ИК БАРД с нов Исторически роман – „Синовете на Спарта“ от Кон Игълдън

В Древния свят съществува една войска, от която се страхуват всички!


401 г. пр.н.е. Персийският цар Артаксеркс управлява империя, простираща се от Егейско море до Индия.

Повече от петдесет милиона души са негови поданици. Властта му е абсолютна. Но синовете на Спарта изгарят от желание да играят играта на тронове…

Сраженията обаче могат да се печелят – или губят – с един-единствен удар. Владетелите падат. И когато прахта от междуособицата се сляга, спартанците се озовават в сърцето на вражеска империя – без подкрепа, без храна и без вода.

Далеч от дома, заобиколен от врагове, на младия Ксенофонт се пада да поведе десет хиляди мъже през непозната територия, гъмжаща от врагове.

Основан на един от най-епичните разкази за приключения в историята, „Синовете на Спарта“ майсторски описва жестокостта, героизма и дивашките кръвопролития на Древния свят.

ОТКЪС

Скорците отваряха човки във вавилонската жега и показваха черните си езичета. Зад стените на огромния град слънцето се беше надвесило над работещите в полята и сякаш се опитваше да ги смаже.

Великият цар вървеше по средата на пътя и кожата му лъщеше – от масло или пот, синът му не можеше да каже. Брадата на баща му също проблясваше на ситни черни къдрици – толкова част от него, колкото ароматът на рози или дългата обшита с кожени плочки дреха, която носеше.

Във въздуха се носеше миризма на нагорещен камък и кипариси, щръкнали като копия към небето. Всички околни улици бяха опразнени. Нито едно дете, нито една старица, нито едно пиле не беше оставено да рови в пръстта – войниците бяха разчистили път на царя за разходката му. Тишината беше толкова тежка, че момчето можеше да чуе песента на птиците в далечината.

Улицата на Нингал беше покрита с дебел килим от меки палмови клонки, все още зелени. Никакви зловония не биваше да прекъсват разговора им или да отвличат вниманието на по-възрастния мъж в този момент на даване на заръки. Целта му беше самото оцеляване на династията му и той беше забранил на куртизанки и шпиони да се навъртат наоколо и да надават ухо. Капитаните му си мислеха, че заповедта да разчистят кварталите от двете страни малко преди изгрев-слънце е била просто царска прищявка. Истината беше, че някои думи не биваше да бъдат чувани от външни хора. Царят знаеше, че в двора му има много подслушвачи. Просто дребните сатрапи и владетели, чиито корони бяха смачкани под сандалите му, бяха твърде много. Деветдесет владетели плащаха на шпионите си да подслушват, а хиляда придворни се боричкаха да се наместят по-близо до него. Простото удоволствие да се разхожда сам със сина си, както би могъл да направи някой скромен овчар, се бе превърнало в лукс като рубините и скъпо като дебелите златни монети, наричани „стрелци“, които разнасяха лика на цар Дарий из цялата империя.

Докато вървяха, момчето поглеждаше крадешком баща си. Обожаваше го и му вярваше във всичко. Младият Артаксеркс подражаваше на походката на царя, макар това да означаваше, че му се налага да подтичва от време на време, за да не изостане. Дарий сякаш не забелязваше, но Артаксеркс знаеше, че почти нищо не убягва от вниманието на баща му. Тайната на дългото му управление се криеше в мъдростта му. Ако някой се поинтересуваше от мнението на момчето, то би казало, че баща му никога не е допускал грешка.

В дните, в които заседаваше царският съд, владетелят приемаше своите най-могъщи управители и военачалници, чиито войски възлизаха на десетки хиляди и които управляваха богати на нефрит и слонова кост земи, далечни колкото луната. Дарий ги слушаше и гладеше брадата си, а пръстите му започваха да лъщят от маслото в нея. Потъркваше палец и показалец или вземаше грозде от златната купа, държана от коленичилия в краката му роб. По този начин Дарий стигаше до сърцевината на даден проблем, докато съветниците му още спореха и преценяваха. Артаксеркс искаше да притежава същото необичайно проникновение и затова слушаше и се учеше добре.

