14vsk5fНачалото на 2016 г. През 90-те нямах търпение да дойде 2000 г., за да стана на 15 и да се чувствам голям. През 2000-та чаках да мине 2010 г., за да мина 25 г. и да започна да УЛЯГАМ, както майка ми казваше по онова време – мъжете започват да улягат и съзряват след 25 г. Днес нищо не чакам. Едва на 30 г., а миналото вече липсва.

След близо половингодишно отсъствие от родната къща, в края на 2015 г. намерих време и възможност да се върна там и да прекарам няколко дни с родителите. В единия от които, майка ми ме заведе на преход…. през балкана и гората. Живеем в малък, провинциален град, но до него са полите на Рила и вековни гори. Преди да ви разкажа за видяното, ще се върна в детството….

Когато бях малък, мразех да ходя на вилата. Баба и дядо имаха вила на няколко километра от родната ми къща. Беше далеч за пешеходец, но и изключително трудно достъпна за кола. Няма асфалтиран път. Стар черен път, буквално изкопан и утъпкан от дядо. Две последователни възвишения. След което – картината…..

forest

Пътят свършва пред неголяма къщурка на два етажа. Самостоятелни тераски на първия и втория етаж. Стара – не добре поддържана. Но красива, на фона на заобикалящата я действителност. Телена оградка и тежка железна врата (обков) с мрежа. Малка пътечка от няколко крачки, в ляво от нея дворче и две кучешки колибки. В една живееше старото куче – Бък (първото което помня) до него Габриела (ех много зла беше и много ме беше страх от нея). След Бък оставихме синът на Габриела Бенджи. И трите кучета бяха порода улична превъзходна. И трите кучета бяха чисто черни. Но ги обичах много. Това бяха кучетата на моето детство. В дясно от пътечката малка градинка. Терасата на първия етаж с тежък железен парапет. Дървена маса и пейка в единия край. На дядо „трона“ по средата (кожена тапицирана седалка, с неясен произход). Обожаваше да сяда и да гледа надолу по пътя, до където му стигат очите. Чиста природа, без капка човешка намеса. Да слуша тишината, да вдишва въздуха и да се чувства жив. До него – друга пейка. Помня че едното и краче бе малко по-късо и се клатушкаше. В десния край метална изкуствена чешма- малък метален бидон с чучур от който да тече вода. На вилата нямахме водопровод. Два кладенеца от които вадехме вода с кофи. Стаята на дядо бе лявата от двете на първия етаж. Легло, дървена маса и стол, зелената пейка до вратата и старата печка на дърва и въглища. Но беше модерна – имаше „фурна“ и много „котлони“ отгоре. Дървен шкаф и чернобял телевизор отгоре (който след време ъпдейтнахме и стана цветен) + радиото. Голямо, дървено, което се настройваше като въртиш една врътка. Имаше и много копчета. Дясната стая бе „за отдих“. Легло, маса и…. вече не помня какво друго. От страни на вилата имаше малка пътечка в ляво от която бе стълбата за „таванската“. Там баба сушеше връзки с кромид и понякога…. суджуци….. Задната част на къщата започваше със стълбище, което водеше към стаята на втория етаж. Една беше. Но беше хубава. Помня само леглото и терасата. А гледката от нея спираше дъха. Криволичещият път напред, вековната горе от ляво и лозята от дясно. Чиста, първична природа. Тишина. Въздух. Аромат на гора. Няма коли. Няма пукотевици. Няма викове. Само ти и безбрежната сила на природата, до където ти стига погледа.

5910999f41fe04beecf28e4824c70afe

В дясно от вилата бе малка пътечка, която водеше към последната вила преди гората. Вилата на сестрата на баба. След нея започваше вековната гора… В дясно от пътечката бе стария кладенец. Не помня годините, когато в него е имало вода и са го ползвали. Но го помня – той винаги бе там. В ляво бе „парникът“. Баба садеше там какви ли не треви, подправки, краставички…. Бе любимо място. Между парникът и вилата бе голямата желязна врата на стария двор. Там бяха козите. Зад вилата бе основния двор кокошки навред, малките на козите, прасета в единия край…. Точно до него, баба ми си бе направила от камъни и нещо метално…. пещ. Зад стълбището, водещо към втория етаж имаше малко помещение и там почти винаги имахме квачка с пиленца. В ляво от вилата ни бяха редици с лозя.

Там живееха баба и дядо, но когато настанеше време за „свинчокол“ се пълнеше с народ. Близки, познати, родители, аз и сестра ми. Първите пръжки, баба винаги даваше на нас със сестра ми. Бяха истински, силни, безгрижни времена. Без „в къщи“ без пред телевизора, без пред компютъра….

Продължи да четеш на втора страница….