Вторият роман на един от най-влиятелните класици на Западна Европа е  епична история, изтъкана от еротика, жестокост и чувственост, с която малко френски романи могат да се мерят.

Считан за един от основоположниците на френския реализъм, Гюстав Флобер остава известен предимно с класиката „Мадам Бовари“, макар „Саламбо“ – втората „висока“ творба на знаменития писател –  да е книгата, разграничила го от съвременниците му и проправила пътя на следващите класически представители на реализма.

В основата на сюжета на шедьовъра „Саламбо“  е въстанието на наемниците през III век пр. Хр., което противопоставя Картаген на наетите от него варвари, участници в Първата пуническа война. Придържайки се към известните исторически факти и въз основа на дълги години изследвания и странство на Изток и в Северна Африка, Флобер създава картината на един въображаем Ориент с чувствена и изпълнена с насилие екзотика.

Саламбо – сестра на прочутия Ханибал Барка – живее в пищния и екзотичен Картаген. Но дните на империята не са спокойни. Светът ѝ е хванат в ноктите на войната. Картаген постепенно поддава на ударите на Римската империя, но други опасности заплашват да го разкъсат отвътре. Когато трябва да се разплатят с наемните войски, били се рамо до рамо с тях срещу римляните, водачите на града отказват да спазят обещанията си. Разгневени, наемниците ги обсаждат и отнемат свещеното було на Картаген.

На фона на драматичните събития между водача на наемниците Мато и дъщерята на гениалния картагенски пълководец Хамилкар обаче пламва страстна любов, а  Великият жрец на града решава да използва чувствата им, за да върне реликвата, като тласка двамата любовници един към друг… и към смъртта.

„Саламбо“ е носител на характерното за западната култура от втората половина на ХIX век недоволство от настоящето и нуждата от създаването на идеални образи. Трагичната, но силна любов между непокорния Мато и гордата Саламбо е символ на бунта на френския писател срещу рационалното, срещу нравите на дребната френска буржоазия. Майсторска фреска на човешките отношения, книгата се превръща в своебразен апотеоз на силата на човешкия дух и несломимостта на вярата му в себе си и другия.

 Саламбо” е и творбата на Флобер, вдъхновила  Теофил Готие да напише оперно либрето с музика на Верди. По сюжета на „Саламбо” до момента има създадени шест опери и един балет.

Гюстав Флобер е един от най-влиятелните автори в Западната литература. Автор е на романите „Мадам Бовари“, превърнал се в класика, както и на знаменитите „Възпитание на чувствата“, трите новели „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиан Гостоприемен“, „Иродиада“, романтическата драма „Изкушението на свети Антоний“ и недовършения роман „Бувар и Пекюше“, т.нар. „Речник на готовите истини“, всеки от които се отличава с фина естетика и прецизност към детайлите.

Това е прекрасна, могъща и научна книга… Вие сте възкресили изчезнал свят и с това поразително възкресение сте съчетали потресаваща драма”.

Виктор Юго

Исках още днес да дотичам при вас, но това се оказа невъзможно. Обаче не мога да чакам дълго, без да ви кажа, че книгата ви ме изпълни с възторг, изумление и ужас. Бях потресен и цяла нощ я сънувах. Какъв стил! Какви познания по археология! Какво въображение!”

Ектор Берлиоз

Из „Саламбо” от Гюстав Флобер

ПИРЪТ

Беше в Мегара, предградие на Картаген, в градините на Хамилкар.

Войниците, които бе командувал в Сицилия, си устройваха голям пир, за да отпразнуват годишнината от битката при Ерикс, и тъй като бяха многобройни, а господарят отсъствуваше, те ядяха и пиеха на воля.

Военачалниците, обути в бронзови котурни[1], се бяха настанили на средната алея под пурпурен сенник със златни ресни, опънат от стената на оборите до първата тераса на двореца. Обикновените войници бяха пръснати под дърветата, сред които се виждаха множество постройки с плоски покриви – помещения за изстискване на грозде, изби, складове, хлебарници и арсенали, както и двор за слонове, ями за диви зверове и затвор за роби.

Смокинови дървета обкръжаваха кухните, яворова горичка се разстилаше до зелените храсти, където сред белите китки на памука блестяха нарове; отрупани с гроздове лози се виеха по клоните на боровете; под платаните цъфтеше поле от рози; тук-там по моравите се люшкаха лилии; пътеките бяха застлани с черен пясък, примесен с коралов прах, а по средата алея от кипариси се проточваше от единия край до другия като двойна колонада от зелени обелиски.

