Cover-Stepeni-na-svobodaИК Колибри издаде „Степени на свобода“, книга 3 от екстравагантната сайбърпънк трилогия на Саймън Мордън с протагонист Самуил Петрович!

В „Степени на свобода“ (превод: Васил Велчев; стр. 344, цена: 17 лв.) всички пътища водят към антигероя Петрович, а той мечтае само за едно – да бъде свободен! В третата книга от този шеметен екшън трилър Майкъл попада в капан под останките на Кулата Ошикора, Мади и Петрович изпадат в криза на доверието, Соня Ошикора играе някаква сложна игра, а Армагедонистите пак се канят да унищожат всичко живо. В същото време ЦРУ обмисля как да спаси света, по-точно Америка, но то е същото.

Саймън Мордън е ракетен инженер, специализирал в областта на геофизиката и геологията, а първите му литературни експерименти са стопроцентова жанрова провокация – разкази с елементи на фентъзи, хорър и сайфай приумици. Романите „Още една война“ и „Изгубеното изкуство“ постигат главозамайващ успех, който го мотивира да създаде трилогията за Самуил Петрович – ефектна антиутопия със заряд на екшън трилър. През 2012 г. тя отнесе авторитетната награда „Филип К. Дик“ – отличие, която се присъжда на оригинални произведения в областта на научната фантастика.

Саймън Мордън – „Степени на свобода“

Беше студено. Докато Петрович изкачваше огромната купчина отломки, се бяха изредили жега, дъжд и вятър и сега времето отново се променяше. Дъхът му излизаше на впечатляващи облаци, разбиваше се в шинела му и се превръщаше в проблясващи капчици роса, които залепваха и потрепваха върху дебелия зелен плат.

Маршрутът му беше избран предварително: той знаеше точно коя паднала метална греда ще издържи тежестта му и коя ще поддаде, запращайки го в море от натрошени стъкла; онази бетонна плоча беше нестабилна, но тази привидно незначителна колона се опираше върху твърда земя. Програмата беше качена в съзнанието му и показваше поредицата от маркери, дръжки и стъпала, но само на него. Притежаването на това познание беше доста опасно.

Опасно до такава степен, че той се изненада, когато видя друг човек да се приближава откъм срещуположната страна към мястото на срещата. Досега никой не го беше правил, макар и той да не беше сигурен, че е нямало опити. Останките на кулата „Ошикора“ не му принадлежаха по никакви законови или морални норми.

Това, че имаше компания, сигурно означаваше нещо, но той трябваше да изчака, за да разбере какво.

Нямаше да позволи на този новак да попречи по някакъв начин на ритуала, който бе изпълнявал всеки ден по едно и също време през последните триста четирийсет и осем дни. Продължи да се изкачва, без дори да се замисля за мускулите си, позволявайки на тялото си да извършва поредицата от познати, заучени движения.

Вместо това използваше времето, за да си мисли за други неща: за това, как бе протекъл животът му, как се развиваше в момента и как щеше да се промени в онова бъдеще, което той се опитваше да построи. Лицето му потрепна, едното ъгълче на устата му се изкриви леко – призрачно подобие на усмивка, нищо повече. Той беше обсебен от едно видение, което съдържаше в себе си почти неограничени обещания, но въпреки това упорито отказваше да се осъществи.

Почти беше стигнал до края – и в буквалния, и в преносния смисъл. Пред погледа му се появи върхът на купчината отломки от кулата „Ошикора“, превърнат от честите му посещения във вдлъбната корона от извита, изкривена стомана. Той скочи в нея и се огледа за нещо символично, което да хвърли надолу.

Разрови с крак натрупаните боклуци, праха и натрошеното стъкло, начупените плочки и парчетата накъсани килими, счупените плоскости и оголените жици – всичко, което беше част от кулата, преди тя да бъде срутена от крилатите ракети. Ето едно парче от пластмасов стол. Той се пресегна и го вдигна, измъквайки го изпод останалите боклуци. Седалката беше розова на цвят и се беше откъртила от стойката си с колелца. Беше се спукала почти до средата, но не съвсем. Щеше да свърши работа.

Отнесе го до ръба на пропастта и го вдигна над главата си. Беше се превърнал в уличен циркаджия за събралата се тълпа, но не това беше целта му. Когато преди година бе започнал да го прави, валеше силно и той беше подгизнал до костите. Тогава го гледаха само Люси, Маса и Валентина. Дори не ги беше предупредил какво смята да направи – предпочиташе да е съвсем сам в онзи първи ден, но те не му бяха позволили. Постепенно постъпката му заживя свой собствен живот, хиляди започнаха да се събират около огромната купчина отломки и да го гледат как церемониално и безполезно се опитва да изкопае погребания отдолу ИИ.

Те идваха, той се изкачваше, вземаше нещо от върха и го хвърляше на земята. После слизаше, а те се разотиваха. Общо взето, това беше.

