От ДИМИТЪР КРЪСТЕВ, Благоевград



Признавам си изключително е трудно да се напише рецензия за анимация, като „Гномео и Жулиета“ Изключително трудно е да се фокусираш върху един или друг елемент, тъй като тя е многопластова и от случващото се на екрана могат да се направят хиляди паралели с реалния живот и колкото и глупаво да звучи, дори политическата обстановка в световно значими страни. И все пак!

История:

Необичаен преразказ на вечната шекспирова класика „Ромео и Жулиета“ ни захвърля насред войната по поляните на две къщи и гномите, които живеят там. Един любител на приключенията, Гномео (озвучаван в англоезичната версия от Джеймс Макавой) се запознава и влюбва в Жулиета от противоположната поляна (озвучавана от Емили Блънт в англоезичната версия). Двамата белязани от вечността да бъдат заедно влюбени потъпкват диктатурата на обществото, което ги разделя, и се опълчват срещу съдбата си, заела се да превърне краят на тяхната любов в трагедия.

Анализ:

„Гномео и Жулиета“ се е получил изключително добре. Филмът се оказва, на повърхността, една ярка и цветна адаптация на една от най-известните истории в света, филтрирана така че да задоволи модерните капризи на съвременното общество. Директно насочена към детската аудитория, филмчето е сътворено с препратки към други Шекспирови творби. От началните кадри, Гномео ни представя чувството си за хумор без извинение и директно ни навява на мисълта, че гледаме най-забавното и атрактивно филмче на Дисни от „Лило и Снич“ насам. Какво се случва под повърхността е повече от забавно. „Гномео и Жулиета“ служи като реверанс към лагерните филми от едно време, но също така носи и интелигентни послания към модерното общество. Пиршество на театралната пищност, филмът се явява нещо като „Лак за коса“ на Джон Уотърс, режисиращ „Играта на играчките 3“!

Определено труден за дефиниране, в същността си „Гномео“ ни представя кич, под формата на градински гноми, подплатен с музиката на Елтън Джон. „

Може би най-странната дума, ако въобще това е дума,  за която се сещам като дефиниция за „Гномео и Жулиета“ е НЕ-природен. Може би най-силно, тази насоченост на филма (ако разбирате какво се опитвам да кажа) се проявява в неговите главни герои и това, че те в същност са порцеланови фигури. Сцените са изпълнени с необикновени декорации, поставени в среда, изцяло на открито. Към тази пъстроцветна палитра са прибавени появявания от Ози Озборн, Кейти Пери и Хълк Холгън, интелигентно втъкани в Шекспировата история.

Най-интересна е ролята на розовото фламинго, което се доближава до това, да се окаже първият открит гей герой на Дисни. Когато той научава за конфликта между червените и сините гноми (които погледнати по друг начин, спокойно може да оприличим на Американските политици в техния вечен конфликт), той отговаря „Червено и синьо? На кой му пука? Аз съм розов!“ След което ни представя историята на друго фламинго, което е било отвлечено, след като двамата му собственици са се разделили „Омразата на другите, разруши моята любов“, добавя фламингото.

Другото фламинго (което никога не говори) е обрисувано със много специални очи, които трябва да ни навеят на мисълта, че е женско. И вместо да имаме мъжко и женско, ние трябва да приписваме сами полова идентичност на животното. Това е хитър начин за разказване на историята, която провокира точно това, което е в политическото сърце на първоизточника.

По подобен начин, липсата на реализъм е друг основен елемент в „лагерния“ филм, а той го прегръща по невероятен начин. Преразказвайки най-великата измислена трагедия на света , филмът ни запознава с герои, които в същност се пазят от собствената си съдба и по един вдъхновяващо постмодернистичен начин. Страданието на влюбените се превръща в съпротива от обществото.

„Гномео и Жулиета“ е изключително филмче, движещо се ниско под радара, като светла, цветна анимация. Озвучен брилянтно на български език със страхотна игра на думи в превода, филмът ще се хареса и на малките и на по-големите зрители.