Дворецът, изграден от нумидийски мрамор на жълти петна, извисяваше в дъното над широки основи своите четири терасовидни етажа. С голямото си право стълбище от абаносово дърво, украсено по ъглите на всяко стъпало с носа на някоя пленена галера, със своите червени врати, пресечени с черен кръст, с бронзовите си решетки, които го бранеха долу от скорпиони, с преплетените си позлатени пръчки, които затуляха горните му отвори, и своето сурово великолепие дворецът изглеждаше на войниците също така тържествен и непроницаем, както лицето на Хамилкар.

За устройване на пира съветът им бе посочил неговата къща и тръгнали още в зори, оздравяващите вече войници, които спяха в храма на Ешмун, се бяха довлекли тук с патериците си. Всяка минута пристигаха нови. Те изскачаха непрекъснато от пътеките като буйни потоци, устремени към езеро. Между дърветата сновяха объркани и полуголи робите от кухните; газели по моравите побягваха с блеене; слънцето залязваше и уханието на лимоновите дървета правеше още по-тежки изпаренията от тая запотена тълпа.

Тук имаше хора от всякакви народности: лигурци, лузитанци, балеарци, негри и бегълци от Рим. Наред с тежкия дорийски говор отекваха гърмящите като бойни колесници келтски срички, а йонийските окончания се сблъскваха с острите като крясъци на чакал гласове на пустинята. Гъркът се познаваше по тънката снага, египтянинът – по вдигнатите рамене, кантабриецът – по широките прасци. Карийците поклащаха гордо перата на шлемовете си, кападокийските стрелци бяха нарисували със сокове от треви големи цветя по телата си, а няколко лидийци в женско облекло се хранеха по пантофи и с обеци на ушите. Други, за да изглеждат по-тържествени, се бяха намазали с киновар и приличаха на коралови статуи.

Те се излягаха на възглавниците, ядяха приклекнали около големи блюда или, легнали по корем, дърпаха към себе си късове месо и утоляваха глада си, подпрени на лакти в миролюбивата поза на лъвове, разкъсващи жертвата си. Тия, които бяха дошли последни, стояха прави, облегнати на дърветата, гледаха ниските маси, полузакрити под яркочервени килими, и чакаха реда си.

Тъй като кухните на Хамилкар не бяха достатъчни, съветът им бе изпратил роби, съдове и легла, и сред градината се виждаха, както на бойно поле, когато горят мъртвите, големи ярки огньове, на които се печаха волове. Наръсени с анасон хлябовете се редуваха с големи пити сирене, по-тежки от дискове; кратери[2] с вино и кантари[3] с вода стояха до кошници от златен филигран, пълни с цветя. Очите на всички бяха широко разтворени от радост, че най-сетне могат да ядат до насита: тук-там се подемаха песни.

Отначало им поднесоха птици със зелен сос в чинии от червена глина, украсени с черни рисунки, после всевъзможни мекотели, които се събират по пуническите брегове, каши от пшеница, бакла и ечемик и охлюви с кимион в блюда от жълт кехлибар.

След това масите бяха отрупани с месни ястия: антилопи с рогата, пауни с перата, цели овни, сварени в сладко вино, бутове от женски камили и от биволи, таралежи, подправени с вътрешности от риба, пържени щурци и мариновани сънливци. В гаванки от тамрапанско дърво сред шафрана плуваха големи парчета мас. Всички ястия бяха поднесени с много туршии, трюфели и разни подправки. Пирамиди от плодове се срутваха върху медените питки; не бяха пропуснали да приготвят също и няколко от ония малки кученца с дебели кореми и мека розова козина, охранвани с пращини от маслини – картагенски ястия, отвратителни за другите народи. Изненадата от новите храни възбуждаше лакомството. Галите, с дълги, сбрани на темето коси, си дърпаха едни други от ръцете дините и лимоните и ги ядяха с корите. Негри, невиждали никога омари, си раздираха лицата в червените им щипци. А избръснатите гърци, по-бели и от мрамор, хвърляха зад гърбовете си огризките от своите чинии, докато овчарите от Бруциум, облечени във вълчи кожи, гълтаха лакомо и мълчаливо, забили лице в блюдата.