Протегна ръце. Розовата седалка полетя в студения неподвижен въздух, оставяйки след себе си следа от прах. На няколко пъти се удряше в отломките, превърташе се и продължаваше да пада надолу. Профуча край тълпата, която се наведе, за да я избегне. Изчезна някъде зад масата от тела и той изгуби интерес към нея. Шест седмици по-рано случайно беше ударил някого с ръба на един пулт, но на следващия ден човекът отново се появи с бинтована глава и блясък в очите.

Не беше сигурен какво да прави с тази… преданост.

Петрович се накани да се обърне и да тръгне надолу, когато се сети, че някой идва, за да се срещне с него. Тъй като това се случваше за пръв път, той не беше сигурен как да реагира. Не беше длъжен абсолютно на никого. Можеше просто да си тръгне, а можеше и да остане.

Огледа тълпата. Обикновено досега да се бяха разпръснали – той беше хвърлил предмета, образът му беше запечатан от безброй фотоапарати и беше излъчен в мрежата за глобалната аудитория. Трябваше да си тръгват. Чакаше ги работа, защото точно затова бяха дошли в Свободната зона.

Ала те стояха и наблюдаваха фигурата, която се опитваше да додрапа до него, но непрекъснато се плъзгаше назад. Петрович не беше сигурен дали тълпата иска да остане, или се опитва да го издърпа надолу с мислите си.

Той седна, провесил крака през ръба на една отломка. Опасно беше. Част от него го осъзна и се наслади на усещането. Останките от кулата изобщо не бяха обезопасени. Все някога щяха да започнат да се разместват.

Мъжът, който се опитваше да се изкатери до него, се придвижваше ёбаное бавно. Часовникът в ъгъла на зрителното поле на Петрович отброяваше секундите и минутите, а една бърза консултация с бележника му подсказа, че след час трябва да бъде някъде в другия край на Свободната зона.

– Ще продължаваш ли, или да се връщам утре? – извика той.

Мъжът вдигна лице нагоре и пулсът на Петрович лекичко се ускори.

– Би могъл да слезеш и да ми помогнеш – каза човекът.

– Защо да ти улеснявам живота? Ти никога не си го правил.

– Можеше да помолиш някой друг да ти бъде кум.

Мъжът се спря и се изправи, разкривайки пред Петрович бялата свещеническа якичка на черната си риза.

– Маделин не би приела никой друг. И все още не съм разгадал дали се опитваше да накаже мен, или теб.

– И двамата, сигурно. – Свещеникът забърса лицето си с длан. Потеше се въпреки студа. – Трябва да поговорим.

– И без това не съм тръгнал да се крия.

– Трябва да поговорим сега.

– Нямам намерение да викам през останалата част от разговора.

– Тогава ми помогни.

Петрович обмисли ситуацията. Струваше му се напълно приемливо да покаже среден пръст и да остави свещеника на нестабилната купчина отпадъци, изправен пред също толкова трудното слизане на земята.

– Би трябвало да ти кажа отвали.

– Но няма да го направиш. Ти си изморен, Петрович. Нещата, които най-силно искаш от живота, са все така далеч, както са били винаги.

Може и да беше така. Може и да се беше изморил от непрекъснатите сблъсъци. Може би все пак, въпреки всичко, се беше променил.

– Все тая. – Той скочи и се плъзна надолу, изминавайки десетте метра между двамата за някакви си секунди.

После подгъна пешовете на шинела и седна на мястото, където се беше спрял. – Така е добре. Казвай каквото имаш да ми казваш. Даже по-добре ми обясни защо не можеш да ми го кажеш на някое друго място. Освен ако нямаш нужда от публика. – Петрович се намръщи и изпрати виртуалните си агенти из възловите точки на местната мрежа. – Нямаш подслушвателни устройства, нали?

– Свещениците повече от всички трябва да могат да пазят тайни.

Отец Джон се огледа, търсейки подходящо място за сядане, и Петрович завъртя очи; зажужаха сервомотори и миниатюрни помпички впръскаха повече течност, за да смажат твърдата повърхност на имплантите.

– На мен не ми е удобно и не ми пука как ще се чувстваш ти. Скоро трябва да бъда на друго място, така че не разполагаш с много време.

Свещеникът приклекна и се опита да седне. Започна да се плъзга назад; ръката на Петрович се стрелна напред, сграбчи го грубо за гърдите и го натисна върху задните му части.

– Стъпи си по-здраво на краката, мудак. Бъди по-уверен. – След като се убеди, че свещеникът няма да започне да се плъзга надолу, той отпусна ръката си в скута. – Всичко е въпрос на увереност, независимо дали е уместна, или не.

– Метафората на живота ти?

Отец Джон леко се заклати на място, опитвайки се да се намести по-удобно, но не успя.

Вашият коментар