Издателство Ибис представя „Само ти“ от Мия Шеридан

ОЧАКВАЙТЕ НА 13 НОЕМВРИ

Бестселър на „Ню Йорк Таймс“

Красива история за лечебната сила на любовта, за израстването и намирането на истинското Аз.

Kристъл отдавна е научила, че любовта носи само болка. По-добре да не чувстваш нищо, отколкото отново да страдаш. Тя крие своето наранено сърце зад маската на студено поведение, а в душата ѝ е стаено дълбоко недоверие към мъжете, които според личния ѝ опит само вземат и използват.

Но тогава в живота є се появява Гейбриъл Долтън. Въпреки ужасяващата тъмнина на миналото му, той излъчва неоспорима доброта. И макар да знае какво ще ѝ струва това, противно на волята си, Кристъл е привлечена от него. Спокойната му сила сломява защитата ѝ, а нежното му търпение я заставя да се усъмни във всичко, в което е вярвала досега.

Кристъл и Гейбриъл никога не са си представяли, че животът, който им е откраднал всичко хубаво, ще ги дари с такава дълбока любов. Но съдбата им предоставя единствено възможността да се срещнат и сега изборът е техен: отново да затворят сърцата си или да намерят смелост да преодолеят болезненото си минало…

ОТКЪС

ПРОЛОГ

ЕЛИ

Не исках да отивам.
– Моля те, мамо, не може ли да отидем утре?
Мама не ми отговори около минута, отметна русата си коса от лицето и изтри капчиците пот, избили върху челото ѝ и над горната ѝ устна. Страните ѝ отново бяха яркочервени от треската, а зелените ѝ очи изглеждаха едновременно помътнели и блестящи като повърхността на локвите на паркинга пред жилищния ни комплекс, след като е валяло.
– Трябва да отидем, Ели. Днес се чувствам по-добре, а не знам дали утре ще бъда.
Мама не изглеждаше добре. Всъщност изглеждаше по-зле, отколкото през последните седмици. Дори още по-зле, отколкото в деня, когато намери листа, залепен на нашата врата, и плака, а после се върна в леглото и три дни не стана. Плашеше ме колко болна изглеждаше тя, а аз не знаех какво да направя.
Бях свикнала да чукам на вратата на госпожа Холифийлд и да моля за помощ, когато тя все още живееше в нашата сграда. Тя идваше с пилешка супа и понякога с кутия с ледени близалки и говореше с мама с тих, успокояващ глас, докато аз гледах анимационни филмчета. Винаги се чувствах по-добре след посещението на госпожа Холифийлд, а изглежда, също и мама. Но госпожа Холифийлд вече не живееше в нашия жилищен комплекс. Госпожа Холифийлд беше получила нещо, наречено тромб, и я бяха отнесли върху бяла носилка.
След това някакви млади хора, които никога преди не бях виждала, дойдоха и почистиха апартамента ѝ. Когато ги чух да спорят кой да плати разноските по погребението, разбрах, че тя е мъртва. Мама не спираше да плаче и да повтаря: „Какво ще правя сега? О, мили боже, какво ще правя сега?“. Но аз не плаках, макар да исках, защото веднъж, когато мама беше на лекар, госпожа Холифийлд ми каза, че когато умреш, отлиташ в небето, също като птица. Тя каза още, че небето е най-прекрасното място, което човек изобщо може да си представи, с павирани със злато улици и цветя в цветове, които дори не съществували тук, на земята. Затова се опитах да бъда щастлива заради госпожа Холифийлд, въпреки че щяха да ми липсват прегръдките ѝ, смехът ѝ, червените ледени близалки, които ми бяха любимите, и дарбата ѝ да кара мама да се усмихва.
– Върви по-бързо, Ели. Не мога да те влача. – Аз закрачих по-бързо, опитвайки се да не изоставам от мама. Тя вървеше бързо и аз почти подтичвах редом с нея. – Вече приближаваме до къщата на баща ти.
Преглътнах с усилие, главата ми се маеше. Не бях сигурна дали искам да се запозная с моя баща, но бях любопитна. Чудех се как изглеждаше, дали беше красив като актьорите в сапунените опери, които мама гледаше. Тя сякаш много ги харесваше, затова знаех, че точно такъв мъж би избрала за мой баща. Представях си го в костюм, с гъста вълниста коса и големи равни зъби. Надявах се той да реши, че съм хубава, въпреки дрипавите ми дрехи. Надявах се, че ще ме хареса, макар да ни беше напуснал дори още преди да се родя.
Ние стигнахме пред малка къща, с лющеща се боя и кепенци, които висяха накриво. Мама спря пред нея и стисна ръката ми.
– Господи, дай ми сили. Нямам избор, нямам избор – промърмори, преди да се обърне и да приклекне пред мен. – Ето че дойдохме, бебче. – Очите ѝ плуваха в сълзи, устните ѝ трепереха и аз бях разтревожена от това колко болна изглеждаше. Но тя се усмихна толкова сладко и ме погледна право в очите. – Ели, скъпа моя, знаеш, че те обичам, нали?
– Да, мамо.
Тя кимна.
– Не съм направила много добри неща на този свят, бебче. Но единственото нещо, което съм направила идеално, това беше ти. Ти си толкова добро и умно момиче, Ели. Не забравяй това, става ли? Каквото и да се случи, никога не забравяй това.
– Добре, мамо – прошепнах.
Никога не съм се чувствала по-изплашена и не знаех защо. Мама се надигна, сетне оправи жилетката ми с липсващи копчета и разплетен подгъв. Изгледа смръщено обувките ми, очите ѝ се задържаха още няколко секунди върху дупката на единия ми пръст, преди да се изправи, да ме улови за ръката и да ме поведе към вратата на грозната малка къща.
Мама почука и аз чух мъж да крещи от другата страна на вратата. Звучеше ядосан и гласът му ме изплаши. Аз се притиснах към нея. Мама обви раменете ми с ръка и двете зачакахме. Мама беше толкова гореща и сега цялото ѝ тяло трепереше. Тя се облегна на мен и аз се притесних, че двете може да паднем. Знаех, че имаше нужда от лекар, но тя престана да ходи на лекар още преди месеци, макар че не ставаше по-доб­ре. Не трябваше ли лекарите да те накарат да се почувстваш по-добре?
След минута вратата се отвори и пред нас застана висок мъж, от устата му висеше цигара. Аз го стрелнах с поглед, а той се втренчи в мама и мен.
– Да?
Мама погали косата ми.
– Здравей, Брад.
Мъжът остана мълчалив, докато всмукваше от цигарата, сетне очите му се разшириха и той най-после промълви:
– Синтия?
Почувствах как мама се отпусна и я погледнах. Върху лицето ѝ бе разцъфтяла голяма усмивка. Същата, която използваше, когато се опитваше да убеди госпожа Гадеро да ни позволи да платим наема по-късно. Аз хвърлих още един поглед към Брад, моя татко. Беше висок като актьорите от сапунените опери, но това беше единственото, по което си приличаха. Косата му беше дълга и висеше на мазни кичури, а зъбите му бяха жълти и криви. Но двамата имахме еднакви сини очи и същия цвят коса, златистокестеняв, както го наричаше мама.
– Е, проклет да съм. Какво правиш тук?
– Може ли да влезем?
Ние влязохме в къщата и аз огледах мебелите, също толкова стари и очукани като нашите у дома. Чух мама да си поема дълбоко дъх.
– Има ли някъде, където да поговорим?
Брад присви очи и отмести поглед между мен и мама, преди да каже:
– Разбира се, ела в спалнята.

 

Вашият коментар