Нощта падаше. Прибраха велария[4], прострян по алеята с кипарисите, и донесоха факлите.

Трепкащите пламъци на газта, която гореше в порфирни съдове, изплашиха посветените на луната маймуни по върховете на кедровите дървета. Те закрещяха и това развесели войниците.

Продълговати пламъчета трептяха по бронзовите ризници. Отблясъци играеха по обсипаните със скъпоценни камъни блюда. Осеяните с изпъкнали огледала ръбове на кратерите умножаваха разширения образ на предметите; като се тълпяха около тях, войниците се оглеждаха изумени и кривяха лица, за да предизвикат смях. Те си подхвърляха през масите столчета от слонова кост и златни плоски лопатки. Пиеха на един дъх гръцки вина, които се пазят в мехове, вина от Кампания, затворени в големи амфори, кантабрийски вина, донасяни в бъчви, и вина от хинап, канела и лотос. По земята се бяха образували локви и войниците се хлъзгаха в тях. Димът от месата се издигаше към листата на дърветата, примесен с парата от дишането на хората. Едновременно с мляскането се чуваше шум от гласове, песни, тракане на чаши, трошене на кампанийски съдове на хиляди парчета, или ясният звън на някое голямо сребърно блюдо.

Колкото повече се напиваха, толкова по-ясно войниците си спомняха за несправедливостта на Картаген. И наистина изтощената от войната република бе допуснала да се струпат в града всички завръщащи се отряди. Жискон, техният генерал, бе имал все пак благоразумието да ги отпрати едни след други, за да улесни изплащането на войнишките заплати и съветът бе сметнал, че в края на краищата те ще се съгласят на някакво намаление. Но сега картагенците ги ненавиждаха, защото не можеха да им платят. В представата на народа тоя дълг се смесваше с трите хиляди и двеста евбейски таланта[5], искани от Лутаций, така че и те като Рим бяха неприятели за Картаген. Наемниците разбираха това и изразяваха възмущението си със заплахи и гневни нападки. Най-сетне те пожелаха да се съберат, за да отпразнуват една от победите си, и привържениците на мира отстъпиха, като си отмъстиха на Хамилкар, който бе поддържал така упорито войната. Въпреки всички негови усилия войната бе свършила, така че, разочарован от Картаген, той бе предал командуването на наемниците на Жискон. Определянето на неговия дворец за място на пира означаваше да се пренесе върху Хамилкар част от ненавистта, изпитвана към тях. При това разходите сигурно щяха да бъдат огромни; той трябваше да ги понесе почти изцяло.

Горди, че са принудили републиката да отстъпи, наемниците вярваха, че най-сетне ще се приберат по домовете си, пъхнали възнаграждението за своята кръв в качулките на наметалата си. Но техните неволи, възкресени сега под влияние на винените пари, им изглеждаха неимоверни и прекадено малко възнаградени. Те си показваха раните, разказваха за битките, за пътуванията и за лова в родината си. Подражаваха на крясъците на дивите зверове, на скоковете им. После започнаха неприлични облози; завираха главите си в амфорите и пиеха без прекъсване като зажаднели камили. Един лузитанец с огромен ръст обикаляше масите, носейки по един човек във всяка ръка, като същевременно бълваше огън през ноздрите си. Лакедемонците, които не си бяха свалили броните, подскачаха тежко. Някои от тях пристъпяха като жени и правеха срамни движения; други се събличаха голи, за да се бият сред купите като гладиатори, а група гърци танцуваше около ваза, по която бяха нарисувани нимфи, докато някакъв негър удряше с волски кокал по един бронзов щит.

Изведнъж те чуха жална песен – гръмка и нежна песен, която се снишаваше и извисяваше във въздуха като плясък от крилете на ранена птица.

Беше гласът на робите от ергастерията[6]. Войниците скочиха и се спуснаха да ги освободят.

Те се върнаха, като бутаха пред себе си сред прахта и виковете двадесетина мъже, които се отличаваха с по-бледите си лица. Островърхи черни плъстени шапчици покриваха бръснатите им глави; всички носеха дървени сандали и веригите им дрънкаха като товарни коли в движение.

