Романът на Владимир Бартол „Аламут“, вдъхновил „Голият обяд“ на Уилям Бъроуз и поредицата видеоигри Assassin’s Creed, излиза на български език на 27 септември като част от портфолиото с класически европейски романи от ХХ век на издателство „Парадокс“.

„Аламут“ е най-популярната словенска литературна творба в световен мащаб, издавана над 70 пъти на над 30 езика. Романът излиза на бял свят през 1938 г. и се счита за алегория на италианския фашизъм и репресиите на режима над словенското малцинство в Италия – тема, залегнала и в други произведения на автора. Първото издание на „Аламут“ иронично е посветено на Бенито Мусолини, а по-късно Бъроуз го използва като вдъхновение, пишейки „Голият обяд“.

Действието в книгата се развива през ХІ век на територията на някогашна Персия и възкресява историята на Хасан ибн Сабах, шиитски духовен водач, бизнесмен, учен, ересиарх, мистик, убиец, аскет, политически революционер и основоположник и първи Велик майстор на ордена на федаините-асасини, съученик на Омар Хаям и Низам ал Мулк, по-късния Велик везир на Селджукската империя и първа видна жертва на асасините.

За да изгради мощтта на своя орден, обучаваният в суфизъм и Кабала ибн Сабах създава строго йерархизирана пирамидална структура, състояща се от седем нива на посвещение, която е възприета и доразвита както от ордена на тамплиерите, съвременници на асасините, така и от възникнали по-късно тайни общества като розенкройцерите, франкмасоните или баварските илюминати.

Преводът за българското издание на „Аламут“ е дело на Александра Ливен и Георги Стойчев, а художник на корицата е Живко Петров.

Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е роден в Триест и е сред водещите словенски интелектуалци, признат за един от големите класици в словенската литература. През 20-те години на миналия век следва философия, теология, биология и психология в Париж и Любляна. Нарежда се сред първите, популяризирали идеите на Фройд в бивша Югославия. По време на Втората световна война Бартол взима участие в съпротивата срещу нацистката окупация на Югославия.

Точно половин век преди романът да бъде преведен на френски и с това да започне европейския си „поход“. Владимир Бартол пише в дневника си:

„Имах усещането, че пиша за публика, която ще живее след петдесет години… Завърших „Аламут“ в 5:45 сутринта. Доволен. В тези последни дни постоянно треперех да не би някой да ми я открадне, да избухне пожар или да се случи нещо друго. Към края си въобразявах, че дори някой може да ме убие или да претърпя злополука, но „Аламут“ бе почти готов. При все това не можах да се отпусна докато не написах и последната буква. Нека някой ме убие – в „Аламут“ аз съм безсмъртен.“