Градът беше притихнал, както можеше да притихне само когато хиляда войници са опрели ножове в гърлата на хората. Началниците им знаеха, че царският гняв ще се стовари върху техните глави, ако го смутят – и затова баща и син вървяха, сякаш бяха единствените живи същества на целия свят, докато прахта и жегата се уталожваха, слънцето залязваше и най-после идваше прохлада след непоносимо горещия ден.

– Някога Вавилон е бил сърцето на велика империя – каза цар Дарий. Гласът му беше мек, по-скоро глас на учител, отколкото на воин.

Синът му го погледна с блеснали очи.

– Но Персия е по-велика!

Баща му се усмихна на гордостта му.

– Разбира се. Във всички отношения. Персия е десет пъти по-голяма от стария Вавилон. Границите на империята ми не могат да се обходят за един човешки живот – нито за два или три. Но тя не ми е била дадена, момче. Когато баща ми беше убит, короната се падна на брат ми. Той я взе преди сълзите да изсъхнат на лицето му – и управлява само месец, преди също да бъде убит.

– И ти си отмъстил на убиеца му – каза Артаксеркс с желанието да му достави удоволствие.

– Така е. Когато слънцето изгря онзи ден, бяхме трима. Трима братя. А вечерта бях сам. Бях покрит с кръв. Но бях цар.

Дарий изпъчи гърди, от което кожените плочки на дрехата му изскърцаха над фината коприна под тях. Синът му също се изправи в съзнателно подражание. Артаксеркс не знаеше защо баща му го беше извикал този ден, нито защо дори прочутите Безсмъртни не се виждаха никъде. Говореше се, че баща му не се доверявал на никого, но въпреки това сега вървеше сам с най-големия си син и наследник. Това изпълваше четиринайсетгодишния Артаксеркс с гордост и щастие.

– Един цар се нуждае от повече от един син – продължи баща му. – Смъртта връхлита бързо, както пустинният вятър може да се надигне най-неочаквано. Може да те застигне, когато конят ти се препъне или ножът се изплъзне от ръката ти. Може да дойде от отрова или предателство, от развалено месо, от треска или зли духове във въздуха. В свят като този цар с единствен син е предизвикателство за боговете, както и за неприятелите си.

Дарий продължи напред с ръце зад гърба и момчето отново трябваше да подтичва, за да не изостане. Когато Артаксеркс го настигна, баща му продължи:

– А ако първородният син, ако най-обичаното момче доживее да стане мъж, започва друга игра. Ако той има оцелели през годините братя, те са единствените на света, които могат да му отнемат всичко.

– Кир? – изтърси Артаксеркс. Въпреки предпазливостта си, въпреки благоговението му към баща му, мисълта, че по-малкият му брат може някога да стане негов враг, накара очите му да проблеснат развеселено. – Татко, Кир никога не би ми направил нещо лошо.

Баща му спря и се обърна към него. Плочките на дрехата му се надигнаха като твърдите криле на бръмбар, който се готви да отлети.

– Ти си мой син и наследник. Ако смъртта те вземе, Кир ще бъде цар. Това е неговото… предназначение. – Царят се наведе и хвана ръката на момчето. – Ти ще носиш короната ми, да. Но Кир… той е роден боец. Само на тринайсет е, но язди като опитен воин. Виждал ли си как го гледат? Миналия месец го понесоха на ръце през двора на двореца, след като простреля птица в полет. – Царят пое дълбоко дъх. Искаше Артаксеркс да го разбере. – Синко, обичам и двама ви, но когато легна на смъртното си ложе, когато империята притихне и потъне в скръб, в онзи последен ден ще го повикам при себе си – и ти ще трябва да го убиеш. Защото ако го оставиш да живее, той със сигурност ще убие теб.

Артаксеркс видя как в очите на баща му проблясват сълзи. За първи път виждаше у него такава проява на чувства и това го потресе.

– Татко, мисля, че грешиш, но ще запомня думите ти.

Вашият коментар