Стигнаха до кипарисовата алея, дето се загубиха сред тълпата, която ги разпитваше. Един от тях стоеше настрани, прав. През разкъсаната му туника се виждаха нашарените с дълги белези рамене. Навел глава, той гледаше недоверчиво наоколо и притваряше леко клепки от силната светлина на факлите; но когато видя, че никой от тия въоръжени мъже не му мисли злото, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка: той мърмореше нещо, хилеше се под бистрите сълзи, които обливаха лицето му; после сграбчи за двете дръжки един пълен кантар, вдигна го нагоре с протегнати ръце, от които висяха окови, и като продължаваше да държи купата, отправи поглед към небето и каза:

– Поздрав първо на тебе, освободителю, Ваал-Ешмун[7], когото хората от моята родина наричат Ескулап[8], и на вас, духове на изворите, на светлината и на горите, и на вас, богове, скрити под планините и пещерите на земята, и на вас, храбри мъже в блестящи брони, които ме освободихте!

После пусна купата на земята и разказа историята си. Наричаше се Спендий. Картагенците го пленили в битката при Егина[9], и като говореше на гръцки, лигурски и пунийски, той благодари още веднъж на наемниците и целуваше ръцете им; най-сетне ги поздрави за пира, като се изненада, че не вижда по масите купите на свещения легион. Тия купи, украсени с изумрудена лоза по всяка от своите шест златни повърхности, принадлежаха на един легион, съставен от най-високите на ръст млади патриции. Употребата им бе привилегия, почти жреческа чест; ето защо никое от съкровищата на републиката не бе така страстно желано от наемниците. И именно поради това те мразеха легиона и често се случваше някой да рискува живота си за необяснимото удоволствие да пие от тия купи.

И така, наемниците заповядаха да им донесат купите. Те се съхраняваха от сиситите – сдружение на търговци, които се хранеха на обща трапеза. Робите се върнаха обратно. В тоя час всички сисити спели.

– Да се събудят! – отвърнаха наемниците.

При повторното поискване им обясниха, че купите били заключени в един храм,

– Да се отвори храмът! – заявиха войниците.

А когато разтрепераните роби признаха, че купите се намират в ръцете на генерал Жискон, наемниците се провикнаха:

– Да ги донесе!

Скоро след това Жискон се появи в дъното на градината, обкръжен от свещения легион. Неговата широка черна мантия, прикрепена за главата със златна митра, осеяна със скъпоценни камъни, се спущаше до копитата на коня и отдалеч се сливаше с нощния мрак. Виждаше се само бялата му брада, блясъкът на митрата и неговата огърлица от три реда широки сини плочки, която се удряше в гърдите му.

Когато се приближи, войниците го приветствуваха със силни възгласи – всички викаха:

– Купите! Купите!

Отначало той заяви, че ако се има пред вид тяхната храброст, те са достойни за купите. Тълпата зарева от радост, като ръкопляскаше.

Той, който ги бе командувал в похода и се бе върнал с последното отделение войници на последната галера, знаел добре това.

– Истина е! Истина е! – повтаряха те.

Но и републиката, продължи Жискон, зачитала техните подразделения по народности, техните обичаи, техните божества, дадена им била свобода в Картаген! Колкото до купите на свещения легион, те били частна собственост.

Изведнъж близо до Спендий един от галите скочи през масите, спусна се право срещу Жискон и го заплаши, като размахваше два голи меча.

Без да прекъсва речта си, генералът го удари по главата с тежкия си жезъл от слонова кост: варваринът падна. Галите започнаха да реват; тяхната ярост се предаде на другите и щеше да помете легионерите. Като ги видя да прибледняват, Жискон повдигна рамене. Помисли си, че смелостта му ще бъде излишна пред тия разярени диви зверове. По-добре беше да им отмъсти по-късно с някаква хитрост; и така, той направи знак на войниците си и бавно се отдалечи. После, като стигна до вратата, Жискон се обърна към наемниците и им извика, че ще се разкайват за това.

[1] Обувки с много дебели подметки. – Б. пр.

[2] Голяма купа с две дръжки. – Б. пр.

[3] Съд за вода с две дръжки. – Б. пр.

[4] Платно, с което римляните покривали театрите и амфитеатрите си. – Б. пр.

[5] Старогръцка парична единица, равна на 15–26 кг сребро или злато. – Б. яр.

[6] Подземен затвор за роби. – Б. пр.

[7] Финикийско божество. – Б. пр.

[8] Син на Аполон и бог изцерител. – Б. пр.

[9] Град в Гърция на едноименния остров. – Б. пр.