали и виното се прави от грозде), пъзел, бурканче с пома­да, банкнота от два гулдена и половина и купон за две книги.

Получих и друга книга – „Камера обскура“[1], но Мархо вече я има, затова я замених, – купа домашни курабийки (изпечени от самата мен, разбира се, защото напоследък съм се усъвършен­ствала в печенето), много бонбони и ягодова торта от майка ми. И писмо от баба, което пристигна точно навреме, но това, естествено, си беше въпрос на късмет.

После Ханели дойде да ме вземе за училище. През между­часието почерпих учителите и учениците с масленки; след това се върнахме към работата. Прибрах се чак в пет, защото бях на гимнастика (макар че не ми дават да се включвам, понеже си изваждам ставите на ръцете и краката), и реших за рождения ден със съучениците ми да поиграем волейбол. Сане Ледерман вече беше пристигнала. Илсе Вахнер, Ханели Хослар и Жаклин ван Марсен дойдоха с мен, защото сме в един клас. По-рано Ханели и Сане ми бяха най-добрите приятелки и който ни ви­деше заедно, казваше: „Ето ги Ане, Хане и Сане“. С Жаклин ван Марсен се запознах в Еврейския лицей и сега тя ми е най-добрата приятелка. Илсе е най-добра приятелка с Хане, а Сане е в друго училище, където си има нови дружки.

Те ми подариха чудесна книга – „Нидерландски саги и легенди“[2], – но по невнимание взели втората част, затова разме­них две други книги за първия том. Леля Хелене донесе още един пъзел, леля Стефани – очарователна брошка, а леля Лени – чудна книга, „Дейзи в планината“[3]. Докато се излежавах във ваната тази сутрин, си представях колко хубаво би било, ако имах куче като Рин-тин-тин[4]. Щеше пак да се казва Рин-тин-тин и всеки ден да ме чака при училищния пазач или до стойките за велоси­педи, ако времето го позволява.

15 юни 1942 г., понеделник

Празнувах в неделния следобед. Съучениците ми много харесаха филма с Рин-тин-тин. Получих две брошки, един раз­делител и две книги. Сега ще ти разкажа това-онова за класа и за училище, като започна от децата.

Бети Блумендал има бедняшки вид и сигурно е бедна. Жи­вее на Ян Класенстрат в Западен Амстердам, но никой от нас не знае къде е това. В училище се справя много добре само за­щото се старае – от време на време резултатите є спадат. Тя е доста кротко момиче.

Жаклин ван Марсен ми се води най-добра приятелка, но всъщност никога не съм имала истинска приятелка. Въобразя­вах си, че Жаки ще ми стане такава, но не.

Д. К. е много нервозна, все забравя нещо и всеки път кога­то не си напише домашното, получава още домашни за наказа­ние. Страшно е добра, особено към Х. З.

Е. С. приказва толкова много, че ти се отщява да си наоколо. Ако те попита нещо, все ще се заиграе с косата ти или с копче­тата на дрехата ти. Разправят, че не ме понасяла, само че мен не ме интересува, защото и на мен тя не ми е особено симпатична.

Хени Мец е весело и лъчезарно момиче, обаче не говори, ами крещи, и на улицата измисля все бебешки игри. Много ми е жал за Хени: тя си има приятелка на име Бепи, която є влияе зле и е ужасно мърлява.

Й. Р. – за нея мога да изпиша цели страници. Й. е надута, подмолна, противна и лицемерна интригантка, която си дава вид на по-голяма, отколкото е. Върти Жаки на малкия си пръст, което е тъжно. Й. плаче за най-дребното нещо, докачлива е и е най-вече ужасяващо предвзета. Все тя трябва да е правата. Къпе се в пари и има цял гардероб с бонбонени роклички, с които повече прилича на леличка. Въобразява си, че е много красива, а е тъкмо обратното. С Й. направо не се понасяме.

Илсе Вахнер е весело и симпатично момиче, но е голяма педантка и може да мърмори с часове. Илсе се привърза към мен. Много е умна, но я мързи.12

Ханели Хослар или Лис, както я наричаме в училище, е малко своенравна. Навън е свитичка, а у дома си е ужасно на­перена. Каквото и да є споделиш, тя ще го доложи на майка си. Но е искрена и напоследък ми е много свидна.

Нани ван Прах-Сихар е забавна, дребничка и умна. Харес­вам я. Сече є пипето. За нея няма какво толкова да се каже.

Ефи де Йонг е страхотна. Само на дванадесет е, но е истин­ска дама. Обгрижва ме, сякаш съм є сестриче. Обича да помага и затова я харесвам.

Х. З. несъмнено е най-красивото момиче в класа. Има ми­ловидно лице, ала в училище не я бива за нищо. Затова си мис­ля, че ще повтаря, но, разбира се, не є го казвам.

(добавено)

За моя изненада Х. З. все пак не остана в същия клас.

[1] Сборник с разкази за живота на холандския дребен буржоа от нидерланд­ския писател Хилдебранд (1814–1903). – Б. пр.

[2] Най-известната творба на нидерландския писател, поет и драматург Йо­зеф Коен (1886–1965). – Б. пр.

[3] Поучителен роман за юноши от швейцарския пастор и писател Никлаус Болт (1864–1947). – Б. пр.

[4] Немска овчарка, добила известност с участието си в над двадесет филма през 20-те години на миналия век. – Б. пр.11

 

 

Вашият коментар